лагер.
Макар че мнението на партията беше ясно, започна третият сеанс — дебатите. За да може същия гвоздей сега да го утвърждават и забиват самите дейци на изкуството. И те бързаха да се изприкажат, понякога по-изразително от самия ЦК. Страховитият Грибачов ги нижеше едни: искат да подменят идеологическото с общочовешкото, изобщо за доброто, в духа на християнския морал — ами тогаз по какво ще се различаваме от враговете си? Приканваше „младото поколение да не пречи на старото мъжествено да заличава петната от миналото“. И вече познатата ми Галина Серебрякова („Цялата се подмладявам, когато се срещна с Никита Сергеевич“ — тя искаше да изрази по този начин политическата пролет, но Твардовски много се смя), заяви уверено и властно: „И в органите, и в охраната има честни хора, които спасяваха нас (тоест старите болшевики) и вярваха в нас“. Тъкмо нея бяха изтикали срещу моята опасност и сега тя поучаваше: „Лагерната тема може да бъде колкото полезна, толкова и вредна. Закономерното е не това, че ставаха такива неща, а че те отминаха, че ЦК ни очисти от тях.“ Говори и едрият охранен художник Серов ( ироничен съименник на великия си предшественик) и откровено заяви, че в изкуството бездарността не е опасност, а само нещастие, и че опасност е абстракционизмът. Чистият ленински път не е мармалад и само онези страни от живота са хубави, в които се отразява слънцето на изграждащия се комунизъм.
Пиша тия бележки 16 години по-късно — и всичко дотам е останало в миналото, издребняло е, овторостепенило се е в сравнение с новите хапещи удари и болки, които тогава изобщо не можеха да се предвидят, че на мен самия започва да ми дотяга и ми спира перото. Но и идвам на себе си: ами че това царува половин век и затлачва мозъците в Съюза до ден днешен, — затуй свидетелските ми показания не могат да са излишни.
Всъщност три нишки се виеха в дискусията през тоя ден. Първата — абстракционизмът в живописта, вече безусловно порицан, безнадежден и неподлежащ на отстояване. Но от нея като полунишка се разбридаше „общочовешкото“, което също се осъждаше от партията и от здравите дейци на изкуствата, но което — за това се искаше смелост! — можеше човек да се опита донякъде и да поотстоява! Общочовешкото като част от абстрактното изкуство! — тази беше цялата ни уродлива пролука към свободата! Дори беловласият джентълмен с благороден глас Шчипачов (по друго време — обрядоверен марксист) изведнъж се осмели да каже: „Бъдещето е наше — и темите трябва да са много широки. Тъкмо на нашата литература принадлежат общочовешките теми, буржоазната е загубила правата си над тях.“ С много пясък беше забъркано всичко, но и това през тоя ден в тая зала звучеше като смелост, — и аз след тези думи побързах пръв да поразмърдам залата, — и ръкоплясканията бяха добри.
И втора нишка се виеше — лагерната тема. А третата — тъмнонажежена — антисемитизмът. Московската творческа интелигенция остро се опасяваше да не би новото гонение да стане противоеврейско и този сгъстен, добре известен на ЦК страх влезе и този път в залата в голям брой гърди. Иличов, макар и да говори цял час, заобиколи тази тема, но Никита още в репликите си каза: неправилно е написан „Бабий яр“, че уж Хитлер бил изтребвал само евреите, а от славяните не са ли изтребени още повече. Има ли сега антисемитизъм в нашата страна? Не! А имало ли е? През първите години на съветската власт процентният превес на евреите, макар и напълно обясним, все едно предизвикваше антисемитизъм. А Шостакович, като написа симфония по стихотворението на Евтушенко, извърши вредна работа. (Но — меко на Шостакович: „Аз ви уважавам. Мисля, че грешите.“) И дори на Грибачов (макар и вече като на подкрепен от апарата) му се наложи да се оправдава, че не бил антисемит. А когато след това взеха думата Евтушенко и Еренбург, те — със самия факт на изказванията си и със самите себе си — подсещаха, че току-тъй няма да предадат позициите си.
Евтушенко се намираше (той още не го знаеше) на последната вълна на гърмящата си роля и слава, оттам нататък му предстоеше залез. Ако увереността на Грибачов се крепеше на подкрепата на властта, Евтушенко се държеше именно самоуверено, повишено многозначително, театрално (и Твардовски ми каза поради съседството ни: „Гледай сега, не говорим ние с теб, а, кой знае защо, се чувстваме неудобно“). Той не мина и без театрализирани басни — как разговарял с един шофьор на такси, докато пътувал насам (любим сюжет на градските драскачи), или как им идвал на гости освободен концлагерист и разказвал колко бил предан на ленинизма дядо му, който загинал в лагер, — и гласът на Евтушенко потреперваше от съчувствие. Позволи си да поразсъждава и и за Сталин — че той „може би дори понякога е вярвал в комунизма“ (Хрушчов разпалено го поправи: „Сталин беше предан на комунизма от цялата си душа! Въпросът е — как го изграждаше…“) Осмели се да нарече догматизма също форма на ревизионизма — и оттук извърши най-смелата си атака: „А малко ли бяха на изложбата бездарно-догматичните картини? Никита Сергеич, например вашият портрет там е слаб!“ (Тогава това звучеше много дръзко, макар Евтушенко да е бил сигурен, че на лична почва Хрушчов няма да се засегне.)
