заточения и лагери им стигала къртичинката на моя разказ!…) През оня декември още на два пъти ми се наложи да пътувам до Москва. Смекчихме в повестта десетина израза, но правилно ме предупреди Берзер, с която бързо и топло се сприятелихме, че никога не се знае кое ще мине и за кое ще се заядат, и най-добре е колкото може по-дълго нищо да не се поправя. Пък и нямах настроение да отстъпвам. По-лесно ми беше да си прибера повестта, отколкото да я осакатявам.
При тези си идвания донесох на Твардовски няколко лагерни стихотворения, няколко по-безобидни „ситнежа“ и разказа „Няма село без праведник“, олекотен от най-хапливите фрази. „Ситнежите“ той окачестви като „бележки в обща тетрадка за запас“, изобщо не усети жанра им. За стихотворенията каза: „Някои могат да се поместят, но изстрел няма да се получи, а ми се ще изстрел.“ (Метежният жадуваше за буря! — не, той хич не е плесенясал!) А за разказа на 2 януари 1962 година се състоя редакционно обсъждане.
(Оттогава схванах, че някой ден ще ми свършат работа записите на литературните срещи, и взех да си записвам винаги, докато всичко още е прясно в паметта ми, а понякога дори и по време на самите обсъждания. Така е записано и всичко за Твардовски — и сега ми е жал да не възпроизведа ония срещи достоверно и обемно, макар че това може да направи по-тежка конструкцията на „Очерците“, да ги лиши от краткостта и лекотата, които ми се ще да постигна.)
Край същата голяма дългоовална маса, където наскоро бяха насядали толкова много от тях, сега Твардовски не събра „кворум“: един не сколасал да го прочете, друг не е в редакцията. Дойде Дементиев (на щатна бройка в Института за световна литература, в „Новый мир“ той се мяркаше за малко, тук той не си изкарваше хляба, а изпълняваше важна мисия). Твардовски го покани: „Сядай, Саша!“ Но Дементиев пренебрежително махна с ръка: „Какво има да си приказваме!“ Рече го наглед съкрушено (все едно и тъй, и тъй не става за печатане), но аз долових друг тон: яд, че им нося разкази кой от кой по-нахални и тегля Твардовски встрани от проверения павиран път. Още тогава усетих правилния смисъл на това тяхно кратко спречкване, а по-късно, когато ги опознах по-добре и двамата, се уверих: Дементиев го е прочел и още у тях (живееха в една сграда) е убеждавал Твардовски, че и дума не може да става за печатане. А прелъстеният Твардовски не се е поддал.
Те бяха на „ти“, винаги се държеха помежду си много свойски, и двамата си викаха един на друг „Саша“. Никой в редакцията не смееше да възразява на Твардовски, единствен Дементиев беше си извоювал правото на независимо мнение и спореше до насита, и дори дотам се беше стигнало, че Твардовски никое решение не смяташе за окончателно, преди да се е разбрал с Дементиев — все едно дали го е убедил, или му е отстъпил. А особено вкъщи Дементиев умееше да надвива Главния: Твардовски и му крещеше, и думкаше с юмрук, но най-често се съгласяваше. Така неусетно единият Саша зад гьрба на другия насочваше лекичко списанието. Казват, че Дементиев влияел предпазливо, много премерено. Твардовски надали е щял да търпи, ако Дементиев винаги само го е спъвал. Не били малко случаите, когато и той прокарвал нещо — какво толкоз има да се плашим (така станало с разказите на В. Гросман например). И почти неизменно подхвърлял: „Саша, не си прав! Това ще го поместим!“, когато Твардовски се запъвал по някакви лични причини, поради лична антипатия (често пъти и такива неща ставали). Дементиев спорел, но и си знаел мярката — къде да отстъпи, да се признае за победен. Той никога не биваше глупаво надменен, надут и това облекчаваше съществуването и на него самия, и на членовете на редакцията. Никой от редакторите не се страхуваше да му поиска съвет, в случая нищо не зависеше, както при Твардовски, от лошото му или благо настроение. Дементиев винаги беше настроен делово, бързо напипваше същината и ако можеше да помогне да се пробута някоя статия или абзац — като се сложи параванче, като се разместят думите, — непременно помагаше. Не беше безразличен като Закс към това как ще изглежда книжката, допринасяше списанието да е и по-свежо, и по-сочно, и дори по-остро — но всичко в рамките на разумното!, но стегнато с проверения партиен обръч и захлупено с проверения партиен капак!
