Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Чеховото „Ich sterbe“: нито една дума на чужд език не съм чувал от А. Т. нито преди, нито след това. Ленинската награда, за която Твардовски се сражаваше, без да се жали (и чудно нещо — дори не се запи покрай поражението си), беше като престиж за списанието, нещо като орден, забоден на синкавата му корица. (Точно такова бе отражението. След като ми отказаха наградата, оплакваше ми се после А. Т., положението на списанието станало съвсем непоносимо, в цензурата се заяждали за всяка дреболия. И за да не закъснява безнадеждно списанието, налагало се да правят отстъпки.) Когато ми отказаха, той напираше (впрочем не за пръв и не за последен път) демонстративно да напусне — тоя път комитета по наградите. Но съредакторите и близките му го увещали, че задачата му е да пази и ръководи списанието. И наистина поводът не си струваше.

Аз самият не знаех какво искам. Получаването на наградата си имаше своите плюсове — затвърдяването на положението ми. Но минусите бяха повече и най-важният от тях: затвърдяване на положението — а за какво? Нали все едно това не би ми помогнало да отпечатам моите произведения. „Затвърдяването на положението“ ме задължаваше да проявявам верноподаничество и благодарност, тоест да не вадя от бюрото си неблагодарни произведения, а то само с такива бе пълно.

През същата зима довърших олекотения за редакцията и за читателите роман „В първия кръг“ (Кръг 87). Той че беше олекотен, беше, но рискът да го покажа бе почти същият както преди две години с „Иван Денисович“: прекрачваше се една черта, която никой не бе преминавал дотогава. Колко ли ще му секне дъхът на Твардовски? — дали не дотам, че той също да се превърне в мой противник? Във всеки случай през тия зимни месеци, докато той се бореше за наградата, не му пречех в неговата борба и не му показвах обещания „Кръг“. През пролетта дойде ред Твардовски да чете романа ми. Но как през това време да го откъсна от главните му противосъветници и преди всичко — от Дементиев? Искаше ми се А. Т. да си изгради собствено мнение за романа. Казах му: „Александър Трифонич! Романът е готов. Но какво е за писателя да даде в редакция романа си, ако за цял живот той се кани да напише само два? Все едно че син женя. Я елате на такава сватба при мен в Рязан.“

И той се съгласи, дори с удоволствие. Това като че ли беше уникален случай в редакторския му живот.

В Рязан тъкмо по великденската нощ (но А. Т. надали помнеше за нея) го посрещнахме колкото може по-разкошно — със собствения ни „Москвич“. Но той се поизмъчи, докато влезе в тази малка (за неговата фигура наистина малка) кола: покрай положението си не беше свикнал да се вози на нещо по-долу от „Волга“. А и беше пристигнал като обикновен пътник с местния влак, сам си купил билет в Кръглата кула, не чрез депутатската стая — може би от смоленските си юношески години не беше пътувал така.

Още по време на първата вечеря А. Т. тактично ме подготвяше, че всеки писател има слаби произведения, че това трябва да се възприема спокойно. От другата заран започна да чете не много грабнат, но от закуската до обеда набра скорост, забравяше да пуши, едва ли не подскачаше по време на четенето. Отбивах се при него уж случайно, сверявах настроението му с номера на главата. Той ставаше иззад бюрото: „Браво!“, и веднага се коригираше: „Нищо не съм казал!“ (тоест не обещава окончателната оценка да е същата). Както аз разбирам работата, той трябваше да е трезвен, докато не я привърши, но гостоприемството ме задължаваше да сложа на трапезата и коняк, и водка. От това той бързо престана да се владее, очите му станаха диви, побеляха, започна да говори на висок глас. Поиска да идем до пощата, да се обадел в Москва (те с жена си водеха преговори за купуването на нова вила); пощата беше на четиристотин метра, а дотам и обратно вървяхме два часа: А. Т. през минута се спираше, преграждаше тротоара и колкото и да го подканвах да върви или да говори по-тихо, гръмогласно си изплакваше болката: че човек на никого нищо не е длъжен; че „началствата изпитват трогателна обич към самите себе си“; за маршал Конев (виждал съм го в редакцията цивилно облечен — възтъп среден колхозен бригадир), който във вид на похвала казал на Твардовски, че би го направил от полковник от запаса генерал-майор; и за тайнствеността на московската комисия по адресната регистрация, която решава кой да живее, кой да не живее; и за тайните места (острови в Северно море) за тайно интерниране на инвалидите от войната (за пръв път от Твардовски го чух, не се съмнявам в достоверността; умонепостижимо е за всички освен за съветските хора: тия бивши герои и тия жертви, които ни донесоха победата, да се изхвърлят, за да не развалят с чуканите си стройния вид на съветския живот и да не си търсят прекалено гръмогласно правата); и за това как Брежнев станал „жертва на култа“ (изпатил си от Сталин, задето в Кишинев си присвоил градската градина, да си строи резиденция); и за това, че несправедливо се плащат стихосбирките — масовите издания по-зле, отколкото немасовите (забелязвал съм, че той внимателно преглеждаше калкулациите и удръжките по своите издания, а след като похвалеше изданието, добавяше „пък и парите не са малко“, но не алчно, а с добродушната гордост на труженик, както селянинът се завръща от пазара); и за Булгаков („блестящ, лек“); и за Леонов („него го разду, прекомерно го възвиси Горки“); за Маяковски („остроумието му е плоско; не е национален, макар и да се беше изпраксал в пародирането на църковнославянските думи; не заслужава площад до Пушкиновия“) .

