отгатвали и отхвърляли. А в действителност „провокациите“ бяха тъкмо свободата, а „нарочно изпращаше“ провокаторите голямата руска литература.
Пиша всичко това за общата истина, далеч не за себе си (с мен наопаки — Твардовски се нагърбваше и пряко сили да прокарва безнадеждното). Пиша за десетките произведения, които значително повече се доближаваха до нормата на легалността и за които „Новый мир“ можеше да направи повече, ако обкръжението на Твардовски не беше се вкопчило така здраво в облегалките на креслата, ако не ги сковаваше постоянният мъчителен страх „тъкмо сега моментът не е удобен“, „такъв е моментът сега…“ А тоя момент продължава вече близо половин век.
Веднъж попитах А. Т. мога ли, тъй като милея за списанието, да му препоръчвам произведения, които особено ми харесват. А. Т. много приветливо ме подкани да върша това. Два пъти се възползвах от полученото право — и не само че безуспешно, но и с вреда за отношенията ми със списанието. Първия път — още през медения ни месец, през декември 1962-ра. Убедих В. Т. Шаламов да подбере онези стихотворения от „Из колимските тетрадки“ и „Малки поеми“, които ми се струваха категорични, и ги предадох на А. Т. чрез секретарката му в запечатан плик.
Начело на „Новый мир“ стоеше поет, а отдел „Поезия“ на списанието беше мижав, не бе открил нито едно видно поетично име, от време на време откриваше имена незначителни, които бързо се забравяха. Отделяше се много внимание на дипломатическия „национален етикет“, печатаха се преводни стихотворения на Поети от съюзните републики (Съществуват литератури на всеки отделен народ и световна литература (тя върви по върховете). Но не може да има никаква междинна „многонационална“ литература (пропорционална като Съвети на националностите). Тази нереална представа, наред със соцреализма, също спъваше развитието на нашата литература през изминалите десетилетия.) или 2–3 къси стихотворения на някой вече известен поет, но никога не се пускаше голяма подборка от стихотворения, която да очертае насока на мисълта или формата. Стихотворните публикации на „Новый мир“ никога не ставаха художествено събитие.
В подборката на Шаламов влязоха от „Малки поеми“ — „Омир“ и „Авакум в Пустозерск“, и 20-ина стихотворения, между които „През часовете нощни, ледени“, „Като Архимед“ и „Погребение“. За мен, разбира се, и фигурата на самия Шаламов, и стихотворенията му не се побираха в областта на „просто поезията“ — те бяха памет пламтяща и болка сърдечна; това беше мой незнаен и далечен брат по лагер; тия стихотворения той беше ги писал също като мен, едвам тътрейки крака, и наизуст, плашейки се най- много от обиските. От тоталното унищожаване на всичко пишещо в лагерите да сме изпълзели четирима- петима души.
Не се смятам за съдник в поезията. Напротив, признавам на Твардовски изтънчения му поетичен вкус. Нека допуснем, че съм в голяма грешка — но при сивотията на поетичния отдел на „Новый мир“ редно ли беше да ги отхвърля толкова нетърпимо? До времето, когато ще могат да бъдат публикувани тия мои очерци, читателят вече ще е прочел и забранените стихотворения на Шаламов. Той ще оцени мъжествената им интонация, тяхното кървене, недостъпно за опитите на младите поетчета, и сам ще реши заслужават ли те тяхното третиране от страна на Твардовски.
На мен той ми каза, че не му допадат не само самите стихотворения, били „прекалено пастернаковски“, но дори тази подробност, че когато разпечатвал плика, се надявал да види нещо ново от мен. А на Шаламов писал, че стихотворенията „Из колимските тетрадки“ категорично не му харесват, това не е поезията, която може да развълнува нашия читател.
Започнах да обяснявам на Твардовски, че това не е „интрига“ на Шаламов, че аз сам съм му предложил да направи подборката и да я изпрати по мен — Твардовски изобщо не ми повярва! Той беше смайващо невъзприемчив към простите обяснения. Завинаги си остана убеден, че лукавият Шаламов ме е манипулирал.
