само от гледната точка на вечността, но и от това как може да бъде прочетен от онези, от които зависи решението“. Като уязвими Твардовски посочи само подробностите от Сталиновия бит; освен това той искаше да „смекча резките антисталински характеристики“; да съкратя „Съда над княз Игор“ „заради неговата литературност“. Изказването си завърши дори тържествено: „За нормативната критика този роман не само трябва да бъде сринат, но трябва да се заведе наказателно дело срещу автора. А ние кои сме? Ще се измъкнем ли от отговорност? Кой иска да формулира? Кой иска да скочи във водата?“
Така се оправда четенето на романа от Твардовски, „откъснато“ от заместниците му! „Най-първото обсъждане“, както каза А. Т., се провеждаше тук, в мое присъствие, и с такава тържествена покана го откри главният редактор. Още при влизането си на обсъждането се постарах да се ръкувам в такава последователност, че Дементиев да остане последен. Днес очаквах от него свирепа атака. Но той от самото начало, вместо да се излегне удобно на креслото, не знам защо, се намести на перваза на отворения прозорец. Откъм улицата нахлуваше шум. Твардовски не пропусна да му подметне:
— Какво, да не искаш после да ми кажеш: не чух за какво си приказвахте?
Дементиев продължи да седи там, с неудобно провесени крака:
— Горещо ми е.
Твардовски не мирясваше:
— А, значи разчиташ да хванеш пневмония. И после да се спотайваш в кревата колкото трябва?
На Дементиев му се наложи да слезе и да седне с всички. Беше толкова потиснат, че дори не се опита да отвърне на шегата с шега. Той отдавна и правилно предчувстваше докъде ще ги доведе тази игра с тихия рязански автор.
А дебатите трябваше да започне Кондратович. Лицето на Кондратович сякаш беше пригодено към убедено изразяване на вече съществуващо, вече формулирано мнение. Тогава той умее и да говори с искрена развълнуваност, в захлас, като че ли е готов дори да умре за това мнение, толкова е верен на службата. Но не си представям лицето му, озарено от самостоятелно зреещо убеждение. Непоносимо би било за Кондратович да започне тия дебати, ако дългогодишното му общуване с цензурата не беше изравнило обонянието му с нейното. Както вътре във военния бинокъл вече се съдържа ъгломерната скала и се наслагва върху всичко видимо, така и очите на Кондратович постоянно виждаха деленията от червената линия на опасността.
Кондратович изрази радостта си, че „не е умрял жанрът на романа“, ето че той се движи. И все пак изръмжа тихичко за „подкопаването на основите“, „колкото по-голяма е художествената сила на изложението, толкова повече разобличенията прерастват в символ“ („Е — успокои го А. Т., — за комунистическата идея тук не става дума“). Но нали освободеният секретар не е просто конкретният парторг Степанов, това е символ! Кондратович предлагаше „да се изваждат карфиците на озлобеността“ от произведението тук и там, тия места са много на брой. Намери много „излишно“ дори в главата за Голяма Лубянка. Стреснало го, че лубянските стъпъла са се протрили за трийсет години, „значи пада сянка и върху Дзержински?“ — А заключението му беше „и така, и вака“, както за „Денисович“ навремето: „Да се напечата е невъзможно. Но и да не се напечата е морално невъзможно: как ще допуснем това произведение да си стои, а читателите да не го четат?“
Сложна задача им беше дал Главният! Мекото връхче на носовете им усещаше, че боцка, и правилно им подсказваше — не бива, а Главният ги подканваше: може! по тази диря!
След това говори мудният предпазлив видял и патил Закс. Той беше толкова уплашен, че дори обичайното му покорство пред Твардовски се свличаше. Започна оттам, че трябвало да четат втори път (тоест да спечелят време). Че се радва: всички разбират (ама Твардовски не разбираше! това му беше мъката, натам теглеше и намекваше) изключителната трудност на този случай. Че всъщност той нищо не предлага, а усеща. Усеща следното: не са нужни и не са интересни всички глави извън затвора, не е нужно това разпростиране върху обществото. И не е правилно, че по време на война на войника му било по- трудно, отколкото на кореспондента: и измежду кореспондентите сума бяха убити (и самият Закс беше работил в такъв вестник). И освен това го тревожи въпросът за секретната телефония. (Не го подведе цензорският му нюх! А Твардовски простодушно му възрази: „Ама това е напълно фантастично хрумване. Но е измислено много сполучливо!“) И не му харесвала сцената с Агния и цялото това християнство. И където героите философстват — също било зле. И необикновено пълен бил комплектът от заяжданици, сякаш авторът специално се е старал нищо да не пропусне. И нощта на Ройтман не му харесваше кой знае колко. (Това ми го каза после и насаме.)
