планомерна подготовка: в нашия машинописен и фотографски век бързо плъзваха копия от ръкописа. (На дъното на всичко май беше същият В. Некрасов, който по приятелски беше взел само за нощ ръкописа и го беше дал да се преснима, и нашият скоро станал близък приятел Н. А. Столяров, вж. Пето допълнение, очерк 9. Действията на двамата доброжелатели били съвсем непредумишлени, но всъщност — пагубни.) В желязната каса на „Новый мир“ изходните екземпляри се пазеха строго — а междувременно вече десетки, ако не стотици преписи и фотокопия се предаваха от ръка на ръка в Москва, в Ленинград, бяха проникнали в Киев, Одеса, Свердловск, Нижни Новгород. Разпространяването вървеше толкова бурно поради всеобщото убеждение, че тази повест никога няма да бъде отпечатана. Твардовски се ядосваше, търсеше „предателството“ в редакцията, защото не разбираше техниката и темповете на нашия век, защото не разбираше, че той самият с това събиране на устни възторзи и писмени рецензии е станал главният разпространител. Той все проявяваше нерешителност, не можеше да се престраши, месеците минаваха — и ето че нарасна вече явната опасност повестта да се изплъзне на Запад, а там хората са по-чевръсти — и, отпечатана там, тя никога вече няма да бъде отпечатана у нас. (Логика, напълно разбираема за съветския човек и абсолютно неразбираема за западния. Защото за нас светът не е свят, а постоянно воюващи „лагери“, така ни е втълпено.) Това, че в течение почти на година тя не се появи на Запад, е истинско чудо — не по-малко, отколкото самото й неотпечатване в СССР. А не се появи поради повърхностното отношение на Запада; някой от чужденците да беше и понаучил нещо за повестчицата — не й придал значение.
Като че ли тъкмо тази опасност накара Твардовски да се разбърза. През юли той даде ръкописа, съпроводен от букет препоръки, на експерта на Хрушчов по културата Владимир Семьонович Лебедев.
Междувременно Твардовски не ме повика нито веднъж и само от разказите на Берзер научавах какво става в редакцията. И започнах от време на време да се запознавам с хора, които вече бяха прочели повестта ми. След конспиративното затишие двайсетината такива читатели ми създаваха усещането за тълпа и бурна известност.
Бързах да се подготвя за новия опасен период от живота ми. Едно е да крия ръкописите си, когато съм песъчинка сред безброй други; друго — след като съм се разкрил и Лубянка може да прояви по-настойчива любознателност от „Новый мир“ и да изпрати пипкавите си хългъзници — да потърся още какво съм написал. Взех да преглеждам скривалищата си — и те ми се сториха прекалено прости, напълно разгадаеми за тия шперцаджии. Сам се заех да разкъртвам и унищожавам някои, така че и следа да не остане; доизгарях всички излишни варианти и чернови. Останалото реших да не държа вкъщи и срещу новата 1962 година двамата с жена ми тръгнахме да носим моя пазен архив при приятеля й Теуш в Москва (след три години и половина тъкмо той ще бъде набаран от ченгетата). Много добре съм запомнил това пътуване, защото в празничния влак някакъв нахълтал пиян хулиган започна да се гаври с пътниците. И така стана, че никой от мъжете не му противодейства: едни бяха стари, други — прекалено предпазливи. Естествено беше да скоча аз — седях наблизо и видът ми беше внушителен. Но в краката ни стоеше заветното куфарче с всички ръкописи и не посмях; след сбиването неизбежно щяха да ме помъкнат в милицията, макар и като свидетел, с куфарчето или без — все там. Щеше да стане съвсем руска история, ако покрай такъв хулиган се прекъснеха хитрите ми нишки. Та, за да изпълни руския си дълг, човек трябва да има неруски нерви. И аз позорно, страхливо седях, свел очи от упреците на жените — че не сме били мъже.
Може би не в толкова позорна форма, но все така потискащо — колко пъти — моята изнуряваща литературна конспирация ме е лишавала от свобода на постъпките, от свобода на изказванията, от свобода на изправения гръб. Всички се превивахме, но как ме притискаше мен тоя допълнителен утежняващ подземен етаж, колко душа ми отнемаше от литературата. Всичките ми кости ме болят, всичките ми кости молят — да се изправя!! — па ако ще да умра.
Закарах архива, но от януарската среща в „Новый мир“ разбрах, че за печат всъщност нищо не отива. В новото си уязвимо положение трябваше и занапред, съвместявайки с училището, да пиша на пресекулки, когато намеря време. Изпитвах потребност от още едно, последно преписване на „Кръга“ и от януари 1962- ра рискувах. Четири месеца, до края на април, с нищо друго не се занимавах, а около съдбата на „Иван Денисович“ само една грижа имах — най-добре ще е през тия месеци нищо да не се помръдва, да не се променя, па ако ще и да не напредва, — та да мога спокойно да си довърша романа.
