вие, Иля Григорич, не мълчахте, а възхвалявахте. През 1951-ва сте казали: „Сталин ми помогна да напиша повечето от моите книги.“ През 1953-та: „Сталин обичаше хората, знаеше сълзите на майките, знаеше бляновете и чувствата на милионите.“
И какво да отговори Еренбург, дори да го бяха поканили? Цитатите са добре подбрани, а и са десетки сигурно, че и още по-лоши. Няма що, хубаво го сплескаха. (И редно би било да пише мемоарите си не на това равнище — а като разкаяние. И при неговата европейска известност да не превива чак толкова гръб в тях.)
И Иличов уверено променя посоката: „Споменавам ви, Иля Григорович, не за да ви упрекна заради възхваляването. Всички вярвахме и възхвалявахме. А вий сте възхвалявали — и не сте вярвали.“ (Наказаха го и за онова малко, което се е осмелил да каже.)
Така е разбит главният лидер на опозицията. Само че още едно име трябва да й се отнеме — на Мейерхолд. „И за Мейерхолд не пишете всичко. Мейерхолд умееше да възрази на критика: «Така ли искате да поставите пиеса, че тя да може да се играе във всеки град на Антантата?» (Хрушчов чак се тресе от смях. И Суслов изразява смях по следния начин: изхвърля двете си дълги ръце по диагонал и там пляска с тях) Мейерхолд е писал: «Моят театър служи и ще служи на делото на революцията. На нас ни трябват именно тенденциозни пиеси.» И тъкмо затова го реабилитирахме.“
Така си е: техен човек е. През първите години от революцията кой е бил палачът в изкуството, ако не Мейерхолд?
След това излезе дългучът и пелтекът Михалков с трите медала за трите му Сталински награди. И ме смая с това, че се позова на едно писмо на Николай Александрович Бенуа: „Абстракционизмът е изчадие на ада, а се подкрепя и от католическата църква. Западното общество не е способно да се съпротивлява на естетическия терор.“ Записах си го, продължавайки да се чудя. И до днес не знам така ли го е казал Бенуа, къде, кога, — а за естетическия терор си е вярно! (Впрочем самият Бенуа през 1917-а какви ли не наивности е изприказвал.)
По-нататък Михалков прочете хапливо стихотворение срещу някой си млад и авангарден, май Евтушенко. А след това зачекна първостепенен въпрос: как „под формата на борба с религията“ (не под формата!) се унищожава дървената народна архитектура, но Иличов го прекъсна: „Докладвано е, отстранено е, за това можем да не говорим. Биете лъжлива тревога.“
Веднага му свиха сармите — това не им вършеше работа. А от свой човек не бяха очаквали, че ще им извърти такъв номер. (Ама какво време беше — все пак нещо се промушваше и през тия прегради!)
Инак списъка на ораторите бяха го подготвили много грижливо — една желязна кохорта и всичките да удрят по едно и също място, да всяват ужас. Излезе свинокартофчето Александър Прокофиев, поет, направо излъчваше отрова. Най-много се заяждаше с Андрей Вознесенски — стихотворенията му са формалистични, на кого служат, спомена „Триъгълната круша“ (Никита пак подскачаше и се смееше). Каза, че преди време бил получил писмо (това е разпространен съветски ораторски прийом — не ти да ругаеш, а да си получил писмо от Пролетарски Читател, върви го опровергавай, ако можеш), пишат му: „Младите искат да стигнат до славата на всяка цена.“ Стихотворенията на Вознесенски са кресливи и ориентирани към модата (и тъй да е, не е ваша работа да критикувате). Маяковски без Вознесенски отдавна е описал Америка — къде се вре Вознесенски?