Същата вечер се опитах да му обясня, че единият му заместник е нищожен, а другият — враждебен към начинанията му, лице от съвсем друг лагер. А. Т. изобщо не се съгласи. „Дементиев много еволюира през последните десет години.“ „Абе как ще е еволюирал, щом като с пяна на уста беше против «Иван Денисович»?“ „Той много е патил…“ Но изобщо А. Т. се издаде, че мечтаел да има „първо лице“ в редакцията — такъв знаещ и решителен заместник, който безпогрешно да се оправя и сам. (Това бъдещо „първо лице“ вече беше назначено в редакцията и вече се въздигаше — Лакшин.) Вторият ден от четенето премина изцяло с конячен съпровод, а когато се опитвахме да го сдържаме, А. Т. сам настояваше за „чашчица“. Завършваше деня пак с бяло-възбудени очи.

— Не, не вярвам да сте развалили романа във втората половина! — казваше той с надежда и страх.

След главата „Критерият на Спиридон“:

— Не, сега, в края, вече няма начин да го развалите!

След не знам кои си пак:

— Ужасен човек сте. Ако можех да дойда на власт, щях да ви тикна в затвора.

— Това, Александър Трифонич, си ме чака и при другите варианти.

— Но ако и мен не ме тикнат, ще ви нося колети. Ще живеете по-добре от Цезар Маркович. Дори бутилчица коняк…

— Там не приемат.

— Ама аз — една бутилчица на Волковой, една — на вас…

То че се шегуваше, шегуваше се, но затворническият въздух все повече влизаше и заразяваше белите му дробове.

След „Освобождаването на секретаря“:

— Утре ще имаме разговор в съвсем друга плоскост, отколкото предполагате: ще си говорим повече не за вас, а за мен.

(За ограничените му възможности ли?… за дълга на съвестта?… за това, как той усеща собствените си промени? Такъв разговор не се състоя и не знам какво е имал предвид Твардовски.)

Това настроение — че може би и на самия него няма да му се размине влизането в затвора (по-точно казано: жалното трепване на душата, както при Толстой на старини: а жалко е, че не съм полежал в затвора, на мен ми се пада…) — при това му гостуване на няколко пъти се прояви у него. Той и вьв влака беше чел книгата на Якубович-Мелшин „В света на отритнатите“, тя вече го е подготвяла. С голямо внимание се отнасяше към подробностите от живота зад решетките, с любопитство питаше: „А защо там си бръснат космите по срамните места?“ „А защо не дават да се внасят стъклени бутилки?“ По повод на една линия в романа каза: „Ако ни е писано да се изкачим на кладата, ще се изкачим, но поне да има за какво.“ Няколко пъти, вече загубил в конячените пари и добрия тон, и чувството за хумор, той се връщаше на обещанието си да ми носи колети в затвора, но и аз да съм му носел, ако не ме затворят. А надвечер на втория ден, когато в процеса на четенето арестуването на Инокентий ставаше неминуемо („губиш чувството си за защитеност“), а и след трите водни чаши старка той много се напи и настояваше да „играя“ с него „на лейтенант от МГБ“ (Министерство на държавната сигурност (1946–1953). — Бел. пр.), тоест: да му крещя и да го обвинявам, а той да ми стои мирно.

По много досаден начин четенето на романа преминаваше в начало на обикновен запой на А. Т. — и при това в дома на автор трезвеник! Но чувството за реална опасност растеше в него не от пиенето, а от