Това и молитва не искаше: около „Иван Денисович“ нищо не се помръдна. По време на първомайските празници, когато още не ме следяха, благополучно отнесох екземпляри от преписания на машина роман на Зубов в Крим (където те се бяха преместили след заточението) и още един таен четлив комплект на индиго. След това вкъщи доизпипвах някои неща, наближи лятото и трябваше да го прекараме приятно в пътуване, а по пътя да разнесем още копия на микрофилми из Урал и Кама. Цялата работа с „Новый мир“ ми изглеждаше дотам заглъхнала (и за добро! — мислех си аз, ще се върна постепенно в безопасното си състояние), че намислихме с жена ми да прескочим до Енисей и Байкал (бях ходил в Сибир, но само със затворнически вагон и само до Новосибирск). Стана съвсем според поговорката „тръгнал бедният да се жени…“ Тъкмо в Иркутск, но не и по-близо, ме чакаше копие от бързата телеграма на Твардовски, който ме канеше да се отбия „за късо време“ в редакцията.
Преди това „късо време“ ме чакаха четири дена път от Иркутск и Байкал остана неразгледан.
Пак уредиха общоредакционно заседание. Неопределено ми бе заявено, че в една важна инстанция (това значеше — от В. С. Лебедев) повестта ми е одобрена. Но са изказани известни пожелания за подобряването й. Твардовски смяташе, че тези пожелания са съвсем малко и много би ме молил да ги изпълня, да не изтървам появилата се възможност.
Той много се сдържаше да не ликува прекалено открито. Детското в него проличаваше в неугасимата радост в очите му. Много беше доволен от своя сполучващ многомесечен план и само от редакционна церемониалност се правеше, че добавя някакви свои забележки, а други от мен не искаше, стига да приема Лебедевите. Но не го казваше направо, а сериозно водеше заседанието и караше всички членове да предлагат необходими поправки.
Казваха едно-друго, но нищо съществено, защото едничката им цел беше да угодят на главния редактор и изобщо не искаха да имат собствено мнение, различно от неговото. Някой ден историята на литературата с учудване ще установи и научи, че тази свободолюбива, най-либерална редакция на списание в СССР през тия години на хулене на култа към личността на Сталин вътре в себе си беше изградена по култовския принцип. (И това не го беше въвел Твардовски, само си се беше оформило така в списанието, естествено, според закона, изискващ всяка част да бъде подобие на своето цяло, оформило се беше както във всяко учреждение, във всяко звено от съветската система.) Ала Дементиев беше тук и много добре виждаше, че обръчът се къса, че капакът отхвръква. Александър Григориевич Дементиев, който през злокобната 1949 година не си поплювал на длъжността палач парторг на ленинградската писателска организация, а по Хрушчово време бе станал комисар на най-либералното списание — кой ли и защо ли го беше изпратил тук? — донякъде да се освежи, донякъде да се пречисти, — ала и да варди! Пред онези, които го бяха изпратили тук на половин заплата, но с двойна отговорност, той не можеше сега да признае авторитета дори на Хрушчовия референт и да се поддаде на благодушието на цялата редакция. Делови човек, той не спореше тогава, през декември 61 — ва, когато всички ме хвалеха и ласкаеха: много добре си знаеше, че тази повест все едно няма да бъде публикувана. Но сега, когато изкривеният, незаконен развой на събитията очерта евентуалното обнародване на повестта — сега той трябваше да направи всичко възможно, за да я поправи.
Къде се бе дянало лукаво-приятелското му, сърдечно изражение в приятния наклон на прошарената му глава? И колко беше се втвърдило неговото покоряващо-мило изговаряне на „о“-то?! Как беше поруменял, как беше пламнал чак до ушите! Само едно: не вещаеше гръмогласно от Олимп, а спореше развълнуван — развълнуван да не би да загуби, да не би да не убеди. Гръмотевици се долавяха само в самите формулировки — в комунизма, в патриотизма, в материализма, в соцреализма. Да зависеше от Дементиев, той щеше идеално да рендоса цялата ми повест, нямаше да остане нито една грапанвинка. Но в случая трябваше да се бие по същината. И той ме обвини, че съм опозорявал знамето и символа на съветското изкуство — броненосеца „Потьомкин“ — и затова всички приказки за него трябвало да се махнат. А освен туй трябвало да се махне разговорът на Шухов с Альошка за Бога — защото художествено бил съвсем неизразителен, а идеологически неправилен и твърде дълъг, и само развалял хубавата повест. А освен туй авторът не трябвало да отбягва политически точната преценка на бандеровците (Украински националисти, подпомагали Хитлеровите войски през Втората световна война и окончателно ликвидирани едва през 1950