Той и с авторите разговаряше свободно, успешно, лишен от каквото и да било самодоволство, имаше очи да прецени автора и правилно да се отнесе с него. Много приятно говореше на „о“, усмихваше се приятно и много добре знаеше, че се харесва на събеседниците си — заобленичък симпатичен човечец с доста пооредяла, леко чуплива коса, на около шейсет години. Той умееше и с поглед да ти се усмихне, и тихо да ти намекне — наше момче, откровено. Вижте го колко охотно приема вашия ръкопис! — „е, ще поработим, то се знае, ще поработим“ (и ще изопачим). Той и пред Главния, пред когото вие се стеснявате, умее да каже добра дума за вас: „Саша, прав си, боклук е, но няма как да сложим на автора твоята глава. Нищо, ще го подкрепим, ще го пооправим и ще го поместим.“
Но там, където се скъсваше обръчът, където изхвръкваше капакът — там Дементиев не разбираше какво има да се умува. Тогава се включваха сърцето и зрението на Твардовски. Така закъса Дементиев с „Иван Денисович“: впечатленията от безсънната нощ и двойното четене твърде силно били завладели Твардовски, за да посмее Дементиев да се изпречи пред порива на поетичното и селяшкото му чувство.
Впрочем всички тия неща ги научих и разбрах чак след години. А тогава само усещах, че Дементиев ми е враг. Още не разбирах, че главното обсъждане на „Матрьона“ вече се е състояло между тях двамата, вкъщи, скришом, че тоя път вторият Саша вече е надвил първия. Беше надвил редактора, но не можеше да заглуши чувството в поета. И Твардовски, обречен да ми откаже, се измъчваше и канеше втория Саша на масата на нищо незначещото обсъждане единствено за да му помогне да анализира неговото собствено объркване и да ми обясни защо разказът за Матрьона в никой, ама в никой случай не може да бъде поместен. (Сякаш им предлагах такова нещо. Бях донесъл разказа само за да се отърва от подпитвания.) Но Дементиев си отиде, не му помогна — и Твардовски се видя принуден да „обсъжда“ сам — при трима мълчащи сътрудници на редакцията и редките ми слаби отговори. Близо три часа трая това обсъждане — монолог на Твардовски.
Беше разпокъсана, объркана и сърдечна реч. (Седящата сред нас Берзер после ми каза, че откакто работи в „Новый мир“, не е запомнила, не е чувала Твардовски такъв.)
Той правеше кръг над разказа и после кръг от общи разсъждения, и пак над разказа, и пак — общи разсъждения. Истински художник, той не можеше да ме упрекне, че съм излъгал. Но да признае, че тъкмо това е пълната истина — щеше да е подкопаване на партийните, обществените му убеждения.
И не за пръв път, колко пъти вече той бе преживявал този разрушителен душевен сблъсък, само че може би не толкова остър! От един-единствен извор черпеше той сили: от руската литература — още от първите Некрасови стихотворения, научени наизуст от босоногото хлапе, и от първото си стихотворение, написано на тринайсет години. Беше предан на руската литература, на нейния свят подход към живота. И му се искаше да бъде само като онези, като Пушкин и другите след него. Повтаряйки Есенин, той на драго сърце би умрял от щастие, ако го споходи Пушкиновата съдба. Но друг беше векът и всички и навсякъде бяха признали и на всеки бе втълпена, — а особено на главния редактор, — друга, по-важна истина — партийната. Да насочва днес руската литература, да й помага той не би могъл без партийната членска книжка. А партийната членска книжка не можеше да носи неискрено. И като въздух му беше нужно тия две правди не да се раздвояват, а да се сливат. (Затова скоро толкова ще обикне и ще направи свой приближен Лакшин, защото той ще съумява да придобрява тия две правди, ще съумява пластично да преминава от едната към другата, без да личи пукнатината.) След като обикнеше един ръкопис най-напред с първото си чувство, Твардовски непременно трябваше да го прекара през второто чувство и чак тогава да го печата — като съветско произведение.
Всички седяхме неподвижно, а той ставаше и използваше пространството зад стола си, правеше по две-три крачки насам-натам. Казваше: „Прекалено не откъм парадната страна показвате селото — поне веднъж да бяхте минали откъм парадната… Всички до един са дегенерати, караконджули — а нали все от някои села и генерали излизат, и директори на заводи, и после пристигат тук в отпуск.“ Но веднага сам променяше посоката: „Не, не ви карам да направите Кира комсомолка.“ Ту намираше за „прекалено християнско“ отношението на разказвача към живота. Ту се въртеше като кон на харман около мисълта, че в езика ни думата добро е приела смисъла на имущество, и ни припомняше за Толстой: „Деца, старецът добро ви думаше!“ И хвалеше разказа ми за неговата прилика с моралната проза на Толстой. И го упрекваше, че бил „художествено по-разводнен“ от „Иван Денисович“. (Значи, щом е художествено по-разводнен, тъкмо поради туй може и да не се публикува…) Но веднага след туй пак ме хвалеше ту за народните думи, ту за селските наблюдения.
Стигна дотам, че хвалеше „реализма без прилагателни“ и признаваше, че критическият му допада не по-малко от социалистическия.
