подредили в кинжален клин срещу него враждебните звезди. Сигурно вече е бил получил телеграмата от Громико, че предния ден в Белия дом са му задали въпроса: „Кажете честно, господин Громико, имате ли ракети в Куба?“ И както винаги Громико отговорил честно и уверено: „Нямаме.“ Не е знаел, разбира се, Хрушчов, докато си приказвал кротко с Твардовски за художествената литература, че във Вашингтон вече се изработват табла с увеличени снимки на съветските ракети в Куба, че в понеделник те ще бъдат показани на делегатите на американските държави и Кенеди ще получи съгласие за безпримерно смелата му крачка: да проверява съветските кораби. Само неделният ден делял Хрушчов от неговата седмица на позор, страх и капитулация. И така стана, че тъкмо през тая последна събота той даде благословията си за „Иван Денисович“.
„Аз дори го прекъсвах! — разказваше ми Твардовски и сам си се чудеше. — Казах му: «От целувки деца не се раждат, отменете цензурата на художествената литература! Защото тръгнат ли произведенията в преписи — от това по-лошо няма!»“ И Никита го изслушвал примирително, като че ли и той самият не бил далеч от тия мисли, както му се сторило на Твардовски. (От съпоставянето на преразказите му в редакцията можем да допуснем, че А. Т. неволно е приписал на мълчаливия Хрушчов своите собствени изказвания.)
Хрушчов разказал на Твардовски, че са събрани вече три тома материали за престъпленията на Сталин, но засега не се публикуват (Хрушчов нищо не докарваше докрай, не доизкара и събарянето на Сталин. А още съвсем малко да беше се напънал, и вече ничия уста не би зейнала да се обади за „огромните заслуги“ на убиеца.). „Историята ще си каже думата за това, което предприехме.“ (Никита винаги се извисяваше и се размекваше, когато говореше за всеобщата смъртност, за ограничения човешки живот. Това звучеше и в публичните му речи — беше негова неосъзната християнска черта. Никой от комунистическите вождове нито преди, нито след него, нито по-западно, нито по-източно от него, никога не е говорил така. Никита беше цар, който изобщо не разбираше нито своята сьщност, нито историческото си значение и винаги подкопаваше слоевете, които искаха и можеха да го подкрепят, никога не търсеше и нямаше нито един умен съветник. Отракан сметкаджия, зет му Аджубей също не беше умен, но беше и авантюрист, който още повече ускори падането на тъст си.) Хрушчов беше уверен, че Сталин е убил Киров, но и разбираше, че сам по себе си Киров е бил незначителна личност.
Като че ли всичко около повестта беше решено и Твардовски изкомандва да я пускат в 11-а книжка. Точно тогава обаче започна ракетната драма с Америка. Като нищо можеше някоя вихрушка от карибската криза да мине по коридора на ЦК и да помете моята повестчица.
Но бурята утихна! Срещу 7 ноември, точно една година след като изпроводих повестта си, ме викнаха за първа коректура. Докато седях над машинописните текстове — всичко това беше мит, изобщо не го усещах. Но когато пред мен легнаха необрязаните страници на списанието, представих си как изплува на повърхността и тръгва към милионите несведущи крокодилското страшилище на нашия лагерен живот — и в разкоша на хотелската стая за пръв път сам се разплаках над повестта си. („Новый мир“ си направил една изящна шега с цензурата: без каквото и да било обяснение им изпратил за параф шпалтите на „Иван Денисович“. А цензурата в мъртвешката тишина на своите зандани нищичко не знаела за решението на ЦК, нали то било взето в най-тесен крьг, както винаги става у нас. Когато получила повестта, цензурата се сащисала от тая „идеологическа диверсия“ и се обадила със заканителен тон в списанието: „Кой е изпратил тоя ръкопис?“ „Ами ние“ невинно отговорила зав. редакцията Н. П. Бианки. „Но кой лично го е одобрил?“ „Ами всички го харесахме“ — чуруликала Бианки. Заканили й се нещо и затворили телефона. След половин час се обадили весело: „Изпратете ни още два-три екземпляра“ (и на тях им се дощяло да я прочетат). Хрушчов си е Хрушчов, но все едно на всяка кола трябва да има параф на цензурата.)
Тъкмо тогава ми съобщиха молбата на Лебедев: да съм изхвърлел от ръкописа думите на Тюрин: „Прекръстих се и рекох: «Все пак те има, Създателю, на небето — дълго търпиш, но удариш ли, много боли.»“ Сетили се… Сетили се, но късно, за най-важното място в повестта, където бях катурнал и преобърнал наопаки цялата легенда за гибелта на ръководещите през 37 година! В редакцията ме увещаваха: ама Лебедев беше толкова съчувствено настроен! Именно той прокара и уреди всичко! Редно е сега да му се отстъпи. Така си беше и бих отстъпил, ако това ставаше за моя сметка или за сметка на литературата. Но сега ми предлагаха да отстъпя за сметка на Бога и за сметка на селяка, а това се бях зарекъл никога да не правя. И отказах на още непознатия ми митичен благодетел.
