И сума приказки изприказва за материално-техническата база — за оная, която и в Америка, и в Швеция е по-висока, и ние за 20 години няма да я достигнем, но отсега „с отвращение я отритваме“. И веднага след това си спомняше как Сталин, възразявайки на Троцки, бе обещал да построи социализма „не за сметка на ограбването на селото“. И изведнъж се сепна като застигнат от сноп светлина, огледа ни с изумени очи и попита: „Ами тогава за сметка на какво е построен?“ Но ние не му подадохме сламка, мълчехме и той пак тръгваше по лепкавия паркетен под и разсъждаваше за разрива между материално-техническата база и морала. Но, настояваше той, „религията е имала слабо сдържащо влияние върху лошите инстинкти“. (Да се чуди човек кое тогава ги е сдържало?…)
Така водеше той своя почти непрекъснат монолог, ту озарен от благородство, ту превит под догматическия таван; ту трепвайки от осъзнаването на истината, изпреварващо и пръстите, и очите на поета, ту като булдозер, с напъване избутвайки пред себе си същинска барикада от авгиево гюбре.
А ние не възразявахме и не се съгласявахме — ние мълчахме. Възразяваше му разказът за мизерстващата старица Матрьона, безмълвният ръкопис, който той бе обещал на Дементиев да отхвърли. И без да е получил нито едно възражение на глас, но сякаш бит по всички аргументи, Александър Трифонович със стон на разкаяние извади последния си и най-важен коз:
— Ама не може да се каже, че Октомврийската революция е била направена нахалост!
Никой от нас не бе казвал такова нещо, да пази Господ! Никой не беше го писал! Само че стана конфуз — и сега никой от нас не потвърди, не се усмихна, дори не кимна. Ние неприлично мълчехме.
Как? — и това най-просто нещо ли не разбираме? В недоумение, като заслепен от насрещни фарове, Александър Трифонович застана насреща ни, заканително навел глава, и възкликна измъчено:
— Ами ако не бе станала революцията, нямаше да бъде открит Исаковски!… А какво щях да съм аз, ако не беше революцията?…
Само тия факултативни поетични събития му дойдоха наум в този миг! (А Есенин, а Клюев, а Кличков — не са ли станали без революцията? Какво им е дала тя?)
И „обсъждането“ завърши с това, че — не, разбира се, не, безусловно не, това произведение не може да се публикува.
Но макар че естествено беше след това ръкописът да се върне на автора, Твардовски с виновно запъване каза:
— И все пак го оставете засега в редакцията. Да го прочете тоя-оня…
След като вече го бях разкрил, сега нищо не губех и ако го оставя.
И освен туй А. Т. ме помоли (след многото казано то звучеше съвсем смайващо):
Само, моля ви, не ставайте идейно издържан! Недейте писа нещо, което редакторите и без мое знание, сами, да биха посмели да пуснат за печат.
Тоест нищо от донесеното от мен не можеше да публикува и ме молеше занапред да не пиша другояче!!
Тъкмо това лесно можех да му обещая…
От желание да смекчи още повече отказа А. Т. заговори за мерките по отпечатването на „Иван Денисович“ — засега още фантастични. И засече. Наистина и той не знаеше: какво да предприеме? от коя страна? кога? Каза ми примирително:
— Хайде, не ни карайте да бързаме. Не питайте в коя книжка ще излезе.
Изобщо нямах такова намерение. Щом ми се размина без Любянка, пак добре. Загубата ми се състоеше само в това, че изобщо се разсекретих и сега трябваше тройно по-предпазливо да крия готовите си неща и текущата си работа. Отговорих му:
— Това на младини е важно — час по-скоро да се видиш отпечатан. Аз вече съм на друг акъл.
Та така се разделихме доста задълго. Не карах Твардовски да бърза и през нея година не намирах нищо неправилно в мудността му. Пък и с какво можех да сравнявам тая мудност, с каква единица да я измервам? Имаше ли в нашата литература дотогава подобен случай?
