чужбината: Иличов ту в одеждите на Нептун, ту жонглира с блюдо на главата; Аджубей и Сатюков са се долепили с палячовски гримаси до статуята на богиня; Хрушчов целува прелестна бирманска девойка, Громико блаженства в самолетно кресло. Те наистина си живееха в най-щастливото общество на земята. (На всичко отгоре обработката на Лебедевите филми се извършваше от фотолабораторията на ЦК, а самият Лебедев през работно време само разглеждаше, сортираше и подреждаше негативите и снимките.)
В един албум на фона на същите книжни лавици, на който той току-що ме бе фотографирал, се усмихваха Шолохов и Михалков. Имаше място и за мен… Все пак Лебедев не подозираше колко жестоко се е излъгал в мен.
Но и аз се бях излъгал, когато си правех сметка, че ми остават две години или поне половин година до заключването на всички врати. Времето на моето печатане отлитна, преди изобщо да е започнало. На мазния В. Кожевников възложиха да опита доколко яко ме брани тронът. В една хубаво огладена статия той провери допуска ли се леко да ръфнс „Къщата на Матрьона“. Излезе, че можело. Излезе, че нито аз, нито дори Твардовски не разполагаме с никаква защита „горе“ (Лебедев вече беше се стреснал — за какво му е да се свързва чак дотам тясно с нас). Тогава започнаха да пускат втори, трети — първо да хулят разказите ми, след това и височайше-одобрената ми повест, — никой не се застъпи. Тогава взеха да се заяждат с „Денисович“ до идиотизъм: защо не съм бил изобразявал „тайните партийни събрания“ на затворниците в лагерите и защо Иван Денисович не се е вслушвал в думите им. А най-често използван коз стана, че той е повторение на Каратаев: примиренчество. (Да бяхте погледнали внимателно: заради какво се е озовал в армията Платон Каратаев? — нали брат му е трябвало да ходи войник, а не той? „Война и мир“, т. IV, ч. 1, гл. 12: „Платон разказа дълга история за това как влязъл в чужда гора да си насече трупи и го спипал пазачът, как го опердашили, съдили и изпратили войник.“ И какво стои зад тази „дълга история“? Сигурно и се е отбранявал? Май излиза, че Каратаев донякъде е хитрец и бунтар?)
Всъщност след лагерната дресировка тия нападки ни най-малко не ме засягаха, не ме ядосваха. Както се казва, за тях плачка, за мен — играчка. Напротив, в този печат значително повече ме смайваше и позореше предишната прекомерни възхвала. А сега бях напълно съгласен на реми: лайте си по малко, само не ме хапете, тогава и аз ще си кротувам. Реално погледнато, положението ми беше превъзходно: с ракетна скорост ме бяха приели в Съюза на писателите и по този начин ме отърваха от училището, което ми поглъщаше толкова време, за пръв път можех да ида да живея отвъд реката по време на пролетното пълноводие или в есенна гора — и да пиша; най-сетне, сега получавах разрешение да работя в специалните хранилища на Обществената библиотека — и сладострастно се нахвърлях на забранените книги. (Но тъй като нямах вяра на моето ново положение, си оставах политзатворник: в конспектите на онези книги вписвах, уж от свое име, в съветски дух неодобрителни бележки: та ако ненадейно ме претърсят, да не докажат, че съчувствам на вредните автори. Защото ако Хрушчов утре вземе, че умре — какво става с мен? Всичко се крепи само на Хрушча.) Направо грехота беше да се сърдя, че не ме печатат, щом не ми пречат да пиша — какво още искам? Свободен съм — и пиша, какво още да искам?
Уголемиха се денонощията, уголемиха се месеците, аз започнах да пиша неимоверно много наведнъж — четири големи произведения: събирах материали за „Архипелага“ (бяха известили за мен зековете в цялата страна и зековете ми носеха записани или устни спомени), за заветния ми главен роман за революцията от 17-а година (условно „Р-17“), захванах „Ракова болница“, а от „Първият кръг“ намислих да изцеждам глави за ненадейна публикация, ако има сгода.
Да мълча! Да мълча — ми се струваше най-силното в моето положение. Но не е толкоз лесно да мълчиш, когато си свързан с благожелателна редакция. Все пак занасях така от време на време по нещо, за да ми е чиста съвестта — да не изтървам възможностите. Веднъж занесох няколко глави от старата ми повест в стихове „Пътечици“ (също преиначена и смекчена), Твардовски с основание я отхвърли. „Разбирам — каза ми той, — в лагера човек все трябва да пише нещо, инак ще затъпее. Но…“ Той се тревожеше няма ли да се обидя. Успокоих го: „Александър Трифонович! Дори десет мои произведения да отхвърлите поред, все едно, и единайсетото пак на вас ще донеса.“
Грейна, остана сърдечно доволен. А моето обещание излезе пророческо: не чак десет, но горе-долу толкова трябваше да му нося, преди да стане ясно, че той е загубил правата си върху мен.
