арестуваме… Ама за какъв дявол да държиш хора по затворите, нали там трябва да ги храниш… Но понякога става наложително… Ето, ние си имаме сума работа за вършене — а седим с вас цели три дена. Защото няма по-сложен въпрос от идеологията.
Безпартийност в нашето общество няма и не може да има. Човека го определя не партийната книжка, а душата му. Пяна се образува и по сладкото, домакинята я изхвърля. Същото е и със социализма, пяната трябва да се маха. „Как се каляваше стоманата“ винаги ще си остане наша настолна книга… Участието в революцията на страната на трудещите се е най-хуманното нещо. Който не върви заедно с тях, неизбежно върви против тях. Когато по време на октомврийските боеве обстрелвали Кремъл, Луначарски се опитвал „да спасява съкровищата на изкуството“, но Ленин му се присмял… Другарят Шолохов е борец за щастието на трудещите се. Добре вижда приятелите, добре разпознава враговете. Който знае началото — не бива да забравя за края. Москва не е Будапеща!… „Да защитим онова далечно време?“ Значи ли това, че трябва да го върнем? Няма да стане тая!… А Евтушенко не бива да се нагажда към вкусовете на еснафите. Преценете чии похвали са ви нужни… Централният театър на Съветската армия е глупава идея на Каганович, уж като петолъчка, най-неразумно построената сграда… А ние навръх Нова година се разхождахме в гората — каква красота! Туй се вика красота!… А додекафонията е какофония… Еренбург е голям специалист да натрапва вкусовете си. То се знае, че Ленин не е можел да казва за левитехудожници това, което му приписва Еренбург… А Некрасов се възмущава, че на младите им дават за пример един стар работник…
И — колко смели били дейците на изкуството — онези, които седяха около Кочетов и Шолохов, впрочем и размешани с партийната агитка, — смело прекъсваха самия първи секретар на ЦК! Взеха задружно да викат.
— Позор!… Граждански позор!… „Новый мир“!… („Новый мир“ — заради Некрасов.)
Хрушчов одобрително посрещна врявата. И поднесе извода:
— Абсолютна свобода на личността няма да има дори при комунизма!… Както, да речем, ако мъжът или жената хърка — откъде накъде ме лишавате от свободата да хъркам?… При комунизма отклоненията от волята на колектива трябва да бъдат само като единични явления.
Партията подкрепя само произведенията, които сплотяват народа. „Размразяване“ го осъждаме: неустойчиво, непостоянно, незавършено време!… Няма да оставим нещата да вървят на самотек!… Здраво държим юздите. Във всички издателства — наплив на ръкописи за затворите и лагерите. Опасна тема! По нея си падат любителите на пикантерията! Но това не е за всяка уста лъжица. Тук се иска мяра. Какво ще стане, ако всички започнат да пишат?
— Помня процеса срещу Бейлис, тогава вече ходех с дълги гащи… Ционистите накачулиха другаря Евтушенко, използваха неговата неопитност… Направо виц: велики поете, как сте със здравето? Ласкателството е най-отровното оръжие… Аз съм против погромите… Богатите евреи се криеха в жилищата на полицейските началства. Другарю Шостакович, и вие не сте се ориентирали както трябва. А Израел предлага да постави ваша симфония. А там държавата е класова. Евреите, които заминаха затам, сега пишат, че са безработни.
(Погледнах крадешком — на Евтушенко му бяха пламнали ушите. Как няма да пламнат, като те хулят от катедрата в присъствието на хиляда и петстотин души плюс триста души агитка. Не е чак толкова глупав и процесът на обработка, може би е имало смисъл да си губят времето.)
— Стихотворението „Бабий яр“ не е антисъветско, казват, че музиката била добра, ще я чуя. Глупост е да се забранява… Ами че заместник на маршал Малиновски беше евреинът Кайзер, той и сега командва в Далечния изток. Измежду първите, които плениха Паулус, беше един евреин, полковник Винокуров, комисар на бригада.
От пътуването до Франция на Некрасов, Паустовскси и Вознесенски оставаме с неприятно впечатление. Грешки е допуснал и Катаев в Съединените щати. Евтушенко не устоял пред изкушението да се хареса на буржоазната публика: казал, че „Бабий яр“ се критикува от догматиците, а народът го приема.
— Не съм за разграничаване от Запада. Сталин се плашеше, мислеше: ако започнем да разговаряме, веднага ще ни смачкат. А ние, ако не ни достигнат думите, можем да изпсуваме. Можем да общуваме, но трябва да държим високо достойнството на съветския човек. Така че общуването да е в наша полза.
