интелигенция — на 17 декември 1962 година.
Поканата за първата среща ме свари неподготвен: в събота вечерта в училището се получи нареждане от обкома на партията, че в понеделник ме викат в ЦК при другаря Поликарпов (главния удушвач на литературата и изкуството), а дотам ще ме закара кола на обкома. Поради конспиративната си нагласа го ударих на мрачни предположения. Реших, че Поликарпов, след като не е можал да спре повестта, сега ще иска поне в партията да ме вкара. И нарочно тръгнах с училищния си костюм, закупен от „Работно облекло“, с черни обувки, по които имаше безброй кръпки от червена кожа, и доста обрасъл. Така щеше да ми е по- лесно да се опъвам и да се правя на луд. Та като такъв закъсал провинциалист ме докараха в мраморно- копринения Дворец за срещи.
И тъкмо там през една от почивките уж случайно (а фактически нарочно) около нашия с Твардовски край на масата започнаха да минават ту червеноликият надменен Аджубей, ту нищожният подлизурко Сатюков (главният редактор на „Правда“), ту един нисък, много интелигентен, естествен и по погледа, и по държането си човек, с когото Твардовски побърза да ме запознае. Излезе, че това е Лебедев. Смая ме несходството му с партийните дейци, неговата безспорна тиха интелигентност (той беше с очила без рамки, само стъклата святкаха от време на време, оставяха впечатление като от пенсне). Може би защото той беше главният ми благодетел и ме гледаше галъовно, съм го възприел така. Съдържателен разговор не водихме, той ме увери, че аз „сега съм на такава орбита, от която няма начин да бъда свален“, похвали ме, че не давам интервюта, и ме помоли за „Иван Денисович“ с автограф. Това беше просто от небето сложен да варди разтурения Хрушчов ангел от чеховски тип. (Обясни ми защо така екстрено са ме извикали: „Забравиха ви вече в ЦК.“ Макар че бяха готови живи да ме изядат.)
(Добавка от 1978 г.): За тези срещи в печата почти никой не е разказал, аз не съм срещал. Освен туй повечето участници си останаха в същата сфера и под същата пета, на някои тя се услажда — те няма да разкажат, а и не им трябва. И, естествено, с отдалечаването ни от онези дни все по-нищожни стават и самото събитие, и участниците му. Дори сега не всички имена са запомнени, а за следващото поколение ще са дивотия. Но дивотия ще стане някой ден и цялото ни робство — и как после ще си го представят? Запазил съм бележки — от самите съвещания, правени на място, на коляно, и още същите вечери допълнени по пресни спомени. Няма да разказвам подробно всичко, но дори глътка въздух да гребнеш от онези зали и да я дадеш на закъснелите да подишат — може би си струва.
Идеята за „среща на ръководителите на партията и правителството с дейците на културата и изкуството“ не беше нова: по някакви поводи и Сталин се е срещал, изричал е напътствия пред разните там загубеняци, а и Хрушчов през лятото на 1957-а приел във вилата си край Москва отбрана група литератори и им внушавал, че не бива да разклащат основите; тази среща е възпята от Алигер — я в стихотворение, я в спомени. Че ръководителите на правителството си зарязват държавническите работи и се залавят с оправяне на изкуството — за тоталитарната държава си е в реда на нещата, тя тогава само е тоталитарна, тогава само се крепи, ако не изпуска никое местенце, където има живот, така че живописта, музиката, а особено литературата за тях са не по-маловажни от съвременното въоръжение. А самите „дейци на изкуството“ тези срещи не само че не ги учудваха, но бяха искрен празник за повечето и повод за жестока надпревара: как да влезеш в списъка на поканените? Почти всички поканени можеха да се смятат поради самия този факт за наградени: ЦК ги причислява към „челниците“, а следователно занапред са им осигурени тиражите, изложбите, театралните представления. От оная заран си спомням един разговор в отдел „Култура“ на ЦК в мое присъствие, че Исаковски, за пръв път подминат, разплакан си измолвал покана: за пръв път за него не се намерило място във важно събрание и следователно той вече е престанал да бъде челник и кариерата му един вид приключва. А поканените тоя път бяха доста — 300 души, но заедно с нацрепубликите, които пристигаха в Москва със самолети и влакове, предизвестени няколко дена по-рано, — а самият подбор се извършваше в ЦК, но, то се знае, водеха се разговори по телефона с ЦК на нацкомпартиите и с ръководствата на творческите съюзи и там се сблъскваха сума желания, обиди, лични покровителства и партийни грешки. А освен „челниците“ се викаха и онези, на които трябва да им се издърпат ушите, които трябваше да бъдат вкарани в правия път (този път това беше Ернст Неизвестни, а Евтушенко — хем такъв, но и челник, вече беше си пробил път).