Тогава ми се наложи да го прекъсна:
— Такава си ми е натурата. Аз не мога да подмина нито един важен въпрос. Например еврейският въпрос — за какво може да ми е нужен той? По-спокойно би било да го прескоча. Само че аз не мога.
Бяха свикнали с литература, която се плаши да засегне макар и един въпрос — и като хамут им претриваше вратовете литература, която се плашеше да пропусне макар и един въпрос.
А предложението си Закс формулира много дипломатично:
— Ако се изсилим, преди да му е дошло времето, ще погубим романа.
Той е з а романа, з а! — и затова трябва да го удушат още тук, в редакцията!
Но на А. Т. му бяха известни и тия редакционни поврати!
— Редно е да си сдържате страха! — назидателно каза той на Закс.
Лакшин говори много доброжелателно, но сега прехвърлям бележките си от обсъждането (с голяма скорост на пръстите ги водих по време на заседанието, само с това бях зает) и като си давам сметка колко набъбнаха тия ми очерци, но виждам кое би си струвало да взема оттам. Лакшин възприе линията на Твардовски — и за целия роман, и за сталинските глави, че без тях не може. Достатъчно беше обаче да каже именно в този дух, че публицистичната заостреност някак стърчи от основния пласт на романа — и Твардовски веднага го прекъсна:
— По-внимателно! Това са черти на стила му!
Все пак умееше той да е редактор!
Мариямов изказа няколко доброжелателни думи — присъедини се, похвали, възрази, че не вижда подкопаване на устоите.
— А какво мисли комисарят — попита Твардовски напрегнато. Толкова пъти по толкова ръкописи беше се съгласявал с тоя комисар, преди да си създаде свое мнение, а и именно заедно с него го създаваше! — а днес още с тона си го предупреждаваше, че на Дементиев ще му е трудно да спори.
Но Дементиев не се втурна в ръкопашната атака, която очаквах. Поради объркването си започна дори някак смутено:
— За конкретните подробности няма да говоря… Трудно ми е да се концентрирам… (На него ли, печения?!…) Когато дава съвети на такъв голям художник, човек рискува да изпадне в неудобно положение… Публицистиката понякога е на ръба на памфлета, на фейлетона…
Твардовски: — А не се ли среща това и при Толстой?
Дементиев: — …но е написано гигантски, разбира се… Сталинските глави да се сбият до една- единствена… Ако съществуваме на тоя свят, ако не сме се отказали да мислим и преживяваме — романът хвърля в съмнение и объркване… Горчива, тежка, съкрушителна правда… Когато имаш партийна книжка в джоба…
Твардовски: — И не само в джоба!
Дементиев: — …започваш да влизаш в допир с нея (с книжката)… Тази правда оре толкова дълбоко, че обективно или субективно излиза извън рамките на култа към личността… Изкуството и литературата са огромна ценност, н о н е н а й — г о л я м а т а. (Разредката е моя. — А. С. Нима на редакцията на едно литературно списание диктатурата на пролетариата не му е по-свидна?) …Започва да изглежда непонятно: за какво бе направена революцията? (Дойде на себе си! — изправи се в цял ръст! И тръгна в атака!…) По философската част липсват отговорите на автора: какво все пак да се прави! Само да сме почтени ли? (Подканваше ме да се подам от окопа до кръста!…)
Твардовски: — Това и Камю го казва. А пред себе си имаме руски роман.
Дементиев: — Достоевски и Толстой отговарят на поставените от тях въпроси, а Солженицин — не отговаря…
Твардовски: — Е, да — какво ще стане с доставките на месо и мляко, нали?…
Дементиев: — Засега мисля… Още нищо не разбирам…
