големия му мащаб. И поради характера му. И поради туй, че е излязъл от село. И поради неестествения му живот на съветски велможа: с благоразположението на Фадеев навремето се гордеел, а други гледаше отвисоко.)
Докато се пиели тия бутилки и се вадел за смайване на гостите изходният ми ръкопис, където буквите бяха наблъскани като скупчени овце и нямаше една бяла ивичка, по която да мине редакционният молив — в редакцията, както беше прието при тях за важни случаи, се съставяли писмени заключения за ръкописа. Кондратович написал: „…Това надали ще можем да го отпечатаме… На автора преди всичко трябва да се препоръча да вмъкне темата за това, как затворниците очакват края на страданията си… Редно е да се поизчисти езикът.“ Дементиев: „Гледната точка: в лагера е ужасно и отвъд границите на лагера всичко е ужасно. Случаят е сложен: не го ли поместим — плашим се от истината… да го поместим пък е невъзможно: все пак показва живота едностранчиво.“ (Нека читателят не си прави от това извода, че Дементиев наистина се е колебаел — да го поместват ли или не. Той много добре знаел, че отпечатването е и невъзможно, и вредно, и няма да се осъществи, но щом шефът му толкова се е запалил и увлякъл, не е редно да се прави прекалено остър завой.)
Но всичко това чак после, не за една година, го научих и натаманих. А при първото ми идване Кондратович, като се стараеше да е важен (впрочем плиткоумието и несамостоятелността му аз забелязах от пръв поглед), многозначително ме попита като ощастливен плах автор:
— А какво още сте написали?
Лесен въпрос! Естествен въпрос — ще им се да разберат доколко случайна или неслучайна е сполуката ми. Но тъкмо това беше най-голямата ми тайна. Затуй ли бях хитрувал пет години на лагерните обиски, три години бях изобретявал скривалища в заточението и още пет години се бях спотайвал на свобода, че да поддържам сега любезен разговор. Срязах Кондратович:
— Не бих искал да започваме познанството си с този въпрос.
Пристигна Твардовски и ме викнаха в тяхната голяма редакционна стая (новомирци тогава се разполагаха доста сгъстено и за кабинет на Твардовски се водеше един от ъглите на същата тази стая). Тъй като го знаех само от лоши вестникарски снимки и както съм зле със запомнянето на лица, можех да не го позная. Той беше едър, широк отвсякъде, но към мен се запъти и още един, също едър и също широк отвсякъде, ама направо симпатяга, който едвам сдържаше добродушието си. Този вторият излезе Дементиев. А Твардовски, както подобаваше на момента, се държеше с достойна церемонност, но дори и през нея веднага ме порази детското изражение на лицето му — откровено детско, дори беззащитно детско, сякаш изобщо непокварено от дългогодишния му престой във висшите слоеве и дори от благоволението на трона.
Цялото ръководство на редакцията насяда около голямата старинна дългоовална маса, аз — срещу Александър Трифонович. Той много се стараеше да се сдържа и да се държи солидно, но това зле му се удаваше; той все повече грейваше. Сега беше един от най-щастливите му моменти, виновник за тържеството бях не аз — той.
Гледаше ме с доброжелателство, вече почти преминаващо в любов. Той бавно прехвърляше различните примери от разказа, дребни и едри, които му идваха наум — прехвърляше ги с удоволствието, гордостта и радостта дори не на откривател, на покровител, а на творец; с такава нежност и умиление цитираше, сякаш той самият е изстрадал всичко това и това е дори любимото му произведение. (Другите членове на редакцията не преставаха да кимат и да потвърждават похвалите на Главния, комай само Дементиев седеше умерено безразличен. Него ден той изобщо дума не каза.)
А най-сдържан от всички и дори почти мрачен седях аз. Бях си наумил тази роля, защото очаквах, че ей сега ще започнат да ми чупят китките, да настояват за отстъпки и съкращения, а аз за нищо на света няма да ги правя — знаят ли те, че държат в ръцете си вече олекотено произведение, вече загладено? Разбирах, че само ме баламосват, а след малко ще извадят ножицата — да клъцнат всичко, с което боде лагерът, и всички дрипи, и всички цветя. И с мрачния си вид отсега им показвах, че ни май-малко не съм се главозамаял и не държа кой знае колко на новото познанство.
Но чудо! — не ми извиваха ръцете. Но чудо! — не измъкваха и не разтваряха ножицата. Полудявам ли? Нима редакцията сериозно вярва, че това може да се отпечата?
