— В националните литератури сега има такава тенденция: Солженицин проправи пътя — значи измъквай от боклукчийската кофа. Не! Като ще критикуваш — трябва същевременно и да утвърждаваш. Защото за положителните герои не достигат думи. Еренбург за Маяковски не е намерил ярки бои…
Еренбург? Никита не може да чуе името му и да не се обади:
— В Париж бил писал и дишал, а го теглело към Русия. Откъде накъде ще го тегли към Русия?
Турсун-Заде:
— Сърцата ни принадлежат на партията.
Хрушчов:
— Ами на мен, да речем, никога не са ми били налагани партийни наказания, защото притежавам вътрешна дисциплина. Ако и с писателя е същото — никакъв цензор няма да е необходим. Защото някои си мислят: как да го напиша, че да мине? Това е антипартийност.
Дотук бяха все реплики. А сега, оказва се, започва непрекъснатата му реч. Не си спомням застана ли на трибуната, или продължи да си говори от средата на президиумната маса (като че ли). Началото на неговата реч беше интересно с това, че му поднесоха няколко листа и той ги зачете. Дълго чете. Нещо като резолюция, но не предназначена за гласуване от нас, или заключение на ЦК, което се довежда до нашето сведение.
Идейно-творчески провали не са станали, но са допуснати редица грешки. И до ден днешен с удоволствие пеем песните на Демян Бедни. Някои представители на изкуствата си правят изводи по миризмата на нужниците. (Изреждат се областите на изкуствата и в коя какво хубаво е направено, а в коя — какво лошо.) В киното — нещата далеч не са благополучни. На нас, в ЦК, предварително ни прожектираха „Портата на Илич“. Там още има неприемливи места, трябва да се оправя. Но тъй като Некрасов вече се е изказал за това в чужбина — ще си кажем думата и ние. При такова символично заглавие тримата млади герои не знаят защо живеят. Съмнителни гуляи. Бащата не може да отговори на въпросите на сина си — как така? Защо трябва да се скарваме с бащите си?
— Това няма да го бъде! В Съветския съюз не съществува проблемът бащи и деца! В Ленинград поставили „От ума си тегли“ (май че Товстоногов), а на завесата: „Кой ли дявол ме накара да се родя с моя ум и талант в Русия?!“ В случая Грибоедов е взет като щит. А Грибоедов е прогресивен писател. Гнила идея! Оставете на мира шотландската кралица! Шекспир е бил велик, но навремето си. А вие ни дайте нещо, което буди гняв или трудов патос.
Дори и Сукарно е привърженик на дирижираната демокрация. Ето ги острите произведения, разобличаващи култа: „Шир след шир“, „Един ден на Иван Денисович“, „Чисто небе“ (филм на Чухрай) и няколко стихотворения на Евтушенко. Но се забелязва погрешна тенденция: едностранчиво да се съсредоточава цялото внимание върху беззаконията. Онези години не бяха пълно беззаконие.
— Ами ако сравним недостатъците на така наречената лакировка с недостатъците на онези, дето бърникат в боклукчийските кофи?… Бил ли е Еренбург приятел на Сталин, не мога да кажа, но и враг не му е бил. Враговете му на това събрание вече не присъстват… Но Галина Серебрякова издържа — и веднага грабна оръжието… Защо не сложихме край на култа тогава? Не знаехме, че арестуват невинни. (?…) Класовите врагове още не бяха физически изкоренени. Добре е показано в „Разораната целина“. А Сталин ни призоваваше да се борим с враговете.
Дострашава ме, над залата се сгъсти смазващ мрак. И какво остана от XX, от XXII конгрес и от доскорошния „добър“ Хрушчов, от ликвидатора на ГУЛАГ?
— Но Сталин остана без сдържащи центрове, както е казал Ленин още през 1923 година.
По-нататък някаква фантасмагорична измишльотина: че ЧК далеч не била разстрелвала толкова много, колкото се съобщавало. Давала списъци на разстреляните — фиктивни имена, просто за стряскане. (Да не говорим за метода за „стряскане“ — какво стряскане ще е, когато никой не познава тези лица? Никой няма да се уплаши, всичко ще се стопи.) След това изреди заслугите на Сталин, нещо като славословие по негов адрес. Сталин особено израсъл в борбата протин враждебните опозиции. Ако Бухарин-Риков-Томски бяха надделели, у нас щяла да стане реставрация на капитализма. Ленин е смятал Сталин за марксист. Той само искал генсекът да е малко по-учтив и некапризен. Но ние отдаваме дължимото на Сталин. Той само допускаше теоретически и практически грешки.
— Аз се просълзих, когато го погребвахме.
