моята работа и моите цели той особено не можеше да ме разбере.)
А. Т. се засегна. (Колко е засегнат, той обикновено показваше не отведнъж, но после непрекъснато се връщаше към тази обида. Както впрочем и аз.)
— Задачата ми беше — да отстоя справедливостта. А вие можете да откажете, ако искате. Но интересите на съветската литература налагат да бъдете там.
Аз да не би да съм полагал клетва за вярност към нея?
Случи се там и Виктор Некрасов, неотдавна жигосан на мартенската „среща“ и от няколко месеца под партийно следствие в Киев — и той, той също ме увещаваше… да съм заминел!
Дори и на него толкова неща още не му бяха ясни и не можех да му ги обясня…
Дружният вътрешен порив ги теглеше и двамата към ресторанта, а аз по-скоро щях да пукна, отколкото да прекрача този праг. Без да сме намислили какво ще правим, поехме отначало към Страстной булевард (така го наричат още — бившия Наришкински — инак самия Страстной болшевиките го унищожиха напълно). Тогава забелязах колко неумело и плашливо прекосяваше А. Т. платното на улицата („Много са опасни тия московски кръстовища“). Нали беше отвикнал да се движи по улиците другояче освен с автомобил… А автомобилният пътник не може, не е способен да разбере пешеходеца дори и на симпозиум. А. Т. започна да ни говори, че симпозиумът, разбира се, ще е празна работа: няма, романи, за които да ти се ще да спориш; и изобщо роман сега няма; и „в наше време романът дори надали е възможен“. (Вече бе започната „Ракова болница“, преди една година бе завършен „Кръгът“, но не знаех в какъв вид да го предложа на Твардовски. И тъй, с вързани ръце и запушена уста ще трябва да седя на симпозиума и да слушам стоустото: романът умря! мина му времето на романа! не може да има роман!…)
С тъга говореше А. Т. и за това, че на Запад добре го познават като прогресивен издател, но не го познават като поет. „Ами да, при мен стихът е мерен и има съдържание…“ (Ама не беше в модернизма работата, а в това как да се преведе руската душевност, селяшкото, земното в най-хубавите стихотворения на А. Т.) „Вярно, моите «Зидари» обиколиха цяла Европа“ — утешаваше се той.
Всичко вървеше наопаки: и партийното следствие в Киев, и моето упорство — и те двамата се отскубнаха от мен и тръгнаха да пият лимонада. Изпроводих ги като пропаднали хора: векът е толкова забързан, а те не знаят къде да си дяват времето.
Но работата не свърши с това: по-късно ми се наложи заради тоя симпозиум да забягна от къщи с велосипед, без да си оставя адреса. Както навремето директорът ме викаше в училището, така сега ме привикваше управата на съюза с телеграми и вестоносци: да съм заминел и толкоз. Но не ме намериха.
(А Твардовски добре използвал тоя симпозиум: после ги закарали в Пицунда, на Хрушчовата вила, и Лебедев му направил добра услуга: нагласил рецитиране на „Тьоркин на онзи свят“. Чужденците се зверили, Хрушчов се смял — е, значи разрешено е, пробутали го (Тарикатът Аджубей пръв я отпечата, само че с такова встъпление: колко красиво слушал Шолохов поемата (!?…) Съвсем по аджубеевски: хем и с едните, и с другите да е добре, хем: като не си писал нищо свое от 30 години, ще слушаш…).
След „Тьоркин на онзи свят“, който бе втасвал (и превтаса) 9 години в готов вид и девет години бе връзвал ръцете на Твардовски, сега сякаш бяха готови за риск. И през есента на 1963 година подбрах четири глави от „Кръга“ и ги предложих на „Новьш мир“ за проба, под формата на „откъс“.
Отказаха се. Защото е „откъс“ ли? Не само. Пак — затворническата тема… (Нали е „изчерпана“? и като че ли „преорана“?)
Междувременно трябваше да поместят списъка на заглавията за идната година. Предложих им повестта „Ракова болница“, вече я пиша. Да, но заглавието не им хареса! — първо, намирисвало на символ; но дори и без символа — „само по себе си звучи страшно, не може да мине“.
Със своята решителност да преименува всичко донесено в „Новый мир“ Твардовски веднага отсече: „Болни и лекари“. Да се включи в списъка на предстоящите публикации.
Бебешка кашичка, размазана по чинията! Болни и лекари!… Отказах. Точно намереното заглавие на книга, дори на разказ — никак не е случайно, то е част от душата и същността, то има кръвна връзка и да смениш заглавието, значи да нараниш произведението. Ако повестта на Залигин получава аморфното заглавие „Край Иртиш“, ако „Живият“ на Можаев (колко дълбоко! колко важно!) се преправя на „Из живота на Фьодор Кузкин“ — увреждането е непоправимо. Но А. Т. никога не приемаше това, смяташе го за дреболия, а редакционните ласкатели и сладкодумните му приятели дори бяха му внушили, че той великолепно преименова, от пръв поглед. Даваше по-незабележими, по-неизразителни заглавия, надявайки се, че така по-лесно ще ги прокара през цензурата — и вярно, прокарваше ги.