То и забележките на Твардовски — любезни молби, изречени с най-деликатен тон! — бяха общо две: че не можел Иван Денисович да хвърля око на чуждия частпром — боядисването на килимчета; и че не можел чак дотам да не допуска, че един ден ще излезе на свобода. Но това комай си беше и вярно, това лесно го обещах тутакси. А Закс изрече, че не можело Иван Денисович на сериозно да вярва, че Бог троши луната на звезди. А Мариямов ми посочи две-три сгрешени украински думи.
Ама вие сте били сладури, бе. То с вас можело и да се сътрудничи! Другояче си бях представял вашите редакции…
Предложиха ми за „по-тежко“ да нарека разказа повест — щом искате, нека е повест. (Напразно се съгласих на тая отстъпка. У нас се заличават границите между жанровете и настъпва обезценяване на формите. „Иван Денисович“, разбира се, е разказ, макар и голям, натоварен. Като по-малка от разказа бих обособил новелата — лека като строеж, ясна откъм сюжета и мисълта. Повестта е онова, което у нас най- често напъват да нарекат роман: където има няколко сюжетни линии и дори почти задължително е разпростирането във времето. А романът (отвратителна дума! не може ли другояче?) се различава от повестта не толкова по обема си и не толкова по разпростреността си във времето (на него дори му прилягат сбитостта и динамичността), колкото по обхващането на множество съдби, хоризонта на обзора и вертикалата на мисълта.) Освен туй с недопускащ възражения тон Твардовски каза, че със заглавието „Щ- 854“ повестта никога не ще може да бъде отпечатана. Не знаех за страстта към смекчаващи, разводняващи преименувания, затова и тоя път не се заинатих. Посредством прехвърляне на предложения през масата с участието на Копелев съвместно съчинихме: „Един ден на Иван Денисович“.
Твардовски ме предупреди, че не ми дава твърдо обещание за отпечатването (Господи, бях благодарен, че не ме предадоха на ЧКГБ!), нито ще ми посочи срок, но че нямало да жали усилията си.
С любопитство ми задаваха разни околни въпроси. Колко време съм писал тази повест? (Внимавай, може да гръмне! Дни месеца съм я писал. Щом е тъй, какво съм правил през останалите години?) Ами какво да ви кажа, трудно мога да направя сметка, защото нали все на пресекулки, след училище… Коя година съм я започнал, коя година съм я завършил, колко дълго съм я държал в бюрото си? (Всички дати пламтяха в мен! — но взема ли да ги казвам, веднага ще стане ясно още колко празно време остава.) Годините не ми идваха наум… А защо преписвам толкова нагъсто — без междини, от двете страни? Абе вие разбирате ли какво е това кубически сантиметри, будали с будали?!…) Просто, знаете ли, в Рязан хартия трудно се набавя… Което също е вярно.)
Разпитваха ме за живота ми, за миналия и за сегашния, и всички смутено млъкнаха, когато бодро отговорих, че изкарвам с преподаване шейсет рубли месечно и че те ми стигат. (Аз и не исках да заемам цяла щатна бройка, за да ми остава време, а при високата заплата на жена ми не се налагаше аз да издържам семейството.) Такива цифри за литераторите изобщо са извън границата на разбираемото, за рецензия от няколко реда плащат толкова. Пък и бях облечен според заплатата си. Твардовски властно и радостно нареди веднага да сключат с мен договор по най-високата приета при тях тарифа (само авансът беше колкото заплатата ми за две години). Аз седях като замаян и се напрягах да не кажа нещо излишно за себе си.
Най-настойчиво Твардовски и редакцията ме разпитваха: а какво още съм написал? още — какво? още? Прехвърляйки моите погребани от 1948 година насам пластове, избирах кое да им спомена. На път за насам не се готвех нищо повече да разкривам, но все нещо трябваше, трудно можех да ги убедя, че „Иван Денисович“ е първа проба на перото.
Рекла лисицата на селянина: остави ме само лапичката да си сложа на колата, а цялата сама ще скоча.
Същото стана и с мен.
Обещах им, че ще се поразровя до следващия път, че май ще се намери още едно разказче, пък и няколко етюдчета, няколко стихотворения. (Тогава зарадвано се обади Кондратович, че лагерната тема е изчерпана с „Иван Денисович“ и добре би било да се заловя за фронтовата. Двайсет години, хиляди усти, те дружно надуваха армейската свирка — и темата не била изчерпана! А на петдесетте милиона загинали по
