романа.
Стана нужда да му помогна да се съблече и да си легне. Но скоро се събудихме от силен шум: А. Т. викаше и разговаряше, и то на различни гласове, изобразявайки няколко лица едновременно. Беше запалил всички лампи, които беше намерил в стаята (той изобщо обича в стаята да има повече светлина — „по- весело е“), и седеше край вече опразнената от бутилки маса само по долни гащи. Говореше жално. „Скоро ще си замина и ще умра.“ Ту ревеше: „Млък!! Стани!!“ — и скачаше сам пред себе си с изпънати край тялото ръце. Ту скръбно: „Дори и така да е, аз другояче не мога…“ (когато се решаваше да се качи на кладата заради убийствения ми роман!). Ту размишляваше: „Смоктуновски! Ама че шантаво фамилно име! Но Хамлет изигра по-добре от мен…“
Тогава влязох при него и поседяхме заедно към един час. Той запали цигара, постепенно лицето му омекваше, започна и да се смее. Скоро отново го настаних в леглото и той повече не се разлудя.
За третия ден бяха му останали вече малко глави, но той започна утрото с искането: „Вашият роман без водка не може да се чете!“ Когато довършваше главата „Не, не теб!“, на два пъти си изтрива сълзите: „Жал ми е за Симочка… Отивала е като на причастие… Аз бих я утешил…“ Изобщо на различни места от романа възприятието му беше не редакторско, а най-простодушно читателско. Смееше се на Прячников или размишляваше от името на Абакумов: „Ама наистина, такъв като Бобинин какво да го правиш?“ По повод на краймосковските вили и хладилници на съветските писатели: „Но там и честни писатели имаше. В края на краищата и аз имах вила.“
Той свърши четенето и тръгнахме да разгледаме рязанския Кремъл и да си говорим за романа. Обещаният разговор за самия А. Т. явно се бе просмукал до капка в нощния самодиалог.
— И след като разполагате с такъв роман, сте могли да ходите и да събирате материали за следващия?
Аз: — Непременно трябва да има застъпване. Насред реката не можеш да се спреш, трябва да се завзема предмостов плацдарм.
Той: — Вярно. Защото свършиш, починеш си, седнеш да пишеш следващия и — ядец! не върви!
Твардовски хвалеше романа от различни страни и със силни изрази. Там имаше съждения на художник, много ласкателни за мен: „Енергията на изложението е от Достоевски… Здрава композиция, истински роман… Велик роман… Няма излишни страници и дори редове… Хубава е иронията в автопортрета, при самолюбуване човек не може да се изрисува… Опирате се само на най-главните (тоест на класиците), но не се държите за тях като слепец за тояга, а вървите по свой път… такъв роман е цял един свят, 40–70 души, изцяло се потапяш в живота им, и какви хора са!…“ (хвалеше кратките, без размазаност описания на природата и времето). Но имаше и съждения на официален редактор. „Вътрешен оптимизъм… Отстояване нравствените устои“, и най-важното: „Написан е от партийни позиции (!)… ами да, в него не се осъжда Октомврийската революция… А в положението си на арестант бихте могли да стигнете дотам.“
Това „от партийни позиции“ (за моя роман!…) е много характерно. Това не беше цинична формулировка на редактор, който се кани да „прокара“ романа. Съвместяването на моя роман и на „партийните позиции“ беше искреният, вътрешният, единствено възможният път, без който той, поетът, но и комунистът, не би могъл да си постави за цел отпечатването на романа. А такава цел си беше поставил — и ми го заяви.
Вярно, помоли ме за някои промени, но много малки, предимно около Сталин: да махна главата „Етюд за великия живот“ (където излагах и се стараех психологически и с външни факти да докажа версията, че Сталин е сътрудничил с царската политическа полиция); и да не правя толкова уверено-точни подробностите от бита на монарха, в които не можех да съм сигурен. (А аз смятах: нека Сталин пожъне посевите на своята секретност. Живееше тайно — сега всеки има правото да пише за него всичко според представите си. В това се състои правото и задачата на художника: да даде своя картина, да зарази читателите.)
А изобщо за сталинските глави в романа той добре каза: биха могли и да се изхвърлят, но липсата им в романа би могла да се възприеме като „уплашил се е, дострашало го е, че няма да се справи“. За тях може дори да се допусне, че са до известна степен излишни, тоест свръх онова, което е необходимо за конструкцията на романа.