Не се спазарихме и „Ракова болница“ не влезе в обещанията на списанието за 1964 година. За сметка на това списанието се зае да ми издейства Ленинска награда. Само преди година всички килими бяха постлани, сега вече беше по-сложно. (След още две години на всички ще им стане ясно, че това е груба политическа грешка, оскърбяване на Лениновото име и на самата институция на наградите.)
А. Т. взе много присърце тая борба и всяко лисиче извъртане на Аджубей, който се изказваше ту така, ту инак. Наистина през първия тур А. Т. не беше на крака, победата бе спечелена без него. За сметка на това във втория той се зае настойчиво, пресмяташе вътрешнокомитетските тънкости (за кого да гласува, за да събере повече привърженици за себе си). В секция „Литература“ гласовете се разделили далеч не случайно, а дори пророчески: за „Иван Денисович“ гласували всички от националностите и Твардовски, против — всички останали руснаци. Но според статута се вземали под внимание и резултатите от гласуването в секциите „Драматургия“ и „Кино“, а там мнозинството се оказало „за“. И тъй в списъка за тайното гласуване „Иван Денисович“ влязъл против гласовете на „руските“ писатели! Този успех много разтревожи враговете ми и на пленарното заседание първият секретар на ЦК на комсомола Павлов пуснал клевета срещу мен — първата и все още най-безобидната от поредицата клевети: заявил, че съм бил лежал в лагера не по политическо дело, а по криминално. Твардовски, макар и да извикал „не е вярно“, бил зашеметен: ами ако излезе вярно? Това е показателно: вече над две години с него в редакцията се целувахме при срещи и раздели, но толкова непреодолима оставаше дистанцията или разликата в постовете помежду ни, че у него не бе възникнало желание да ме попита, а у мен повод да му разкажа — как е станало хвърлянето ми в затвора. (И изобщо нито един епизод от затворническо-лагерния ми живот, от ония, които разказвах наляво и надясно на всеки срещнат, нито дори от фронтовашкия — нито веднъж не беше се случило да му разкажа. А той на мен, макар и да го подпитвах, не ми разказваше за интернирането на семейството му, което много ме интересуваше, а само епизоди от литературно-сановническия, придворния живот: как Хрушчов възложил на петима поети и петима композитори да съчинят новия химн; за случки в правителствения санаториум, за ходовете на главните редактори на „Правда“, „Известия“ и „Октябрь“ и за ответните ходове на самия А. Т. — обикновено флегматични, но винаги пълни с достойнство.) Сега той за едно денонощие, по моя препоръка, получи от Военната колегия на Върховния съд препис на съдебното заключение за реабилитирането ми. (Във века на връхлетялата ни свобода тези документи би трябвало, естествено, да се публикуват в сборници, но те бяха поверителни дори за самите реабилитирани и пътя към тях научих случайно, покрай срещата ми с Военната колегия.) На другия ден Твардовски успял ефектно да прочете това заключение на заседанието на ленинския комитет преди тайното гласуване. Прозвучало, че аз съм противник на „култа към личността“ и на фалшивата ни литература още от годините на войната. На секретаря на ЦК на ВЛКСМ му се наложило да стане и да се извини. Но машината вече беше задействана. Сутрешната „Правда“ два часа преди гласуването обяви: според високата взискателност, която дотогава, оказва се, била проявявана към ленинските награди, повестта за един лагерен ден, разбира се, не я заслужава. Преди самото тайно гласуване на всичко отгоре задължили партийната група вътре в самия комитет да гласува против моята кандидатура. (И все едно, разказваше ми Твардовски: никой не събрал достатъчно гласове. Свикали комитета повторно, пристигнал Иличов и им наредил да гласуват още веднъж в негово присъствие — да гласуват за „Тронка“ на Гончар. Вече нееднократен лауреат и член на самия комитет, Гончар седял до урната и безсрамно наблюдавал тайното гласуване.)
Още тогава, през април 1964-та, в Москва се заговори, че тази история с гласуването е била „репетиция на преврата“ срещу Никита: ще съумее ли, или няма да съумее апаратът да отклони една книга, одобрена от Първия. За 40 години никой не се бил осмелявал да направи такова нещо. Но ето че се осмелиха — и сполучиха. Това им даваше надежда, че и Първият не е много устойчив.
Над статията в „Правда“ в новия си кабинет (сградата на бившите килии на Страстной манастир) заранта, преди последното гласуване, Твардовски седеше съвсем съсипан, като над телеграма за смъртта на баща му. „Das ist alles“ — посрещна ме той, не знам защо на немски, и това ме бодна с приликата си с