( И тази програма великолепно бе изпълнена през следващите години. Започнах да възстановявам тези бележки с усмивка, като куриоз и анекдот. А както вървят страниците, гледам — и ония съвещания са имали смисъл и, дето се казва, партията победи. Там нямаше кой да се бори против партията, нашите дейци ставаха храбри чак когато се измъкнеха на Запад.)
С тия срещи Хрушов ни търкулна обратно не само до XXII конгрес, но и до XX. Той търкулна билярдната топка на собствената си глава до джоба на сталинистите в ъгъла на масата. Сега му стигаше само едно леко чукване.
На тази среща Лебедев не си направи труда да ме търси, беше угрижен и бързаше по совнаркомовския коридор от една врата към друга. Видът му беше значително по-началнически. След две седмици той ми отговори и за пиесата.
А въртележката на идеологията набираше скорост, вече беше по-лесно да спреш слънцето, отколкото нея. Преди да заглъхне ехото на двете кремълски съвещания, бе замислено друго, още по-важно: пленумът на ЦК през юни 1963 година, посветен изключително на „въпросите на културата“ (Никита си нямаше по- големи грижи в своята занемарена неугледна държава)! И с хрушчовски размах на пленума се канеха хиляди „работници“ от избраната област. Сега ми предстоеше по жегите цяла седмица да ходя и цяла седмица да дивея на тоя пленум, сякаш бях член на партията от „… година“, а не закоравял зек, а не писател през първите месеци на придобитата свобода. Моята клета слава започваше да ме въвлича в придворно- партийния кръг. Това вече опорочаваше биографията ми.
Наложи ми се да искам среща с Лебедев — да го увеща вам да ме лиши от високата чест да бъда поканен на пленума, да ме отърве от това. Така се видяхме за трети и последен път — в ЦК, на петия етаж на главното (Хрушчовото) стълбище.
Молбата ми крайно го учуди, защото хората се натискаха за покани за тия срещи и пленуми, измолваха ги по телефона, по тях се пресмяташе кой колко тежи. Можех ли да му откажа направо? Разбира се, не. Мънках нещо за семейните си обстоятелства… И Твардовски по-късно ме порицаваше: „октябристите“ (Редколегията на сп. „Октябрь“. — Бел. пр.) ще сметнат, че са ви пренебрегнали, че цената ви пада; в никой случай не сте имали право да отказвате. Ами да, аз вече не бях просто аз, моето подценяване водеше и до подценяване на „Новый мир“… От такава именно политика се състоеше литературата ни десетилетия наред.
Лебедев още веднъж ми обясни кое й е лошото на моята пиеса: нали в лагерите хората все пак и са се превъзпитавали, и са излизали от тях, а при мен това не личи. После (много важно!): тази пиеса ще засегне интелигенцията — излиза, че някои там са се нагаждали, някои са се борили за блага, а у нас сме свикнали да тачим свято паметта на загиналите в лагерите (откога, бе?!…). И неестественото при мен е, че нечестните побеждават, а честните са обречени на гибел. (Вече беше се разчуло за тая пиеса и дори Никита питал — каква е? Ако е по „Иван Денисович“, нека я поставят. Но Лебедев му казал: „Не, не бива.“ Вярно, що се отнасяше до мен, Лебедев трябваше да удари спирачка.) С голямо самочувствие Лебедев ме убеждаваше: „Ако Толстой живееше сега, а пишеше както по-рано (е, тоест против държавата) — той нямаше да е Толстой.“
Такъв бил тоя дружелюбен либерал, тоя интелигентен ангел, който направи цялото чудо с „Иван Денисович“. Доста дълго време прекарах в кабинета му — и все по-незначителен и банален започваше да ми се струва той. Невъзможно беше да си представя, че в тая изгладена главица ще има дори не собствена политическа програма, а макар и отделна мисъл, различна от партийната. Просто след XXII конгрес тиганът така се беше нажежил, че моята палачинка зацвъртя, нажежи се и взе да изглежда много апетитна. А като изстина, видя се, че е сурова и тежка за стомаха. И майстор-готвачът се уплаши, че като нищо може да яде пердах.
Той час по час вдигаше слушалката да си говори с важни чекисти (и все за дреболии, някакви закачки, нещо за футбола, будалкаха някого с една статия в „Комсомольская правда“), смееше се неприятно на къси тласъци, ситнеше в смеха си. Фотографираше ме до припадък, хвалеше се със свръхновата си си „Лайка“ от ФРГ за 550 рубли, „нали получихме награда за книгата“ (ставаше дума за Ленинската — за репортажа как Никита ходи в Америка). С гордост и готовност ми показваше тежките кадифени албуми, където под целулоидни листове се пазеха едрите му цветни снимки, по един албум за всяка разходка на Никита из