Вторият път (вече през есента на 1964-та) стана нужда доста настойчиво да подканвам редколегията да публикува „Очерци по история на генетиката“ на Ж. Медведев. Те съдържаха популярно изложение на неизвестната на народа същност на генетичната дискусия, но още повече — плам и зов против несправедливостта на базата на вече напълно легален материал, но все едно тоя зов разбуждаше общественото сърцебиене. И тази книга, както се казва, „единодушно се харесваше“ на редакцията (е, Дементиев си беше против) и на заседанието на редакцията Твардовски ме помоли да прекратя потока от аргументи, защото „вече са убедени“ всички. И само помолиха автора да направи „малки съкращения“; а после — големи, а после — да „потърпи няколко месеца“ — и така книгата се заклини. Защото „отпускаше“ свободата на мисълта в още неразрешена порция.
Твардовски смяташе за непростимо и това, че бях посмял да предложа „Еленът и ловният излет“ на „Современник“. Обидата в гърдите му не се укротяваше, не избледняваше, а шаваше. Той много пъти без необходимост се връщаше на тази случка и вече не просто порицаваше пиесата, но просто говореше за нея недоброжелателно, но и предричаше, че тя няма да види бял свят, тоест изразяваше вярата си в защитната здравина на цензурните прегради. Нещо повече, каза ми (на 16 февруари 1963 година, три месеца след кулминацията на нашето сътрудничество!):
— Аз не че бих забранил пиесата ви, ако това зависеше от мен… Аз бих написал статия срещу нея… а дори бих я и забранил.
Когато говореше злобно, очите му ставаха студени, дори побеляваха, и това беше съвсем ново лице, вече далеч но детско. (А защо ще я забранява? — за да оварди името ми, от добри подбуди…)
Подсетих го:
— Но нали самият вие сте съветвали Никита Сергеевич да отмени цензурата за художествените произведения?
Нищо не ми отговори. Но и не се съгласи, не, вътрешни той някак не можеше да съчетае едното с другото. Щом едно произведение не му допада — защо да не го спре и със силата на държавната власт?…
Такива отговори на Твардовски подкопаваха приятелството ни още от най-ранните му дни.
Твардовски не само се заканваше да попречи на движението на пиесата, но и наистина попречи. Пак по това време, в началото на март 1963-та, търсейки пътища за разрешаване на пиесата, аз лично я изпратих на В. С. Лебедев, благодетеля на „Иван Денисович“. „А Твардовски чел ли я е? Какво каза той?“ беше първият въпрос на Лебедев сега. Отговорих му (в по-мека форма). Допълнително те се свързали. На 21 март Лебедев уверено ми отказа:
„Дълбоко съм убеден, че пиесата в сегашния й вид не е годна за поставяне в театър. Театралните дейци от «Современник» искат да поставят тази пиеса, за да привлекат публиката (Че кой театър иска нещо друго?…) и с вашето име, и с темата, която безусловно ще зазвучи от театралната сцена. И не се съмнявам, че зрителите, както се казва, ще «щурмуват» театъра от желание да се запознаят… какви явления са ставали в лагерите. Но… в края на краищата театърът ще се види принуден да се откаже от поставянето на тази пиеса, тъй като към театъра на облаци ще литнат «огромните охранени мухи», за които говори в неотдавнашната си реч Н. С. Хрушчов. Подобни мухи ще са кореспондентите на чуждестранните вестници и телеграфни атенции, всевъзможните нашенски еснафи и други подобни хора.“
Еснафи и „други подобни хора“! Тоест, другояче казано, народът ли? И дали „театърът сам ще се откаже“? Да, когато му се обадят от ЦК… Ето ги — и епохата, и театралните задачи, и държавния деец!
Отнашенията на Твардовски с Лебедев не бяха просто отношения на зависим редактор и околотронен референт. И двамата като че ли наричаха тия отношения приятелство, на Лебедев му беше драго да се смята за приятел на първия поет на страната (от някоя година насетне това място на йерархичната стълбица му бе официално признато). Той се радваше на неговите (после и на моите) автографи (при голямата му педантичност, смятам, и специална папчица си е имал). Когато Твардовски занесъл на Лебедев „Иван Денисович“, подплатен с препоръките на белокосите писатели, на Лебедев му било драго и той да мине за ценител, да покаже, че прекрасно се ориентира в качествата на произведението и не ще подлага нежната му тъкан на грубо прекрояване.
Откъде се е взел той в обкръжението на Хрушчов и с какво се е занимавал преди това? — докрая не можах да науча. По професия този тайнствен върховен либерал се смяташе за журналист. Може би го е ръководело лично съперничество с Иличов (По онова време завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на КПСС. — Бел. ред.), когото можеше да изпревари само ако яхне либерално конче?… С него се запознахме на първата „кремълска среща“ на ръководителите на партията и правителството с творческата