През пролетта на 1963-та написах за списанието разказ, който вътрешно можех да не пиша: „В интерес на работата“. Той като че ли беше и достатъчно истински, и в същото време в тежката обстановка след кремълската среща ми изглеждаше, че става за печат. Но го писах с доста мъка (сигурен признак за несполука) и излезе повърхностен. Независимо от това в „Новый мир“ го посрещнаха с голямо одобрение, този път дори единодушно (лош признак!). А всичко се дължеше само на това, че той заздравяваше позициите на списанието: ето, с въвеждането ми в литературата те не са допускали идеологическа грешка.
Списанието дотам бе стигнало с правата си върху мен, че през лятото, докато ме нямало, Закс без мое знание отстъпил на цензурата от моя разказ няколко остри израза (като стачката, която студентите искат да организират). Това беше техен похват с мнозина автори: трябва да се спасява книжката! списанието трябва да оцелее! И ако при това страда линията на автора — чудо голямо… Когато се върнах в Москва, много им се разсърдих. Твардовски застана на страната на Закс. Те просто не проумяваха какво толкова принципиалнича. Голяма работа, че пооскубали разказа! Ние, авторите на „Новьш мир“, сме родени от списанието и трябва да правим жертви за него.
Неприятен спомен имам от печатането на тоя разказ, макар че на фона на общото затягане дори той предизвика голям брой възбудени отзвуци. В този разказ започнах да се свличам от моята позиция, бяха се появили струйки на нагаждачество.
Чак след време разбрах и си наложих, че и към приятелски настроения към мен „Новьш мир“ трябва да се отнасям с нормалната противоначалническа хитрост: да не им се навирам много в очите, първо да разузнавам накъде вървят работите. По време на това мое идване, през юли 1963 година, докато аз се ядосвах заради цензурните намеси, А. Т. напразно се опитваше да ми предаде радостта си:
— Говорим за вълка, а той — в кошарата, за вас стана дума там!
Казвам „радост“, но той биваше радостен по различен начин: чист и светъл, когато е освободен от слабостта си, а тоя път — с мътни очи, полумъртъв, будеше жалост (само два-три дена преди това с лекарствен удар бяха го изскубнали от запоя, за да го закарат в ЦК при Иличов). А на всичко отгоре пушеше, пушеше, без да се жали! Радостта на А. Т. тоя път се дължеше на това, че на заседанието при Иличов усетил някакъв „нов полъх“, доловил някакви „стоплящи лъчи“. (А това беше просто поредното кълчене на агитпропа, маневра. Но в безправния унизителен живот на главен редактор на изпаднало в немилост списание и при искреното блъскане на сърцето в червената книжка в левия вътрешен джоб Твардовски беше обречен да пада духом и да се запива от едно нелюбезно телефонно обаждане на второстепенен чекистки инструктор и да разцъфтява, щом зърне кривата усмивка на завеждащия отдел „Култура“.)
Та ето какво станало там, на Стария площад. „Подработваб“ се съставът на съветската делегация за Ленинград, за симпозиума на КОМЕСКО (Европейската асоциация на писателите) за съдбините на романа и А. Т. можал да издейства аз да бъда включен в тази делегация. (А Иличов му отстъпил, защото за симпозиума бил нужен декор.)
Още преди той да си довърши приказката, вече бях разбрал: за нищо на света няма да ида! Ето от какви панаирджийски мероприятия се състои животът на писателя на повърхността… Евтин начин бяха измислили те за показването ми на Европа (а и каква ти Европа се бе събрала под крилата на Вигорели!): в състава на делегация, разбира се, единодушна — а всяко отклонение от единодушието ще бъде не само измяна към родината, но и предателство спрямо „Новый мир“. Да кажа каквото мисля, наистина е невъзможно. И рано. А да ида, за да ме показват като маймуна, е позор. След като бях върнал с празни ръце толкова западни кореспонденти, трябваше да продължавам линията си и занапред.
— Излишно сте се трепали, Александър Трифонич. Мен съвсем не ме влече натам, а и няма какво да правя: наскоро се върнах от Ленинград, не съм свикнал да миткам.
Тук именно минаваше между нас чертата, непрекрачена през всичките години на литературната ни близост: никога не можахме истински да разберем и приемем какво мисли другият. (Поради потайността на