И такава бе инерцията на отместения и търкулнал се камък, че дори съветникът на Хрушчов нищо не можа да поправи и спре!
Опита се да го стори Аджубей: не да спре търкалянето, но барем да промени посоката му. Може би под натиска на ортодоксите — защитници на режима, които искаха все пак по своему за пръв път да представят историята на лагерите (себе си — като главни страдалци и главни герои); но по-вероятно причината ще да е била още по-нищожна: просто да измъкне инициативата („да свие номер“), да изпревари Твардовски вече след трудния път и пръв да грабне наградата. На редакционната сбирка на „Известия“ Аджубей се ядосвал, че други, а не неговият вестник „открива“ важната тема. Някой се сетил, че имало такова разказче от Чита, но било „непубликуемо“ и го отхвърлили. Втурнали се да ровят из кошчетата — разказът бил унищожен. Свързали се с Г. Шелест и той от Чита спешно им предал по телефона своя „Къс злато“. И го отпечатаха в празничния брой на „Известия“ — отпечатаха го с безсрамна „наивност“, дори без един възклицателен знак, сякаш разкази за лагерния живот от четирийсет години насам се печатат в нашите вестници и са омръзнали на всички. Твардовски много се разстрои тогава и се разсърди на Аджубей. А аз смятам, че „Къс злато“ нищо не им даде: нашият камък се търкаляше неотвратимо и именно в такъв вид било писано на руските читатели да видят контурите на лагера.
Вече осъзнал победата, Твардовски като предвидлив печен редактор гледаше напред и през същите ноемврийски празници ми изпрати голямо писмо: „…Като човек по-възрастен и с по-голям литературен опит бих искал да Ви посъветвам. Още отсега толкова хора се мъчеха да изкопчат от редакцията адреса Ви, такъв интерес има към Вас, разпалван понякога и от извънлитературни импулси. А какво ли ще стане, когато повестта се появи в печата?… Ще стане всичко онова, което се нарича слава… Казвам Ви го, за да подчертая, че разчитам на Вашето спокойствие, на здравите ви нерви, на високото Ви чувство за собствено достойнство… Минали сте през много изпитания и ми е трудно да си представя, че не ще устоите на това изпитание… наопаки, понякога съм се питал не е ли чак прекомерна Вашата несуетност, почти безразличие… На мен, заедно с другарите ми по редакция… преживелия същински празник на победата, на триумфа в деня, когато научих, че «всичко е наред», ми се стори леко огорчителна сдържаността, с която отговорихте на моята поздравителна телеграма, онази думичка «приятно» която в случая беше, да прощавате, просто обидна за мен… Но сега апелирам тъкмо към Вашата сдържаност и несуетност — нека те крепнат и си остават неизменни спътници на по-нататъшния Ви труд… Ще Ви досаждат с натрапчиви молби «да дадете нещо», откъс, парченце, ще Ви предлагат договори, пари… Умолявам Ви — дръжте се… не им се давайте, озовавайте се (имаме известно право да се надяваме на това) на обещанието Ви пред «Новый мир», който, така казвайте, прибира всичко, което излезе изпод перото Ви.“
Те имали „празник на победата“! А аз му обясних моята обстановка:
„Знаете ли с какви мисли разпечатах Вашия плик? Жена ми го донесе и каза тревожно: «Дебело писмо от „Новый мир“. Защо ли е толкова дебело?» Опипах го и казах: «Съвсем ясно. Някой иска от мен още отстъпки, но аз повече не мога да ги правя. С това печатането засега приключва…» Животът ми в Рязан във всяко отношение тече дотам постарому (с лагерната ватенка сутрин отивам да цепя дърва, после се готвя за часовете, после отивам в училището, там ми се карат, задето съм пропуснал сбирка на кръжока за политпросвета или не съм свършил нещо от извънкласната работа), че московските разговори и телеграми ми изглеждат като същински сън… На мен от Вашата телеграма ми стана ясно само едно — че засега забрана няма. Затова, драги ми А. Т., забравете час по-скоро моята думичка «приятно», щях да съм неискрен, ако бях се изразил по-силно, тогава не изпитах никаква бурна радост. Изобщо целият ми живот ме е свикнал повече с лошото и в лошото винаги вярвам по-лесно, с готовност. Още в лагера усвоих руската поговорка: «На щастието не вярвай, от беда се не бой», нагодил съм се да живея според нея и се надявам никога да не я изоставя… Главната радост на «признанието» аз преживях през декември миналата година, когато Вие оценихте «Денисович» през безсънната нощ.“
Как да не откликна обаче на неговия призив: „Дръж се!“, „Не им се давай!“, като мен тоя разкош на хотел „Москва“ на Охотний ряд, кадифетата, килимите и услугите на портиера не ме радваха, а ме плашеха. Първото усещане на славата — все едно че езикът ти е престанал да чувства вкуса, а пръстите ти вече не
