кинематографистите: хайде, да си остане. Ала нека киното оправдае определението си „дългобойно оръдие на изкуството“. И пак — на темата, която единствен той си позволяваше да обсъжда: „Нашето разбиране е: Сталин беше деспот, но разбираше деспотизма в интерес на партията. Ние, естествено, не прощаваме деспотизма (о, засега още поне е така!), но някои сбъркани хора биха искали да изхвърлим заедно със Сталин и комунизма.“ (Тъкмо това исках от тях аз.)
Художникът Йохансон: „Човешките страдания не бива да станат модни в нашето изкуство. А модата се появява. Трябва, дори отричайки, да утвърждаваме. Патосът на утвърждаването е най-добрият паметник на онези, които не са сред нас.“ (Добре ви е, като не сте били в лагер.)
Хрушчов: „Правилно! Правилно! Излишно е да се описват боклучийските кофи, тях и при комунизма ще ги има. Така само ще радваме враговете.“
Роберт Рождественски, тогава известен поет, с вид на стеснителен мулат, много се вълнуваше, дори заекваше. „Нашата партия е най-поетичната на света. Проблемът за неразбирателството между бащи и деца е измислен. Не бива да се говори за младежта като цяло: «Няма да ви се уреди играта, момченца!» Напротив, младежта се учи от бащите си на принципност.“ (Иличов му изръкопляска. А Хрушчов откри неясноти в изразите: „С кого се каните да водите борба — не ми е ясно. Заставайте в редиците!“)
Най-сетне — от главните стълбове на съветската литература разяреният и страшен Леонид Соболев. Завайка се къде е останала у нас „свободата да критикуваме младите“ по ленински? Не бива да се отказваме от ленинските принципи на партийността в изкуството. Не бива да се пишат мрачни, особено опасно хлъзгави произведения. Който не е с нас, е против нас! Сега взехме да се срамуваме да създаваме положителен образ, страхуваме се, че ще ни упрекнат либералите. „Нужен е патос, за да се възхитим от самите себе си.“ (На него, естествено, много му ръкопляскаха, както и на всички техни, сигурни хора.)
Не щеш ли, май по недоглеждане, пуснаха художника Пластов, който взе да се прави на будала — и така изрече единственото свежо нещо в цялата тази поредица от срещи. В дълбоката провинция не разбират нито соцреализма, нито абстракционизма. Там питат: а плащат ли ви пари? Щото ние вече втори месец работим — на нас не ни плащат. (Не втори, а сто и втори? — разбира се, смекчил е.) На село не съществува проблемът бащи и деца: бащата е коняр, синът — говедар. Вие в Москва се чешете, където не ви сърби. Питат ме: колко вземаш за тая картина? Петара ще ти дадат ли? Знам, че ще са петстотин, но казвам: двайсет и пет. Смайват се: брей, ти си имал златни ръце! А един дядо седи до мен, кима: „Все от нас ги вземат тия пари, все от нас.“ (На това място Никита искрено се хвана с двете си ръце за главата. Да беше се хванал по-яко.) Освен туй и заплата ли получавате? И премии ли ви дават?… Не бива човек да живее само в Москва, тук правдата няма да я видиш. Тук ще чуем какво трябва да говорим, а там ще видим какво трябва да правим. (Хрушчов: „На картините трябва да се придават героични черти.“)
Това, дето го каза Пластов, беше първото, което бих казал и аз. Каза го от сърце, вместо мен го каза.
И завършиха с Ернст Неизвестни, с външност на френски министър. Някъде преди това май се беше покаял? Сега: „С вяра гледам към бъдещето. Може би ще дойде ден, когато ще поискат да ме нарекат помощник на партията.“
Не, да завърши можеше само Хрушчов: Рождественски може да спи спокойно, не казвам, че стихотворението му е антипартийно. А Грибачов рекъл: „Няма да ви се уреди играта, момченца“, — но той е добър войник и е имал правото да го рече.
Уууф, уф, май е време да привършваме: победихме, покорихме, смазахме — да свършваме, утре всички нас ни чака работа. Не: прекъсване до утре.
И на другия ден пак идва цялото главно правителство да заседава с нас за изкуството. Но вчерашната атака — срещу Еренбург, Ром, срещу по-възрастните — се изчерпа. Днешният ден трябва да се посвети на сплашването на младите.