Срещата на 17 декември стана месец без един ден след публикуването на „Иван Денисович“ на 18 ноември — и събитията бяха свързани. На всички благоразумни комунисти „Иван Денисович“ беше им показал, че повече не бива да отстъпват, че както е тръгнало, ще се сринат и държавата, и партията. Сталин, колкото и да е проявявал тъй да се каже, личните си прищевки, всъщност никога не е напускал партийния коловоз: дори унищожавайки ленинската партия, той е бил не против партията, а с нея — и се е носел инерционно на верев по ленинския път. А Хрушчов, без никога да унищожава и външно спазвайки партийната линия (по мисленето си той беше значително по-близо до 20-те години, достатъчно е да се сети човек за лютата му омраза към църквата), — час по час, подтикван и от характера, и от сърцето си, най- неочаквано изскачаше встрани, което една равномерна тоталитарност не можеше да си позволи. Измежду тези разрушителни явни подскоци беше разделянето на партията на промишлена и селскостопанска; но и разхлабването в литературата за предвидливите комунисти беше доста застрашително: ами ако бъде позволено печатно да се обсъжда ГУЛАГ, нали нищо няма да остане от системата? И тъй, след пробива на „Иван Денисович“ се налагаше спешно да вразумят Хрушчов и да го издърпат обратно в коловоза. Кой от ЦК ръководеше тоя поврат — не се знае достоверно, но като нищо може да бъде заподозрян Суслов. (В противоречие с това единственият от вождовете, който през почивката дойде да се запознае с мен, беше пак Суслов. Но може би тук няма противоречие: оглеждал ме е и си е правил сметка как да придърпа и мен на техния коловоз?) Беше разработено хубавичко: ако вразумяването беше насочено срещу Хрушчов, а той се опънеше, — щеше да се развали работата, нищо нямаше да стане. А да се навират между шамарите и да убеждават Хрушчов, че „Иван Денисович“ е грешка, — нямаше начин. Но измислиха как срещу Хрушчов да насъскат самия Хрушчов! — и така бяха осигурени натискът и енергията на обратния завой. Още на 1 декември нагласили в Манежа изложба на художници от недопускаемите течения (включително и на платна от 20-те години!) — и приятелски завели Хрушчов да му покажат докъде води слободията в изкуството. Хрушчов, естествено, поради простодушието си се вбесил — и още там го навили да вразуми дейците на изкуството, ако ще още утре, оставало само да се извърши организационната подготовка. Права им излязла сметката, че инерцията на общия завой после ще забърше и лагерната литература. Но аз се озовах на тази среща засега не като главен виновник, а като главен герой.
Някъде към 10 заранта ме закараха с кола до сградата на самия ЦК на Стария площад, за която дотогава само бях чувал, насам изобщо не бях се навъртал, това е особено чисто място, паркираните коли са само големи и черни, охранявани, а пешеходците, случайно попаднали на тази отсечка от тротоара, — скромно строго бързо се изнизваха, за да не издадат с престъпните си очи нещо непозволително на охраната и да не бъдат опандизени. А аз — дори влизам, заставам пред гишето, оттам се обаждат по телефона и веднага ми издават пропуск и се заизкачвам покрай стражата по безлюдното стълбище, защото не ми стиска да взема асансьора, после по обширните безлюдни коридори — а на вратите само фамилни имена, без чиновете и длъжностите (помежду си всички всичко разбират, а на чуждите хич не им трябва).
За мое облекчение самият Поликарпов не пожела да ме види (сигурно му е било гадно — и правилно му е подсказало сърцето), за сметка на което отделът ме прие възхитително-грижовно (тия хора сигурно цял живот са съчувствали на лагерната литература! ако го знаех, откога да съм съм донесъл повестта си право тук), веднага се изясни, че съм викнат само на тържество, а младшите сътрудници от апарата бързаха да надникнат през вратата, да ме зърнат. Дадоха ми парче шарен картон — това беше пропускът за днес за кремълския дворец за приеми, интересен: цветът, буквите, номерът — означават нещо, но не се знае какво, няма нито дата, нито е посочено мястото, където съм поканен, и ако го намериш изтървано на улицата, никога няма да се сетиш, че това е пропуск и закъде. А първо — в хотел „Москва“ (с лека кола, разбира се) — същия онзи, като бастион на централния московски площад, — и смазан от величието му — колко пъти съм минавал край него, тук през 1945-а отивах с конвой от трима човека да се сдам в Лубянка, тук след 1956-а мъкнех тежки пазарски чанти с московски провизии — по-бързо да стигна до метрото — и право към Казанската гара. И ето ме — вътре и насочен не към безнадеждния пулт, където стаи никога няма за никого освен за чужденци, а към обикновена, уж хотелска стая, а там именно, за всички знаещи, се разпределят всички места. И щом влязох във владение на невижданата си луксозна стая — вече нова голяма черна кола ни чака долу — нас, неколцината почетни; до мен — добре гледан мъж на години, благолява да се представи, излезе — Соловьов-Седой, колко досадни негови песни ни се навираха в ушите от
