самоубийство, не може да има уважението ми. Май и Есенин (като сина му) е бил заразен от лудост. Попитах Неизвестни: истински мъже ли сте или педерасти? От музиката на Шостакович получавам колики, заболява ме стомах. Не искам да обиждам негрите, но целият американски джаз идва от негрите. А аз, като слушам Глинка, от очите ми рукват радостни сълзи. Аз съм старомоден. Харесвам Ойстрах, колектива на цигуларите. Някой път дори не знам какво свирят, а ми харесва… Аз съм възпитаван в руско село, закърмен съм с руската музика. Нека защитим старината!“
Нека защитим старината! — това прозвуча за болшевиките толкова необичайно: не, в Хрушчов освен комунизма имаше и нещо от отколешното.
Но и с това не привърши Хрушчов, вече беше прехапал юздата. Взе да си спомня епизоди от сталинските времена — „ето, Анастас го помни“ (Микоян през цялото заседание седя като истукан). Как било написано постановлението за „Богдан Хмелницки“ — седели в ложата, Ворошилов се обадил, Сталин продиктувал… После нещо съвсем шантаво: че Сталин бил смятал Хрушчов за полски шпионин и наредил да го арестуват…
Всички охотно слушаха. Към 9 часа вечерта това се свърши.
Всичко отмина — и ето че вече не е и за вярване. А имах, имах през тия седмици някаква особена възможност и не я уцелих. Живеех си в родния си край и ме носеха едновременно признанието отдолу и признанието отгоре. „Новый мир“ с „Иван Денисович“ отдавна бешеразпродаден, а в редакцията се нижели поклонници, студенти носели тестета студентски книжки като залог срещу екземпляр за едно денонощие. Купища писма от цялата страна се получаваха в редакцията и в Рязан. Вече се набираше 700-хилядната „Роман-газета“, 300-хилядното отделно издание (изневиделица нареждане: да се намалят на 100 хиляди! — казаха ми, но не обърнах внимание, не започнах да оспорвам). Няколко дена след съвещанието „Правда“ отпечата откъс от „Кречетовка“. Това вече даваше гаранция, че цензурата няма да спре набирането в „Новый мир“ „Кречетовка“ и „Матрьона“. Не усещах възхода си, но независимо от цялата ми концлагеристка предвидливост не си представях и колко кратък ще е той — още до февруари ще секне.
Измежду двете борещи се страни аз дотам безвъзвратно бях избрал интелигенцията, че заедно с тях смятах за позорно дори да се видя с така наречената „черна стотня“ (По алюзия с погромаджийските шайки, съставени от цивилни лица (продавачи, касапи, занаятчии, хамали и др.), които през 1903 г. тероризирали евреите и революционерите. — Бел. пр.) — ръководството на Съюза на писателите на РСФСР. Малко преди Нова година те ме приеха в съюза без обичайната процедура, без гаранти, отначало дори без молба (аз, за да се изгавря, не я дадох в бързината на рязанския секретар, не исках да им давам подписа си, но после се наложи да я изпратя допълнително), освен туй ми изпратиха колективна поздравителна телеграма (Соболев, Софронов, Кожевников и другите), а като пристигнах на 31 декември в Москва, ме викнаха да съм идел при тях на Софийската крайбрежна улица, били се събрали там всички (смаяни от моя тътен, те предполагаха и по-нататъшни, подозирайки ме в някакви специални тесни връзки с Хрушчов), викали ме, за да ми издадат за половин час настанителна заповед за московско жилище (разполагаха с такива възможности) — аз гордо отказах да отида. Само за да не се видя с „черната стотня“, само за да не си лепна това петно, гордо се отказах от московското жилище (пълна щуротия; впрочем отчасти се страхувах и от московската блъсканица, от това, че ще ме развеждат като мечка, че тук няма да ме оставят да работя, не бях схванал, че всичките работят в околностите на Москва), обрекох себе си и жена си на 10-годишно тежко съществуване в гладния Рязан, на последвалия тормоз там, в капана, на вечните пътувания с тежки продукти — за жена си дори не се и замислях и после тя, след раздялата ти, единствено благодарение на това, че взе да говори против мен, можа да се пресели в Москва. (А като се замисля сега, правилно съм постъпил: не станах московчанин, а приех съдбата на унижената провинция.)
И още през януари, за преизбирането на рязанския секретар, пристигна М. Алексеев, повтаряйки най- доброжелателно поканите им, — на всичко отгоре веднага след преизбирането бях поканен на гуляя, където вече речите се произнасят не официално-събранчески, а по същество, открито, но и там не отидох. Всичко вършех не като всички, не както се очаква и както е разумно.