А Еренбург, напротив, излезе — грохнал дърдорко, вече близък до края си. Колко пъти през живота си е бил царедворец, колко пъти е лъгал, извъртал се е, вървял е по острието. И сега, за кой ли път, преценявайки непрекъснато обновяващата се обстановка, крачеше — къде по-смело, къде по-робски. Да, той се е страхувал от Сталин. Колко пъти безмълвно се е питал „поради какво?“ погубва хора. И — нима никой няма да каже на Сталин истината? И ето че сега възниква задачата (?) да се обясни на младежта защо народът (и Еренбург) е продалжавал да работи и по времето на Сталин. Но, но! — Сталин не е бил антисемит! (Като поука за днешните, като най-удобна форма да изкаже становището си.) Сталин уж бил викнал главните редактори и им се скарал: какво безобразие е това — разкриването на еврейските псевдоними във вестниците? (Какви храбри редактори!) Общо взето, дядовците (Лениновите съратници) били добри, бащите се поизложили. Призна си: „Аз самият не разбирах какво пишех през 20-те години“. (Ама колцина е отровил!) А сега ако нещо го тревожи — то е „непълното съгласие с Никита Сергеевич“. — С такава нищожна равносметка завърши този наш учител от комунистическите десетилетия. Гадно ми беше да го слушам и да си спомням как са ме вълнували през 1941-ва статиите му.
А междувременно — докато траяха обедът, докладът, разходките и дискусиите — се бяха минали повече от шест часа, зад белоснежните завеси вече се стъмни, работният ден на страната беше се претъркулил в почивка за трудещите се, а ние продължавахме да седим и в някаква особено нажалено-магарешка поза, без да споделя това сборище и да има нещо общо с него, седеше Косигин. Глава на правителството — той самият тук беше роб безизходен, комичен, макар че го чакаха важни работи. Според необятния размах на замисленото от партията имаше да си говорим още сума време. Бяха се записали 40 души, а изказалите се бяха едва 8, и днес явно вече нямаше да сколасаме.
Да го отложат? Но за утре нямаше как да го отложат: предполагаше се няколкодневно посещение на Тито. Значи — за неопределено време. А щом е тъй — неизбежна беше предварителната заключителна реч на Никита Сергеич. И тя настъпи.
Е, то се знае, за печата като дългобойно оръдие на партията. Вътре в нашата страна няма съвместно съществуване на системите, тук става дума за чистота или мръсотия. (Още веднъж проличава какъв маньовър е за тях съвместното съществуване.) Борбата не търпи компромиси. (Искам да вметна: макар че с Кенеди склонихме на разумен компромис. — Защото Хрушчов току-що се бе измъкнал от страшните дни, след като за пръв път докара света до ръба на ядрената война, и ето че едно от първите му мирни занимания е с нас.) Води се борба за умовете на хората. Вашите умове са много ценни за нас, вие самите сте маршали. Това, че ви викнахме, само по себе си вече доказва (?), че не съществува култ към личността. Да, партията е допускала грешки. Възможни са грешки и занапред. (Зарадва ни. Но — прозвуча смело, обикновено така не се говореше.) Във вашите очи и аз ще изляза сталинист: аз подкрепях тези устои. Колкото по-малка е отговорността за бъдещето — толкова по-голям е апетитът към затворническата тема. (Тъкмо наопаки!) Да се смята, че всичко написано е от Бога дадено и трябва веднага да се носи в печатницата — не бива. Такова общество е неуправляемо, то няма да оцелее. „Живей и оставяй другите да живеят“ — това аз не го признавам. Живеем от средства, създадени от народа, — и на народа трябва да се плаща. (Ядоса се и посочи с пръст изложената скулптура на Неизвестни:) „Шелепин! Провери откъде вземат медта. Тук има осем кила народна мед!“ (Ту по-тихо:) Призовавам и към мир, и към борба! (Ту непримиримо:) Аз съм за война, не за мир! По време на война се отстоява онова, което облагородява човешката душа. Съдник е историята, но ние отговаряме за държавата и ще отстояваме онова, което е полезно. Сигурно Ной не е бил глупак, щом не е вземал със себе си нечисти.
А по-нататък Хрушчов все повече загубваше тона на държавник и залиташе към изразяване на личните си вкусове, което мислеше за редно, след като беше цар. През целия ден бяха хулили Есенин-Волпин (включително и Евтушенко), сега Хрушчов изруга и Есенин-баща: „Който завършва живота си със