Пушек се виеше над развалините на целия XX конгрес. Сега ако внесат портрета на Сталин, ако Никита нареди: „На колене пред портрета!“ — всички партийци ще паднат на колене и цялата кохорта радостно ще коленичи — а останалите къде ще се дянат? Недей коленичи, ако ти стиска!
Но Никита е неизчерпаем, знае да докарва от сто кладенеца вода. И в радост, и в мъка не те оставя на мира. Веднага без паузи започва да разказва случка подир случка, коя от коя по-шантава, и дори аз, сталиномразецът, ги записвам, без изобщо да им вярвам.
Тежко болен, подозрителен. Ако не го възпирали работещите около него, „процесите“ щели да бъдат още повече. Например извиква Никита от околностите на Лвов по телефона. Той пристигнал. „Вижте това писмо! В Москва има контрареволюционен център.“ Чета, някакъв кучи син пише: създадена е организация под ръководството на Попов и в нея участват всички секретари на районни комитети. Прибрах писмото в сейфа си, не го подсещам. Но той — друг път ще забрави! „Е, какво става?“ Абе, казвам, някой мръсник го е написал. „Така ли?“ — Сталин не обичаше недоверието към такива материали. — Или в Сухуми казва на мен и на Микоян: „Аз съм несретник, на никого не вярвам и сам не си вярвам.“ Кара Микоян да остане във вилата му: „Не си тръгвай.“ После викне мен: „Иди попитай Микоян — няма ли си той вила, защо седи тук?“ Не обичах да ходя във вилата му: ще те принудят да се напиеш, ще те налеят с вино. (Но не добавя: „Я, изиграй казачок, украинецо!“) — Все си измислях някакво оправдание. Ама Поскрьобишев пак ми се обажда „Още ли не сте тръгнали? Защото другарят Сталин ви чака.“ Представям си как Сталин стои до него, налага се да тръгна. Обикновено не се ръкуваме — така е по-хигиенично. Идвам, сядам край масата. Сталин се начумери: „Кой ви е викал?“ Тръгвам на разходка из планината. След един час ме вика: „Какво ще речеш, Микита? Дали да не идем за риба?“
— Абе той си беше един луд на трона. Питат ни: а защо не го свалихте? На XIX конгрес казва: „Вече остарях, дали да не изляза в оставка?“ И — гледа кой пръв ще каже „да“. Или вземе списъка на политбюро: „Как се е промушил Ворошилов?“ — „Ами лично вие го вписахте.“ Това, дето ви го казвам, утре няма да го има във вестниците… Той самият свикваше конгрес на партията веднъж за 13 години — ама щяхме да си изпатим, ако Украйна не свикаше! Но беше предан на устава, внимаваше да няма партийни нарушения… Тогава, след доноса, двамата с Маленков: я тоя Попов да го засилим по-надалеч, да го спасим. Но на него няма как да му обясним. А Попов: „Защо ме пъдите от Москва?“ Мисли си, че Москва без него ще загине… А пък Каганович не можеше да живее без процес срещу украински националисти. Но ние не се поддадохме и не го оставихме да затрие творческата интелигенция на Украйна.
През 1933-та Шолохов бил надигнал глас срещу насилията по Дон, сега открили писмото му в архивите. Че с десетки хиляди колхозници се гаврят, както у Короленко с трима. Изпратете във Вьошенския район допълнителни комунисти! Сталин му отговорил: писмата ви правят едностранчиво впечатление. Това е само едната страна, трябва да се вижда и другата. Земеделците от вашия район са провеждали италианска стачка, искали са тихомълком да видят сметката на съветската власт. „Уважаемите земеделци“ не са чак толкова безобидни хора.
— Берия не криеше радостта си край ковчега на Сталин. Берия и Маленков предлагаха да се откажем от ГДР. Ние с Молотов бяхме съмишленици — против. Добре де, ще стигнат до полските граници. А после — до нашите ли? Да имат да вземат!… Маленков беше напълно безволев. През лятото на фестивала седим, приказваме си. А неговата жена му наредила да си направи инжекция и сега го боли ръката.
(Записвам и си мисля: да, само при такава последователност на мисълта е можал да се провре моят „Иван Денисович“.)
— На нас са ни чужди песимизмът, унинието. Да ги описват могат само хора, които стоят извън творческия труд… Хубав беше филмът на Торндайк „Руското чудо“.
— А вие, момченца, уважавайте покойниците и живите. Грехота ще е да не овардите наследството. Трябва да го опазите! Грибачов е добър войник, стара служба, той е опитен. Сега с оръжие никой не може ни победи. Значи — надяват се само на „размразяването“, искат да взривят съветското общество отвътре… За мен днес би било по-изгодно да не удрям с юмрук по масата. Както след XX конгрес, когато се изказаха някои учени, и ние: да ги изключим от партията, да ги поставим под наблюдение, ако не се вразумят — да ги
