деликатност. (От тази деликатност под загрубялата необразованост на селяните и в тежкия им бит никога не съм престанал да се смайвам.) Макар че не е имал свободата да каже цялата истина за войната, Твардовски обаче се е стъписвал на последния милиметър пред всяка лъжа, никъде не е прекрачил тоя милиметър, никъде! — и оттам именно е дошло чудото. Споделям не само личното си мнение, така мислеха и войниците от моята батарея през войната. Работата на нашата звукоразузнавателна служба беше такава, че те дори и в бойни условия имаха много време да слушат каквото имсе чете (нощем — по фуниите на звукопостовете, а и по централната радиоуредба им четяха нещо). Та от многото неща, които им се предлагаха, те явно си бяха харесали и предпочели „Война и мир“ и „Тьоркин“.

Но после лагерната и заточенската, и преподавателската, и конспиративната липса на време не ми позволиха да прочета нито „Къща край пътя“, нито нещо друго. (Само „Тьоркин на онзи свят“ бях чел в преписи още през 56 година, самиздат винаги се ползваше с предимство и внимание.) Дори не знаех, че в „Правда“ е била публикувана глава от „Шир след шир“, че поемата същата година е получила Ленинска награда. Поемата прочетох значително по-късно, а главата „Така беше“ — когато ми попадна в „Новый мир“.

За онова време поради всеобщата плахост тя изглеждаше смела: трудонощта на леля Дария, „ура, той пак ще бъде прав!“ и дори „Москва многоетажна се въздига като чудат изложбен павилион“. И още тогава усетих първия трепет: дали да не покажа нещо от написаното на Твардовски? Дали да не се престраша? Но докато разгръщах същата тая глава и си мислех, се натъквах и на „страховития баща“, и на „правотата“ му наред с неправотата, и на „победата дължим му ние“, и на приликата на Сталин с ратната стомана, и на

…И в златната ни книга, зная… ни точка, нито запетая… която да петни честта ни. Да, много нещо преживяхме!

Чак прекалено меко: четирийсетгодишният позор на лагерите не бил опетнил честта. Чак прекалено безконтурно: „било, каквото било“, „щем не щем, това е“. Така и за всички видове фашизъм може да се каже. Тогава и Нюрнберг ли е излишен? — Било, каквото било…? Безпомощна философия, негодна за мерило на историята. (Лидия Чуковская в „Записки за Анна Ахматова“ си спомня как тя пет години по-рано се ядосвала на Твардовски заради тогавашната глава „Приятел от детство“: „Нова лъжа вместо старата!“

Страната? Крива ли е тя? …Народът? Крив ли е народът?!

И поетът заедно със зека:

Аз знаех. Хляб един и същи ядяхме с него…

И зекът:

С покана също като мене бе гост във Кремъл.

Да: за 1956-а удобна стълбичка от лъжи.) Поетът опипваше с крак встрани от прокараната през блатото дъсчена пътечка, но го беше страх да слезе от нея.

И не знаех: ако се изскубна към него от тресавището и му подам ръце: слез! — ще тръгне ли, или ще се запъне?

И за „Новый мир“ нямах много високо мнение: по онова, с което бяха запълнени главните му страници, за мен той, кажи-речи, не се различаваше от останалите списания. Контрастите, които съзираха помежду си списанията, за мен бяха нищожни, а особено пък за далечна историческа гледна точка — все тая. Всички тези списания използваха една и съща главна терминология, едно и също верую, едни и същи заклинания — и от всичко това дори една чаена лъжичка не можех да кусна.

Но нали все нещо значеше тътенът на подземните пластове, който се разнесе на XXII конгрес?… Престраших се. Тогава именно ми влезе в работа неизвестно с каква цел и по какви подбуди „олекотеният“ „Щ-854“. Престраших се да го дам в „Новый мир“. (Да не беше се случило това — щеше да се случи нещо друго и по-лошо. Вече цяла година горчилката от моята безизходица ме подтикваше към някакъв порив.)

Не отидох лично в „Новый мир“: просто краката ми не искаха да тръгнат натам, защото не предвиждах успех. Бях на 43 години и вече достатъчно много се бях блъскал на тоя свят, за да цъфна в редакцията като начинаещ хлапак. Моят приятел от затворите Лев Копелев се нае да занесе ръкописа. Макар и шест авторски коли (Около 150 стандартни машинописни страници. — Бел. пр.), той беше съвсем тънък: преписван от двете страни, без полета и с долепени редове.

Дадох го и — ме обзе вълнение. Само че не вълнението на млад славолюбив автор, а на стар и патил лагерник, който е имал непредпазливостта да остави диря.

Това стана в началото на ноември 1961 година. Дотогава не бях стъпвал в московски хотел, но поради празничното безлюдие получих легло. Тук преживях дните на последните колебания — още можеше да спра, да върна ръкописа. (Бях останал не за колебания, а за да прочета самиздатския (По настояване на Долорес Ибарури, която не била съгласна с някои пасажи в романа, той дълго време не се издаваше в СССР. — Бел. пр.) „За кого бие камбаната“, даден ми за три дена. Дотогава и от Хемингуей нито ред не бях прочел.)

Хотелът се оказа в Останкино, на две крачки от семинарията пандизбюро (На жаргона на лагерниците с руската дума „шарашка“ (буквално — „тояга“) са били наричани конструкторските бюра, в които висококвалифицираните затворници работели по специалността си. — Бел. пр.), където се развива действието на моя „Кръг“ и където, вече понасъбрал лагерен опит, сериозно започнах да пиша. Редувайки с Хемингуей, излизах да се поразтьпча покрай стобора на моето пандизбюро. Той се издигаше все така, заграждайки по периметъра все същото малко пространство, където навремето бяха сврени толкова много изключителни хора и кипяха нашите спорове и размисли.

Сега вървях бавно на десетина метра от оная архиерейска къщичка дядова ръкавичка и от ония липи, вечни липи, под които три години бях марширувал-марширувал-марширувал сутрин, обед и вечер, мечтаейки за далечната светла свобода — в други, светли години и в озарена от светлина страна.

А сега, в навъсения кишав ден, по мократа ноемврийска рядка кал вървях от отсамната страна на стобора, по пътечката, където само смяната на караула от кула на кула минаваше навремето, и си мислех: каква беля направих? Пак им влязох в ръцете.

Как можах, без никой да ме бие по главата, сам да напиша донос срещу себе си?…

МОЕТО САМОРАЗКРИВАНЕ

А после в Рязан цял месец се притеснявах: съдбата ми невидимо вървеше нанякъде и аз все повече се уверявах, че не отива към добро. За същинския зек, син на ГУЛАГ, е почти недостъпно да вярва в доброто. И

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×