Най-лесното нещо е да упрекваш. Когато чукнеш в масата кокоше яйце откъм тъпия край, всички виждат, че то може да стои вертикално. А преди туй всички са се опитвали и то все се е търкулвало. Кой от велможите на съветската литература преди Твардовски или освен Твардовски би поискал и би се одързостил да предложи такава разрушителна повестчица на шефовете? В началото на 1962 година изобщо не можех да си представя: как е намислил да действа той? доколко ще сполучи? Но минаха години, сега знаем, че Твардовски е отпечатал повестта с 11 месеца закъснение, и с основание можем да го обвиним, че се е бавил, че недопустимо е протакал. Тъкмо когато повестта ми стигна до редакцията, Никита още бълваше змии и гущери по адрес на Сталин, търсеше какъв друг камък да запрати по него — и толкова на място щеше да му дойде една повест от пострадал! Ако още тогава, в инерцията на XXII конгрес, бе публикувана повестта ми, още по-лесно би се постигнало антисталинското дюдюкане около нея и, смятам, Никита, както беше се запалил, на драго сърце щеше да пусне в „Правда“ и моите глави „Една нощ на Сталин“ от „Първия кръг“. Такава една публикация в „Правда“ с 5 милиончета тираж се очертаваше пред очите ми много ясно, почти зрително, виждах я като наяве.
И сега не знам как е по-правилно да се оцени. Нямаше начин да взема и да занеса повестта си на Никита. Без съдействието на Твардовски и XXII конгрес нямаше да ми помогне. Но същевременно не мога да не кажа сега, че Твардовски изтърва златното време, изтърва приливната вълна, която би прехвърлила нашето буренце далеч отвъд веригата сталинистки скали и чак там би разкрила съдържанието му. Да бяхме отпечатали тогава, 2–3 месеца след конгреса, и главите за Сталин — колко по-непоправимо щяхме да го разголим, колко щяхме да затрудним по-нататъшното му гримиране. Литературата можеше да ускори историята. Но не я ускори.
Виктор Некрасов нервно ми говореше през юли 1962 година:
— Не разбирам за какво са му толкова сложни околни пътища. Събира някакви отзиви, пък после ще съчинява писмо. Нали има достъп до слушалката на оня телефон?! Вдигай слушалката и се обаждай направо на Никита! Страх го е…
Характерът на Твардовски наистина е такъв, че много му докривява, ако негова молба се натъкне на отказ. Разправяха, че направо се измъчвал, ако го помолят да ходатайства за някого, за нечие жилище: ами ако вземат, че откажат на него, депутата от Върховния съвет и кандидат-члена на ЦК? — Уннизително ще е…
Може да се допусне, че го е било страх да не навреди на повестта и с едно твърде пряко и неподготвено обаждане на Хрушчов. Но мисля, че тук повече си е казала думата привичната мудност на номенклатурния кръг, в който той толкова дълго се бе въртял: те живеят лениво и не са свикнали да бързат да коват изплъзващата се история — дали защото тя няма да им избяга? дали защото всъщност не те я коват? А освен туй Твардовски бе завладян за няколко месеца и от известна наситеност от собственото му откритие, повестта му пълнеше душата и неотпечатана. Без да бърза, той я даваше за прочит на Чуковски, на Маршак — и не само за да подкрепи с имената им бъдещото движение на ръкописа, но и за да се порадва лично на тия отзиви, да ги почете на глас и на членовете на редакцията и да ги занесе на добрите си познати (само мен не ме показваше, страхуваше се да не ме поквари). И на Федин давал ръкописа (той никак не се отнесъл) и не попречил да бъде даден за прочит на Паустовски и Еренбург (понеже не ги обичаше много, не им го предложил лично). Той дълго стъкмява предговор за повестта (а всъщност него можеше и да го няма: на какво отгоре да се оправдава?). Така той проведе многомесечна мудна подготовка, без още да е определил как да напредва нагоре. Просто да я даде за набор и да я изпрати на цензурата му се струваше пагубно (а пагубно си беше): цензурата не само ще я забрани, но и незабавно ще изпрати донос до отдел „Култура“ на ЦК и той ще сколаса да направи враждебните предупредителни крачки.
А месеците си вървяха — и спадаше, и съвсем вече не се усещаше градусът на XXII конгрес. Непостоянен във всичките си начинания, а особено в продълженията, неустойчив в настроенията си, Никита трябваше освен всичко друго и да подкрепя Насър, и да снабдява с ракети Кастро, и да изобретява окончателен (вече най-добър) начин за спасяване и пълен разцвет на селското стопанство, па и космоса да потегне тук-там, и лагерите да укрепи, че бяха позанемарени след падането на Берия.
И още една, неочаквана за Твардовски опасност се криеше в тоя метод на прочити, препоръки и