И за целта е аранжирано първото изказване на старата, суха, мляскаща Ванда Василевская, полска комунистка, присъединена заедно със Западна Украйна. Тя зафъфли, че вземала думата по принуда — заради интервюто, което дал в Полша Вознесенски. На всичките предишни съветски литературни поколения той противопоставил Гросман, Еренбург и Солженицин. Как може да се дават такива интервюта в Полша, където има силни буржоазни влияния? Ами че това там се възприема като директива от СССР. За какво да се борим, след като Съветският съюз за 45 години е стигнал до такива мрачни перспективи? Онова, което може да се печата в Париж, не бива в страните, които още се борят.
И едновременно с бурните ръкопляскания, предназначени за нея, се раздадоха задружни организирани гласове: „Нека Вознесенски каже!… Да чуем Вознесенски!“
Тъкмо затова беше нужно днешното заседание — заради новата крачка назад от вчерашното, та партийната тумба да се окуражи: ще върнем атмосферата от 30-те години! Измъкваш на трибуната хора, които изобщо не са искали думата!
Кльощавия тесен Вознесенски се изкачи на подиума посивял. Врявата още не беше стихнала. Със стегнато гърло:
— Както и моят любим поет и учител Маяковски — аз не съм член на партията.
Хрушчов избухна (или май си наложи да избухне, — но много страховито):
— Това не е доблест! Предизвиквате ли ни?? — И — с юмрук по масата. — Не мога спокойно да слушам подлогите на нашите врагове! Ние умеем, можем да се борим! (Гласове: „Долуу!“) Той партия на безпартийните ли иска да създаде? Води се историческа борба, господин Вознесенски!
Гръмнаха ръкопляскания — като погребален звън.
Притеснен, явно несвикнал, Вознесенски дълго чака. Най-сетнеси довърши приказката:
— И аз, както и той, не си се представям без комунистическата партия.
Не знам слушаше ли го Хрушчов, не го ли слушаше, но продължи да бушува, май такъв им беше сценарият:
— За такива ще има най-жестоки мерки!… Ние сме хората, които помогнахме на унгарците да потушат въстанието!… Имаме си по-опитни хора, които могат да кажат, а не вие!… Ще ви вкараме в пътя! Ако искате, още утре си вземете паспорт — и заминавайте на бабината си! Не всеки роден на руска земя е руснак!… Еренбург си затискал устата, а когато умря Сталин, се разплямпа! — И все повече увлечен от върлата си ярост, сочейки тъкмо ложата, където седях вчера и откъдето навреме се махнах:
— А ония младежи защо не ръкопляскат? Ей оня очилатият! (Гласове: „Накарайте го да стане!“ Той стана, с червен пуловер и с почервеняло лице.)
Междувременно Вознесенски уцели пауза (думите му не са по конспекта ми, а — дословно, той нещо повече не сколаса):
— Не си представям моя живот без Съветския съюз.
Но Хрушчов си довършваше бушуването:
— С нас ли сте или против нас? Никакво размразяване! Или лято, или студ!
— Имал съм погрешни залитания, както и в това полско интервю.
Хрушчов поомекна:
— Няма безнадеждни хора. Шулгин е лидер на монархистите, но патриот. Нека го послушаме . Има време да вземем мерки. Внук може да ми бъде. На колко сте години?
— На двайсет и девет.
— Нашата младеж принадлежи на партията. Недейте я закача, иначе ще попаднете между воденичните колела на партията! (Това е предупреждение — вече към всички в залата.)
Вознесенски, искайки да докаже предаността си, издекламира скучното стихотворение „Секвоята на Ленин“.
Хрушчов изслуша стихотворението със смъкнати вежди, нацупени устни, по челото му се познава, че мисли. По-кротко:
— На вас ще ви помогне само скромността. Главозамаяли са ви: родил се принц. Не посягайте към младежта! Ние, старците, здраво пипаме. Вие вземате Ленин, без да го разбирате. Както и да е, станете войник на партията! — И му подаде ръка през масата.
— Няма да казвам думи — обеща Вознесенски. — Работата ще покаже. (Още тогава ли е замислил „Лонжюмо“? Или е разчитал да мине метър с електрониката на XXI век и антисветовете?)
Веднага след това измъкнаха онзи с червения пуловер, графика Голицин. Взеха да го разпитват защо не ръкопляска, кой е той и кой е баща му, разбра се, че е починал в лагер, Хрушчов пак скочи:
