съзнание.
Ненадейно дадоха думата на Шолохов, спомних си думите на Твардовски и сърцето ми се сви: сега и мен ще ме смъкнат от седлото, не пояздих кой знае колко!
В записките си отбелязвах времето на началото на всеки оратор. Иличов и Хрушчов започнаха в 13,25, Шолохов — в 13,50. А следващия съм го записал — 13,51. Общо една минута, не смалявам, говори нашият литературен гений, като в това време влиза и смяната на ораторите. На извисената трибуна той изглеждаше още по-нищожен, отколкото отблизо, а и мънкаше. Изпружи напред късите си ръчички и каза само: „Вижте, не съм въоръжен. (Пауза.) Еренбург, да речем, казва — бил имал със Сталин любов без взаимност. А как е сега при вас — със сегашния състав на ръководството? При нас е любов с взаимност.“
И толкоз, и вече слизаше, когато Хрушчов му подаде ръка от възвишението: „Ние ви обичаме заради вашите хубави произведения и се надяваме, че вие също ще ни обичате.“
И толкоз. Тъкмо този жест на невъоръженост показваше, че Шолохов няма да държи подготвената реч. (После се разбра: него и Кочетов ги предупредили да не държат речи против мен, за да бъде „пощаден личният художествен вкус на Хрушчов“. А трябвало две речи да изтрещят, бандата била тръгнала в настъпление!)
След това излезе първият не от кохортата — кинорежисьорът Ром. За московската интелигенция той беше вторият лидер след Еренбург и сега, когато разгромяваха Еренбург, очакваха да им се противопостави. Но той изобщо не беше готов, беше му трудно. Цялата му смелост (както и на мнозинството) отиде за аналогии („Обикновен фашизъм“), а — направо ей тъй, без да цепи басма? И изразите му бяха усукано- извиняващи се, и гласът му беше извиняващ се, и все допираше с пръсти гърдите си. „Трудно ми е да споря с първия секретар на ЦК.“ (Но и тук сгреши, Хрушчов сърдито му подхвърли: „По този начин ме лишавате от правото да ви репликирам. Но аз също съм гражданин на моя народ!“) От една страна, кинематографията ни била на прав път, от друга — тревожел се за младите. (Хрушчов: „На сочеността да е по-остра!“) Възразяваше против вече разчулото се ликвидиране на Съюза на кинематографистите. (И точно така си беше, Хрушчов, „Искам да помагате не на министерството, а на партията!“) А Ром все за съюза им (бяха му възложили да отстоява творческите домове, курсовете). И направо се молеше: оставете ги! (Хрушчов: „Разчитайте на партийното ръководство!“ Направо не го остави да говори.) Това беше цялата реч на очаквания лидер.
После се изтапани оная рижавата Шевельова и, кой знае защо, прочете стихотворението „Вярвам в съдбата ти, Индийо“. След това излезе кото някой затлъстял бияч председателят на композиторския съюз Хренников и взе да громи „намирисващите на либерализъм настроения в творческите съюзи“, а Москва нарече джазоубежище заради посрещането на джазове. (Хрушчов начумерено: „Министерството на културата ги кани толкова несериозно.“)
След това приличащият на циганче Чухрай, толкова моден сред авангардистите, надеждата на либерализма, — и толкова предпазлив. Първо, голяма чест било да говори човек пред членовете на правителството. Бил скачал с парашут в тила на противника (вероятно да филмира партизани), воювал, лежал в болница, но толкова високо като сега — не му се било случвало. Лозунгът за съвместното съществуване на идеологиите е безсмислица. (Много им допадна.) В Югославия този опит беше направен. (Хрушчов: „Ама сега Тито другояче гледа на нещата!“) Чухрай веднага премина към отстъпление: „Може и да съм поизостанал, бях там преди две години.“ Има западни филми — само полови проблеми и режисьорът се гордее, ако е показал полов акт на екрана.
Внезапно на Хрушчов му се прииска да ни покаже картина на съветски художник. И тогава стана най- голямата смехория в цялото съвещание: Хрушчов сръчка с пръст по рамото извисения до него дебелак Брежнев — „я иди я донеси“. И Брежнев — а тогава той беше председател на Президиума на Върховния съвет, тоест президент на СССР — не просто стана достойно да отиде или да изпрати някого да я донесе, ами хукна презглава: не просто се завтече, а показвайки с друсането на телесата си, с мекостъпното мяркане на лапите особената си готовност и услужливост, май дори разпери ръце. А просто трябваше да се втурне през задната вратичка и веднага да я вземе. И наистина тутакси се появи с картината и пак с мечешките си лапи я поднесе на Хрушчов, с ухилена зурла. Епизодът беше толкова ярък, че нито самата картина, нито защо я изнесоха, не съм запомнил, не съм го записал.
През същата врата от време на време се появяваше някакъв аргатин с черен костюм и носеше на поднос единствена чаша със сок или кока-кола за някого от вождовете. И тържествено отнасяше празната.
А Чухрай продължаваше меко-слагачески — и вече не можеше да се разбере: откъм страната на опозицията ли говори или откъм страната на властта. — Разбира се, всеки комунист трябва да има мъжеството да брани социалистическия реализъм. От това не си струва да се оплакваме. На мен ми доставя удоволствие, когато ме освиркват враговете. Съгласен съм: опасността от формализма е голяма. Преди малко, докато слушах речта на другаря Иличов, се запитах: и защо толкова се паникьосвах? (Иличов се усмихва.) А после се замислих: не, тук има основания за тревога. (Иличов се нацупи.) Във всичките ми филми търсеха: абе дали Чухрай не иска да подкопае съветската власт?… Не! Някои бездарници и тъпаци схванаха сегашните мероприятия на партията като сигнал за преразглеждане на политиката на партията. XX конгрес провъзгласи принципа на доверието към художника. Аз не съм за либерализма, аз съм за доверието. Не мога другояче освен с народа. Нека партията ме шамаросва колкото си иска. (Хрушчов: „Никой не е застрахован от грешки. Нещастието на Сталин беше: казах — и толкоз. А грешката трябва само да се посочи. Виж, ако настоява, че е прав — тогава… Ние посочихме на Евтушенко грешката му — а сега нашите посолства във ФРГ и Франция го хвалят.“) — Чухрай, окуражен от съчувствието на Хрушчов: „Антигероизмът е хитроумното конче на капитализма: щом няма герои, кой ще излезе на улицата да събаря капитализма? Навъдили са се хора, които разглеждат нашите дълбоки спорове като състезание по борба. Трябва да се борим за чистотата на комунистическата идеология! (И… и… какъв е изводът, кулминацията на речта? Ако ни оставите Съюза на кинематографистите — ние ставаме гаранти с честта си!“
За тази реч после всички кинематографисти възхваляваха Чухрай и цялата интелигенция следователно беше доволна.
Така в края на краищата на тепиха на тази зала — чужд за мен тепих — се състезаваха вождовете на властта, кохортата привикани и интелигенцията: за да не им бъдат отнети позициите и благата, които те смятаха за свои. Ето това тъкмо е тя — образованщината на центъра. Нито народната правда, нито глас, че съществува и една друга онеправдана страна — Русия, с нейната страдателна история, без нужда от тия творчески съюзи, — тук не се раздаваха. Но всички задължително се кълняха в името на Народа.
След това говори страшният Владимир Ермилов — джудже, а главата му започва направо от раменете като на жаба. (По време на цялата негова реч доброжелателно му кимаше Иличов.) Да недостатъците ни станаха по-забележими, защото нашата литература израсна. Трябва постоянно да усещаме идеологията на противника. Специално да инструктираме заминаващите за чужбина — и после да изслушваме отчетите им. Най-много хокаше Виктор Некрасов: срамува се заради страната си, радва се, че е в чужбина и зяпа. (А кой от тях не се радваше на тези пътувания?) Колебливо се държал със закъснелите студенти от Колумбийския университет. „Може би е трябвало да тракне с тока на обувката си по масата?!“ (Хрушчов: „Може, може!“) „Дълбоко недемократично“ е, че Некрасов в Ню Йорк предварително разказал за още неизлезлия филм „Портата на Илич“ (осуетявайки по този начин възможността за забрана). Да не създаваме нито мода, нито илюзия за преследване около някои имена.
Междувременно взех да забелязвам, че много погрешно съм избрал мястото си в залата — освен централните редове, в средата, имаше столове и кресла по издигнатия външен кръг, между колоните, нещо като ложи, където бях седнал. Поради това твърде добре ме виждаха цялата зала и президиумът — че през цялото време драскам ли, драскам на коляно в бележника си, оправдавайки тъкмо със заетостта ми с молива, че ръцете ми не могат да ръкопляскат заедно с всички, — а те ръкопляскаха на най-обидните и верноподанически места. И това, че не ръкопляскам — е прекалено забележимо и прекалено забележимо е, че може би единствен в залата непрекъснато пиша нещо. (Нито стенограма, нито протокол не се водеха.)
И след почивката отидох и се скрих на едно от задните места, зад гърбовете на всички, близо до Олег Ефремов.
Заседанието пак бе възобновено от словоохотливия Хрушчов, той се чувстваше напълно като домакин на семейна сбирка. Каза на Чухрай: „Е, вие с речта си разложихте ръководството.“ Тоест за Съюза на
