осезават толкова фино, както досега. „Защо не пътуваш с такси?“ — зачуди се Копелев. А на мен да се кача на такси ми се струваше предателство, приемах само едно — с раницата в автобус. И уверено отговарях на Твардовски: „Славата няма да ме схруска… Но предвиждам краткотрайността й — и ми се ще най-разумно да я използвам за моите вече готови книги.“ (То и „Новый мир“ още не ги знаеше…)
Вече бяхме станали толкова близки, макар на четири очи, без хора от редакцията, да не бяхме се срещали нито веднъж. Скоро след това бях поканен в дома му — и тъкмо тогава куриерът от редакцията (после — разобличен доносник) ни донесе сигналния екземпляр на 11-а книжка. Прегърнахме се. А. Т. се радваше като дете, мечешкото му тяло се въртеше из стаята: „Пилето изхвръкна! Пилето изхвръкна!… Сега вече надали ще го спрат! Сега вече е почти невъзможно!“ (Почти… И той до последния момент не беше сигурен. Че не беше ли се случвало — унищожаваха целия отпечатан тираж? Труда ли, парите ли жалим? Свидна ни е идеологията.) Поздравих го: „Победата е повече ваша, отколкото моя.“
„Бегом при мен!“ — в такъв необичаен тон заговори той с мен по телефона при следващото ми пристигане. Веднага след излизането на тиража на 11-а книжка имало пленум на ЦК, струва ми се — за промишлеността. Няколко хиляди екземпляра от списанието, предназначени за ръчна продажба в Москва, били прехвърлени в павилионите, обслужващи пленума. От трибуната на пленума Хрушчов заявил, че това е важна и нужна книга (фамилното ми име той не споменал и нарекъл автора също Иван Денисович). Дори се оплакал на пленума от своето политбюро: „Питам ги — ще я печатаме ли? А те мълчат!…“ И участниците в пленума си „напазарували“ по две книжки: червена (материалите на пленума) и синя (11-а книжка на „Новый мир“). Всички до един, смееше се Твардовски, си ги носеха под мишница — червената и синята. А секретарят на новосибирския обком преди заключителната реч на Хрушчов казал на Твардовски: „А, и по- големи страхотии са ставали… В моята област и сега има такива стопанства, знам. Само че защо трябва да се пише за това?“ А след речта на Никита търсил Твардовски да му стисне ръката и да замаже неправилните си думи.
Силата на общата възхвала, на общия възторг беше такава, че пак през тия дни Твардовски ми каза: сега ще пуснем „Матрьона“! Матрьона, от която списанието в началото на годината беше се отказало, която „никога не ще може да се публикува“ — сега той преспокойно даваше за набор, сякаш изобщо беше забравил за отказа си преди време!
„Най-опасна е втората крачка! — предупреждаваше ме Твардовски. — Първа книга, както се казва, всеки глупак може да напише. Ама втора…“
И ме поглеждаше разтревожено. Под „втора“ той имаше предвид не „Матрьона“, а — какво ще напиша след това. А аз, като прехвърлях написаното от мен, не можех да преценя коя да измъкна на бял свят: всичките бяха с бодли.
За щастие тъкмо през тоя месец с голяма лекота написах „Кочетовка“ (Наложи се обаче да го сменя на „Кречетовка“, за да не разгарям враждата на кочетовския „Октябрь“ към „Новый мир“.) — направо за списанието, за пръв път през живота си. (Истинска случка с моя приятел Льоня Власов — тогава той комендантствал на гара Кочетовка — със същата подробност, че пътникът именно бил забравил от какво е преименуван Сталинград — и на което никой не можеше да повярва, като се почне от А. Т. А според мен за човек с едновремешно възпитание е много естествено и да не помни такова нововъведение.) А. Т. много се вълнувал, когато я вземал, и още повече се вълнувал, когато я зачел — страхувал се от издънване, страхувал се, сякаш за негов ръкопис ставало дума. С появата на Тверитинов опасенията му се засилили: сметнал, че това ще излезе патриотично криминале, че към края ще заловят истинския шпионин.
