— Да не би да ни отмъщавате заради баща си?
(А за едновремешните хора би било достойно.)
След това трябваше да срешат още един от младите — Аксьонов. Той ли искаше да се качи на трибуната, него ли го викнаха, не знам, но не го оставиха да говори. Хрушчов пак се развика:
— Защо клеветите нашата партия? Ние оплакваме баща ми. Борбата е на живот и смърт. Няма да позволим на империализма тук да никнат семена. При размразяване могат да никнат плевели. Ние не признаваме лозунга „нека цъфтят сто цветя“!
Но Аксьонов можа да се вреди:
— Мисля само за едно — да съм полезен за страната си.
Хрушчов недоволно:
— И Пастернак казваше същото. И Шулгин — „за единна и неделима“. Да сте полезен за родината — само че за коя?
Младите лесно бяха обуздани. Но по тертипа от 30-те години, с цялата възстановена атмосфера на „единодушните“ събрания, където се възпитавали люти зверове, а обречените доживявали само до най- близката нощ, вече крещяха, настояваха да се стигне още по-далеч. „Нека потърсим сметка от московската организация!“ — тоест кой е насочвал. „Да излезе Шчипачов!“ Шчипачов трябваше да го одрусат и за „общочовешкото“. Но се оказа, че той от два месеца вече не заема поста — вместо него избрали комичния дребничък Елизар Малцев. (Турнат от фракциите като лесноуправляема фигура.) Излезе, забравил някъде очилата си, нищо не вижда.
— Стават два месеца, откакто съм секретар — и непрекъснато чакам продължението на това съвещание. Нямаме указания. Чуждестранна информация също нямаме…
Хрушчов, със стряскащ тон:
— Нали сте комунист?! Трябва да разпознавате контрареволюционерите!
Контрареволюционерите! — изобщо не става дума за „допуснали грешки“! Звучи направо страшно! Туй са вече не 30-те, а 20-те години. Близо до мен отстрани седеше възмъжало овчарче, големи уши, разчорлена коса. Не го познах, един съсед ми обясни: Евтушенко. Сега започнах да го поглеждам от време на време. Той порозовя, с живите си устни изразяваше вълнение. Всеки миг удар можеше да се стовари и върху него. Беше му провървяло, че вече се изказа предния път, в по-добра обстановка.
И пак се заредиха верните. Истеричният Василий Смирнов: нещата трябва да се казват докрай, а Соболев само намекна, след XXII конгрес писателското събрание нарочило Кочетов за главна опасност! Ние в московската организация сме потиснати. Принудени сме за конгреса на РСФСР да се стараем да съберем от всички области, за да бъдем избрани. (Откровено.) Рибата се вмирисва откъм главата, Съюзът на писателите — откъм московската организация. Нека партията ни подкрепи, иначе няма да имаме литература!
Хрушчов:
— Ако не се справят самите комунисти, ще ви назначим бюро от ЦК.
(Диктатура на пролетариата.)
Възслабият, приличащ на вълк Кочетов след Смирнов изглежда уверен в себе си.
— Младите не са свикнали със срещи като днешната. Ние рядко излизаме в чужбина. А тия млади поети кръстосват Европа. Там те се стесняват да произнесат думата „соцреализъм“.
Хрушчов:
— Вас и Грибачов ви познавам като добри бойци. Трябва да се борите!
Кочетов:
— В чужбина очакват нашите книги — именно онези, в които те биха видели утрешния си ден.
А Хрушчов, като се сети за нещо, не си го записва, ами веднага прекъсва:
— Как е можал безпартийният Еренбург да увлече един кандидат-член на ЦК да подпише този документ за мирното съвместно съществуване? С кого се каните да съществувате съвместно, другарю Сурков?
Сурков (от място):
— Аз донякъде се поборих. (Не става ясно: против Еренбург или против буржоазията навремето?) Хрушчов:
— Абе капитулирали сте! Не сте войник на партията, разоръжили сте се пред враговете. А по враговете трябва да се води огън!
Кочетов спомена за московската писателска организация — нов повод за Хрушчов:
— Невярна, неправилна насока е преселването в Москва. Писателят е от Сибир — дайте му жилище в Москва. Като елмази трябва да пронизват пластовете на народа… Или пак да разпределим московските писатели по един в заводските партийни организации? Това трябва да го обмислим. Ще задишате чист въздух.
На Кочетов това му допада:
— Конструктивно предложение. Сега всичко у нас се реорганизира по производствения принцип. Писателските организации не произвеждат продукция. Фантазия: съюз на хора, които пишат. Или — на такива, които клюкарстват? А защо пък да не създадем нов творчески съюз на всички изобщо творчески работници — и да започнем да приемаме в него на нова сметка?
Това беше подготвеният план на кохортата през ония дни. Надяваха се по този начин да объркат опозицията, а те самите да стъпят здраво на крака.
Хрушчов:
— Не ръкопляскам, още не съм се ориентирал. Може и да трябва.
И така си продължава — не доклад, а диалог с Никита. Кочетов се оплаква, че ходил в Норвегия — там всички говорят за Пастернак, Никита гласно:
— Ако „Живаго“ беше отпечатана, никаква награда нямаше да получи.
Кочетов охули „Вологодската сватба“ на Яшин, противопостави на такова впиянчено село просветеното, жадуващо за списания (за неговия „Октябрь“) и завърши неудовлетворено:
— В края на краищата няма да изхвърлим със Сталин и съветската власт. Бях подготвил друга реч, да прощавате, прочетох тази.
Трябва да се разбира: речта е била против „Иван Денисович“. И много им се ще да го прегазят с валяци! сега е моментът за атака! Но — не бива. Такова нещо е „култът към личността“!
След още един оратор говори известният портретист и украшател на Сталин Налбандян. Положението му е деликатно: как да се изкара сега чист? „Народът ни негодува против абстракционистите, но негодуванието не се отразява от печата. Докога ще има демокрация?“
Хрушчов охотно му отвръща:
— Щом има такива залитания в Съюза на художниците, трябва да свикате не конгрес, а съвещание — да съберете само онези сили, които са ни нужни. А за онези, които си играят на опозиция — ще им издадем паспорти за чужбина. — (Още тогава е зреела тази идея в главите им, зреела е.) Демокрацията е средство, а не цел. Когато трябваше да разтурим Учредителното събрание, защото беше против Октомврийската революция, ние го разтурихме. Свердлов трябва да излезе на трибуната, а го заболява стомах. Особено пък на нашия етап сега — как така ще изложим на опасност нашите завоевания?
Налбандян:
— Но нима са виновни художниците и писателите, които честно възпяваха култа към личността? Трябва ли сега да ги жигосваме?
Хрушчов:
— Че то 99% от непуснатите по Сталиново време книги правилно са били спрени. Той Сталин не беше враг на революцията. Сега разчитат: каквото са ми издали навремето — сега ще го допълня и ще зазвучи още по-силно. Не, тоя номер няма да мине! Да не би писателят, който си седи в кабинета, да е съдник? Съдник ще бъде партията! Никой от нас никога не говори от свое име, съветваме се. А защо смятате, че е принуда, когато искат от вас да посъкратите туй-онуй? Гони ви мания за величие. Това вече ще е не демокрация, а лудница. Сега няма да затягаме гайките, но ще има по-голямо внимание към вас.
През почивките започнах да забелязвам, че хората, които през декември жадуваха да се запознаят с мен, сега не само че не ме търсеха, но и ме отбягваха. Вярно, Симонов този път сам дойде при мен, запознахме се.
А има и едно патетично джудже, Турсун-Заде:
