г. — Бел. пр.) дори в тяхното лагерно съществуване, защото те са опръскани с кръвта на наши съветски хора. А освен туй… Излезе, че той бил направил по ръкописа много забележки и можел конкретно да ми ги покаже, само че бил забравил ръкописа ми вкъщи.
Към края на монолога си Дементиев заприлича на разярен глиган и ако бяха сложили сега отпреде му сто и петдесетте страници на моята повест — сигурно щеше да ги разхвърля със зурлата си.
А Твардовски мълчеше. Правилно, я! много правилно разсъждаваше политическият комисар, той искаше да изкове от аморфната ми повест оръжие на соцреализма — и какво можеше да му възрази главният редактор? Той не можеше да му възрази, но, не знам защо, мълчеше. Не го подкрепяше нито с кимване, нито с вежда. И ме гледаше изчаквателно. Ако бях отстъпил, значи тъкмо така щеше да стане.
Но Дементиев прехвърли мярката! Независимо от безспорния си и бърз ум той изобщо не знаеше какво е зек, не подозираше каква е закалката ни. Ако беше се изразявал по-предпазливо, ако беше искал дребни, но гадни отстъпчици, достатъчно развалящи повестта, аз щях да си запиша всичко това, а после покрай исканията на Хрушчовия експерт щях да ги обмисля и сигурно да разваля това-онова. Но пред напиращите разядосани очи отговорих без колебание, без усилие, без изобщо да се замисля изгодно ли ми е това. Пред моите зекове, пред моите братя, пред екибастузката гладна стачка, пред кенгирския бунт ми стана срамно и гадно, че още обсъждам тук с тях нещо, че сериозно съм могъл да си мисля, че литераторите с червени книжки дори след XXII конгрес са способни да отпечатат една дума правда.
— Десет години съм чакал — освободено отговорих аз, — мога и още десет да почакам. Не бързам. Животът ми не зависи от литературата. Върнете ми ръкописа и да си заминавам.
Тогава се намеси стреснатият Твардовски:
— Ама нищо ие сте длъжен! Всичко, което бе казано днес, представлява само препоръка, с която ще се съобразите, ако имате желание. Но просто на всички много ни се иска ръкописът да мине.
И Дементиев престана да спори! Млъкна. Омекна. Беше стигнал до ограничителя, където свършваше влиянието му върху Главния. По-нататък не можеше да рискува.
И веднага след това се наложи да тръгна… именно за дома му — да взема основния екземпляр. Как се промени той, колко дружелюбен стана! Нима той преди половин час толкова разпалено ме връхлиташе, трополейки с копита? И най-неочаквано ми предложи… да съм работел в жилището му. Ненадейно, съвсем забравил терминологията на гръмовните –изми, с някакви мъгляви намеци взе да ми обяснява, че трябвало да го разбера. Аа, не беше от парче чугун тоя комисар, ами сякаш се намираше зад сума паравани и зад всеки следващ ставаше все по-тъжен. (Между другото, по-късно чувах, че произлизал от заможно търговско семейство; по възраст би трябвало още да е закачил от оня бит. Поради анкетни опасения ли толкова го избиваше на ортодоксалност? Случва се. Защото и Софронов май…)
И ето че пак се намерих над повестта си. Само аз си знаех туй, което редакцията не знаеше: не е това тук изобщо сьщинският вариант, тук вече беше и пипано, и стригано, не е това непокътнатата ми рожба, моята повест. Където е започнато, може да се продължи. Достатъчно заряд ще остане дори да изхвърля това-онова. Ала не ми допадаше такова начало на литературния ми път: да отстъпвам като всички тях. Ясно си спомням, че лично за мен в момента най-примамливо беше нищо да не поправям — да вървят по дяволите, нека не я публикуват. Обаче глупаво щеше изобщо да не опитам. Отслабено с половин процент, с три четвърти процент (толкова по значение и обем тежеше отстъпката, която бях решил да направя на Лебедев и „Новый мир“) — какъв страхотен удар все пак ще е това в отпечатан вид.
Ако се замисли човек, исканията на Лебедев дори смайваха със своята незначителност. Те не засягаха нищо важно в повестта. Най-парливите места, които със свито сърце комай дори бих прежалил, бяха подминати от него, сякаш не ги е забелязал. Абе какъв ли ще е тоя тайнствен либерал там, горе, в първа близост до първия секретар на ЦК? Как ли се е промъкнал там? Как ли се крепи? Каква ли му е програмата? Редно е да се помогне на такъв човек!
Главното, което искаше Лебедев, беше да се махнат всички онези места, в които капитанът втори ранг се представяше като комична фигура (според аршина на Иван Денисович), както и си беше замислен, и да се подчертае партийността на капитана втори ранг (все пак трябва да има „положителен герой“!). Това ми се струваше най-малката възможна жертва. Махнах комичното, остана уж „героичното“, но „недостатъчно разкрито“, както констатираха по-късно критиците. Малко напомпан ставаше сега протестът на капитана втори ранг по време на развода (замисълът беше — че протестът е смешен), но това като че ли не нарушаваше картината на лагера. Освен туй трябваше по-рядко да употребявам думата „дупета“, намалих ги от седем на три; по-рядко — „гад“ и „гадове“ за началствата (бях попрекалил); и не авторът, а капитанът втори ранг да се изкаже осъдително за бандеровците (приписах такава фраза на капитана втори ранг, но в отделното издание после я изхвърлих: за капитана втори ранг тя беше естествена, но тях много често си ги псуваха и бездруго). Освен туй — да припиша на вековете някаква надежда за свобода (това обаче не можах да направя). И най-смешното за мен — ненавижданият Сталин, — поне веднъж да посоча Сталин като виновник за бедствията. (И наистина — в повестта той от никого нито веднъж не беше споменат.) Направих тази отстъпка: споменах веднъж „мустакатия“…
Вмъкнах поправките, заминах си от Москва и пак започна за мен период на пълно безмълвие и мрак. Пак всичко се върна в неподвижното предишно състояние, сякаш движението на повестта никога не бе започвало, сякаш всичко това беше само сън. Чак в края на септември, и то под строга тайна, от Берзер научих как са се развивали работите. На вилата в Пицунда Лебедев започнал да чете на Хрушчов на глас (самият Никита изобщо не обичаше да чете, гледаше да черпи образованието си от филмите). Никита добре слушал тая забавна повест, където трябва, се смеел, където трябва, охкал и пъшкал, а от средата накарал да викнат Микоян, да слушат заедно. Всичко било одобрено докрая и особено му допаднала, разбира се, трудовата сцена, „как Иван Денисович пази хоросана“ (нея Хрушчов после и на кремълската среща я спомена). Микоян не възразил на Хрушчов и тъкмо по време на това домашно четене била решена съдбата на повестта. Но Хрушчов искал да придаде на процедурата демократичност.
След около две седмици, когато той вече се бил върнал от отпуск в Москва, „Новый мир“ посред работния ден получил нареждане от ЦК: до другата заран да бъдат представени 23 екземпляра от повестта — ни повече, ни по-малко. А в редакцията имали само три. Да ги преписват на машина? Няма да сколасат! Значи трябва да се дадат за набор. Заели няколко наборни машини в печатницата на „Известия“, раздали на словослагателите късове от повестта и те ги набирали в пълно недоумение. Пак на късове и коректорите на „Новый мир“ ги проверявали през нощта, побъркани от шантавите думи, от необичайния словоред и смаяни от съдържанието. А после подвързвачът през предутринната смяна подвързал 25-те със синия картон на „Новый мир“ и заранта, сякаш това изобщо никого не било затруднило, 23 екземпляра били занесени в ЦК, а наборът — прибран под ключ. Хрушчов заръчал да раздадат екземплярите на водещите партвождове, а той самият заминал да оправя селското стопанство в Средна Азия.
Вьрнал се след около две седмици под съдбоносните за него звезди от средата на октомври (Намек за свалянето на Н. С. Хрушчов на 14 октомври 1964). На поредното заседание на политбюро (тогава — на „президиума“) Никита взел да иска от членовете съгласие за публикуване. Достоверно не ми е известно, но май членовете на политбюро все пак не проявявали съгласие. Мнозина си траели („Какво мълчите?“ — настоявал Никита), някой се осмелил да попита: „А в чия воденица ще налива вода това?“ Но по онова време Никита „колеше и бесеше“, а сигурно не е минало и без похвали, как честно реди тухлите Иван Денисович. И било постановено — да се отпечата „Иван Денисович“. Във всеки случай решителен глас против не се чул.
Така стана чудото на съветската цензура или, както го нарекоха по-точно след три години — „последицата от волунтаризма в областта на литературата“.
На 20 октомври, в събота, Хрушчов приел Твардовски — да му съобщи решението. Това бил — не знам дали първият им, но — последният им благ разговор рамо до рамо. В сърцето на Твардовски, както сигурно във всяко руско, пък и човешко сърце, е много силна жаждата да вярва. Така навремето въпреки явната гибел на селячеството и страданията на собственото му семейство той се отдал на вярата в Сталин, после искрено оплакал смъртта му. Също така искрено после той се стъписа от разобличения Сталин и търсеше вяра в новата, пречистена правда и в новия човек, излъчващ светлината на тази правда. Именно такъв той видял по време на тази дву-тричасова среща Хрушчов; след един месец, по времето на най-сърдечната ни близост, А. Т. ми казваше: „Ей, много сърдечен и умен човек е! Какво щастие е, че ни възглавява такъв човек!“
По време на тази среща с Твардовски Хрушчов бил мек, замислен, дори философичен. Вече се бяха