Междувременно отлагаха-отлагаха и най-сетне се състоя продължението на кремълските „срещи“ — на 7 и 8 март 1963-та.
Събраха ни в абсолютно кръглата Екатерининска зала на Кремъл под купола, който и откъм Червения площад всеки може да види. Кръгла, но така, че колоните да открояват зрителната част с небесносинята мекота на креслата от председателското, един вид съдийско възвишение от жълто дърво, а отзад в нишата, под гипсови нимфи — портретът на Ленин. Небесносиният цвят умерено се повтаряше и по стените на залата, тук и там. А тъй като дневната светлина от купола не достигаше, имаше електрическа.
Сега цялото правителство, или политбюро, все тая, седеше не някъде далеч на нашето равнище, а високо издигнато над нас, ясно видимо — и дошло да ни съди. Сега сред публиката имаше и много непознати лица, не само на мен, но и на дейците на изкуството — те бяха пооредели, пък и бяха викнали стотина — сто и петдесет души партийни мутри. И Никита беше не онзи гостоприемен домакин — първо да си похапнем по седем ястия, че да станем по-благи, ами се изправи и свирепо — неговата свирепост също се получаваше изразително — заяви:
— Всички аргати на западни чорбаджии — да напуснат залата!
Изтръпнахме — за кого се отнася това? какво? дали не за мен? Дори взехме да се озъртаме — не излиза ли вече някой? (А той имал предвид: някой прошепнал нещичко на западните кореспонденти за предишната среща — та да не шепнат и за тази. Колко малко време се мина от 1956-а! А вече не бива и да шепнем.) Но не беше се доизгърмял още Никита:
— Ще приложим закона за опазването на държавната тайна! (Тоест: до 20 години лагер.)
Стресна ни и си седна.
И над съдийския подиум, над трибуната, отново се подаде мижавият Иличов. Змийското в него беше дори по-малко в сравнение с предния път, защото събитията бяха се обърнали в негова и в тяхна полза.
Оказва се, че „под влияние на животворните идеи на партията е изчезнало чувството за незащитеност“ (кой знае защо, вярвам в това тяхно чувство, тъй като с десетилетия стоят на командните коти — и от една повест, от една изложба вече се чувстват незащитени), „хората с ясен глас заговориха за соцреализма“. На Запад вече се говорят врели-некипели за бунт на децата против бащите, които уж се били опетнили през годините на култа. Еренбург въведе двусмисленото понятие „размразяване“ — а сега предричат „застудяване“.
Хрушчов (заканително): „А за враговете на партията — студове.“ (Него, изглежда, здравата го бяха навили от декември насам, човек не можеше да го познае. Насочили му ръката да сече клона, на който седи той самият, и той го сече в захлас.)
Косигин седи все така унило с хлътнали между ръцете му рамене, показвайки, че няма нищо общо с цялата тази работа, не участва, с такава глупост той не би се занимавал. Брежнев, до Хрушчов, едър, пълноплещест, в цветущо състояние. И Суслов, недоброжелателно-чирозен, (не че е чак толкова кльощав, ами останалите са дебели).
Подражавайки на Хрушчов, и Иличов започва да жестикулира заканително „Държат речи, разобличават, а нямат капчица талант. Изкарват се вождове на младежта, а вождът на младежта е един: «КПСС».“ По- нататък похвали Ернст Неизвестни, Евтушенко, които през това време бяха сколасали да си признаят грешките. А еди-кои си художници ( струва ми се: Андронов, Неведов, Гастев, Вилковир) са заели войнствена и неправилна позиция. И за писателите: „Можем да разберем такива, които пишат бавно, но не можем да разберем онези, които изобщо мълчат.“ (Аз седя, записвам всичко и си мисля — на тия как да им угодиш?! Едно време можех да мълча колкото си искам, а сега и да мълча не бива!) След това налегна Еренбург (тогава той им се струваше водач на опозицията, опасна фигура): докато неговите мемоари разказваха за отдавнашни събития — нашият печат мълчеше. А сега — читателите протестират: Еренбург лансирал „теория на мълчанието“. (Тоест: за всичко отдавна са знаели, но са си мълчали.)
Как се променя всичко в проекцията на времето! А през онази година нямаше по-остър въпрос от този: знаели ли са, или не са знаели всички вождове, всички партийни големци за вършеното по Сталиново време? В такова идиотско положение ги бе поставил Хрушчов. За да не бъдат заплюти, на тях им оставаше само да приемат теорията на незнанието.
Иличов: „И какво излиза според Еренбург: знаехме и си спасявахме кожата, а? Но ЦК в постановлението за преодоляването на култа към личността обясни защо народът е мълчал.“ (Пак се оградиха с народа.) А