Щом се убедил, че не е така, веднага ми изпратил радостна телеграма. Над „Кречетовка“ и „Матрьона“, които според неговия замисъл трябваше да утвърдят името ми, той за пръв и последен път не изразяваше политически съображения „ще мине ли — няма ли да мине“, а извърши заедно с мен сред кълбета тютюнев дим честна редакторска работа (Съображенията „ще мине ли — няма ли да мине“ дотам помрачаваха мозъците на членовете на редакцията на „Новый мир“ (а да не говорим за хората от всички други съветски списания), че, кажи-речи, не им оставаха зоркост, вкус и енергия да правят убедителни художествени забележки. Във всеки случай освен този единствен разговор с А. Т. никой в „Новый мир“ нито веднъж не е работил с мен по същество, като редактор — а все като досаден цензор.). Уроците му (при моята самоувереност) се оказаха много уместни, особено по селския материал: не може да се казва „селски дюлгерин“, защото на село всеки е дюлгерин; не може да има „дялани летви“; ако прасето е угоено, то не е лакомо; ходенето в гората за диви плодове, за гъби не е труд, а занимавка (впрочем тук той ми отстъпи, че в съвременното село това вече е труд, защото дава по-голямо препитание от работата на колхозната нива); освен туй — че край гарата не може да расте трепетлика, защото там всичко е засаждано, а нея никой никога няма да я посади; че „момчурлякът“ е по-голям от „момченцето“. Много настояваше за това, че причастията не били присъщи на народния говор и по тази причина не можело да се каже „забъркала, па замесила, ще опека“. Но тук аз не се съгласих; някои наши поговорки звучат точно така.
Тия чести наши срещи през есента на 1962 година май че бяха и непринудени, и много топли. През ония месеци А. Т. ме носеше на ръце и се гордееше с успехите ми като със свои. Най му харесваше, че се държа така, както той си представяше, че трябва да се държи откритият от него автор: пъдя кореспондентите, не давам интервюта, не позволявам на фотографи и кинооператори да ме снимат. Той имаше усещането, че ме е сътворил, че ме е изваял и сега ще определи вместо мен най-добрите решения и ще ме води по сияйния път. Беше си наумил (макар нито веднъж да не съм му го обещавал), че занапред няма да правя нито една важна стъпка, преди да се посъветвам с него и да получа одобрението му. Например нае се лично да определи на кой фотограф мога да разреша да ме снима (фотографът излезе некадърен, но онова, което ми трябваше — измъченото и печално изражение, го изобразихме). Наближи необходимостта все пак да се съобщят някакви сбити биографични данни за мен — А. Т. лично грабна писалката и взе да съставя тази биография. Аз смятах за нужно да се посочи в нея за какво съм лежал — за порицаващите ми Сталин съждения, но Твардовски остро възрази, направо не го допусна. (Той не знаеше каква добра работа можеше да свърши това, когато партията на своите инструктажи ме провъзгласеше за изменник на родината. Погледът му обхващаше предимно настоящето, а бъдещето — почти никога. Освен туй прекалено подслойни биваха същинските причини на външните му изяви. Например той самият дълго бе вярвал в Сталин и всеки, който още тогава не беше вярвал, един вид оскърбяваше днешното му „аз“. Така той отхвърли и обяснението ми, че Тверитинов може да не обича Сталин единствено защото има изтънчен вкус. Откъде накъде няма да го обича — значи или той е лежал в затвора, или негови роднини, другояче А. Т. не можеше да си го обясни.)
Не бързах да се бунтувам срещу неговото покровителство, не се напъвах да му доказвам, че един четирийсет и четири годишен човек какъвто си е, такъв е. Но — не може да има истинско приятелство без макар и само признавано равенство. А. Т. преувеличаваше съотношението на нашите кръгозори, цели и жизнен опит. За най-важна част от своя опит той смяташе доброто познаване на йерархията, на заседателските, телефонните и задкулисните ходове. Но преувеличаваше обхватността и продължителността на цялата тази система. Не допускаше, че може изцяло да се отхвърля. Не допускаше, че в литературата или политиката аз мога да зърна или да знам нещо, което не вижда или не знае той.
Той имаше склонност да покровителства младите, липсваше му способността да се обединява с равни.
С мен той преживя изблик на нова надежда, че най-сетне си е намерил приятел. Но аз не се заблуждавах в това отношение. Бях обикнал и селяшкия му корен; и ненадейните прояви на поетичната му детинщина, зле защитена от навиците му на големец; и онова особено природно достойнство, което той демонстрираше пред враговете си, понякога — по-горепоставени (ако ги виждаше насреща си, по телефона най-често се смущаваше), и го овардваше от смешни или жалки положения. Но моето и неговото минало бяха твърде различни и твърде различни неща бяхме извлекли оттам. Нито веднъж и никога не можех да съм с него така откровен и естествен, както с десетки хора, върху които бе паднала лагерната сянка. Характерите ни пак криво-ляво можеха още да се оглаждат взаимно, да се напасват — но няма мъжко приятелство без сходство на представите, без зоркост и внимателност един към друг.
Ние приличахме на две математически криви с различни уравнения. В някои точки те могат да се доближат, да се срещнат, да имат обща допирателна, общо производно — но тяхната изходна първообразност неминуемо и скоро ще ги раздалечи.