А иначе като цяло Прокофиев „почувствал огромното доверие на партията към нас“. Дребният подмазвач Андрей Малишко: „Срам ме е, че толкова дълго не смеехме да се борим с формализма. Пикасо също трябва да се очисти от доста неща, ние признахме от творчеството му само «Разрушаването на Герника» и гълъба на мира.“ Патосният Петрус Бровка: „Благодарни сме на ЦК и лично на Никита Сергеевич. Срамота е да се твърди, че през годините на култа били създавани нищожни произведения, — а от кои произведения са се възпитавали легендарните борци? Ами че златният фонд бе създаден тъкмо тогава!“
Така изредиха колона само от свои хора, чак до почивката. Седнало хранене не беше предвидено, но ни пуснаха до мезетата прави. Лауреатите и дейците много лакомо се тълпяха край масите, грабейки кой каквото сколаса. В кулоарите чух Ермилов: „Ако знаехме, щяхме да полудеем“ (тоест за ужасите на култа). А пък рижавата Шевельова се хвърли към някакъв оратор: „Благодаря ви, че защитихте съветските хора!“
Срещнахме се с Твардовски и той ми каза с весело грейнали очи, но не без тревога: „Разпространява се слух, че Шолохов в някаква вила край Москва със 140 помощници е подготвил реч против Солженицин.“ А аз бях още толкова самоуверен, а и наивен, че му рекох: „Ще го дострашее да стане за смях в историческа перспектива.“ Твардовски си изохка: „Абе кой ли мисли за историческата перспектива! Само за днешния ден.“
Запозна ме със Солоухин. „Какво познато лице“ — си казах аз. А ми се стори познато, защото беше „общоселско“. Той именно заговори — за Матрьона и че можел да ме запознае с Корин (отдавна мечтаех да видя „Отиващата си Рус“). Вярно, имах зъб на Солоухин: още от моята неизвестност бях му изпратил писмо до вестника против гръмогласните радиовисокоговорители, бича за селската тишина (той във „Владимирските черни пътища“ има подобно място) — и го помолих да направи нещо, да напечата, от свое име. А Солоухин изобщо не ми отговори. Казах му го, но той не си спомни, а Твардовски ме скастри:
„А вие сега — на всички ли отговаряте? Колко получени от вас писма остават без отговор.“ (И колкото повече години минават — толкова повече въздишам за това.)
Върнахме се в залата — но не само че нямаше просветление в ораторската върволица, ами пак излезе Иличов и зачете някогашни стихотворения на Еренбург (значи някой му ги е пробутал през почивката). Хрушчов обаче нетърпеливо му взе думата — той на трибуната не излизаше, а не си спомням заставаше или не на подиума, че и бездруго седеше високо — и оттам запращаше неограничавани от нищо гръмотевици. С интерес бил чел мемоарите на Еренбург: защото и самият Хрушчов, човек на неговите години, честно воювал в Червената армия, а Еренбург ту по Дон, ту в Крим, и виждал лакеите на буржоазията. „Еренбург не се радва на революцията, а страда от прозореца на таванския етаж. Щом е тъй, другарю Еренбург, с каквито очи гледате вие на нас, с такива и ние ще гледаме на вас. Сега ли, когато врагът трепери пред нашата мощ, ще ни предлагат идеологическо съвместно съществуване? Свободно да се продават у нас западни вестници? Не е лоша идеята, ама недейте бърза. (Иличов отметна назад глава и се ухили.) Вие доста добре умеете да прикривате мислите си. Но животът ни принуждава да четем между редовете.“
Оказа се, че предния път Хрушчов просто не дочул какво казва Евтушенко и затова не се обадил. Казвате — времената са други! Но са различни и от онези, които временно бяха създадени в Будапеща!
Москва не е Будапеща! И клуб „Петьофи“ няма да има! И такъв завършек — няма да има! Да, обстоятелствата ни принуждават да четем между редовете. (Сякаш някога са правили нещо друго. В Малий театър поставили „От ума си тегли“ с намек, че не бива да се учим от бащите си. И „Портата на Илич“ (филмът на Хуциев) — натам бие. Другарю Хуциев, не ви вярвам! Кучката винаги спасява кученцата си (тоест както КПСС — младежта). Добре, правете сатира. Но и от сатира до сатира има разлика. Да не излиза, че в селското стопанство е настъпил провал, в промишлеността е настъпил провал — защото е поведена борба с абстракционизма. Много ми харесват предишното и сегашното ни съвещание. „Но трябва не партията, а самите вие да се борите за чистотата на вашите редици. Както казва Чеховият селяк: една гайка отвинтваш, друга гайка завинтваш, за да не стане железопътна катастрофа. Не е ли време в театрите да престанат да водят към ешафода клетата шотландска кралица?“ (Това е против класиката, сега не мога да възсъздам цялата връзка на речта.) И завърши решително: „Да прощавате, партийното ръководство с никого няма да делим. Партията и народът са едно цяло! Да не мислите, че при комунизма ще има абсолютна свобода? Това е стройно, организирано общество, автоматика, кибернетика, но и там ще съществуват овластени хора и ще казват кой какво да върши.“ (Много откровена картина. Надали тя е попаднала във вестниците, както и по-голямата част от тази реч. Рядка, полезна откровеност.)
И всъщност след това разяснение на Никита, след двете изказвания на Иличов и още няколко угоднически — съвещанието би могло да приключи, най-важното вече беше казано. На всичко отгоре не бива да се забравя колко партийни дейци бяха натикани в залата — поне 40%. Седяха сплотено и силно, дружно ръкопляскаха на всички правилни речи — това също внушаваше — тътенът и неотвратимостта на партийната сила.
Да, ама оборотите на бюрократичната машина сега изискваха от цялото правителство и от всички ни да седим и да се потим още денонощие и половина, та партийната воля по-добре да стигне до ошашавеното ни