А Спиридон му се беше сторил прекалено коварен, хитър, нарисуван „донякъде с градски представи“. Отначало се учудих: нима не съм го описал както трябва? Но разбрах: толкова много лоши думи са казани от 20-те години насам за селяка, че Твардовски го жегва дори ако не се говорят само хубави от край до край. Това вече е отглас, неволна идеализация.
Заранта на четвъртия ден неумело се опитахме да пресечем началото на запоя на А. Т. с това, че не му дадохме нищо да си разкара махмурлука — но гърлото му се стегна, на закуска не можа да сложи залък в уста. С детинска обиди и молба се усмихваше: „Вярно, ескимосите не пият за разкарване на махмурлука. Ама това тяхното живот ли е? Какво ниско развитие!“ Криво-ляво се съгласи да закуси с бира. Но на гарата се втурна нагоре по стълбището към ресторанта, изпи половинка водка почти без мезе и вече в блажено състояние зачака влака. Само повтаряше често: „Не мислете лоши работи за мен.“
От гледна точка на личната деликатност може би не трябваше да осветлявам всички тия подробности. Но тогава нями да се получи и представата за това с какви непостоянни, периодично изнемощаващи ръце се ръководеше „Новый мир“ — и с какво вибриращо огромно сърце.
И тъй замисълът ми — да спечеля Твардовски с романа си в отсъствието на Дементиев — май сполучи. Твардовски не само хвалеше романа — готвеше се да понесе заради него и страдания. Той дори ме подканваше на раздяла по-бързо да преработя сталинските глави и да му занеса окончателния вариант.
А това вече надхвърляше границите на моите очаквания. Не можех да повярвам, че „Кръг първи“ ще изскочи ни бял свят през 1964 година. Но тогава защо го давах на Твардовски?… какво исках? Май пак както с „Иван Денисович“: да прехвърля на неговия гръб отговорността за това произведение. За да знае той: има такова. А аз да не се упреквам, че нищо не съм направил за прокарването му. Но сега като че ли се въвличах в измамно безплодно губивреме и само се отклонявах от истинската работа.
След две седмици занесох на Твардовски романа с поправките. Като всички мои пещерни ръкописи и тоя беше отпечатан двустранно, без интервали и с малки полета. Тепърва трябваше да бъде преписан на машина, преди да си прави каквото и да било.
А. Т. ме посрещна у тях чистичък, по детски симпатичен, с кадифено якенце, направо да не повярваш, че изобщо пие, камо ли да си го представиш като мучащ бивол по долни гащи. Беше сам: жена му бе заминала да разгледа отблизо новозакупената тия дни вила в Пахра (предишната си той бе дал на по- голямата си омъжена дъщеря).
А. Т. не само се беше съвзел от запоя, но бе изтрезнял и от възторзите си по повод на романа, бе настроен значително по-предпазливо: вече съкращаваше списъка на лицата, на които трябва да бъде даден за прочит. „АлГриг“ (Дементиев) беше, разбира се, първият читател.
— Той, естествено, ще е против — не пропуснах да го предупредя още веднъж. — Но нали вече е на шейсет години, бил е гонен — докога може да се свива?
— Той еволюира пред очите ми! — повтаряше А. Т.
Наистина в редакцията бързо влизаше под кожата на Твардовски Лакшин, неговото влияние през ония години беше противоположно на Дементиевото, те често се сдърпваха. По време на една от схватките Лакшин каза:
— И двамата с Александър Григориевич сме историци на литературата и трябва да разбираме, че същинската история на литературата сега се прави в „Новый мир“, а не в Института по история на световната литература.
Това бе добре казано (и през някои месеци точно така си беше.) Лакшин подкрепи „Кръга“.
Докато романът се преписваше на машина, Твардовски прибираше в сейфа всички екземпляри и зорко следеше те да се четат само от членовете на редакционната колегия (дори на редакторите на отдел „Проза“, на своите отколешни неоценими бачкатори, не го даде за прочит!): сега най го беше страх романът да не тръгне от ръка на ръка, както бе станало с „Иван Денисович“.
Така се случи, че през трите дена на Великдена той чете у нас романа, а за обсъждането му редакционната колегия се събра на Възнесение, на 11 юни. Заседанието трая почти четири часа, самият А. Т. още при започването му го обяви за „полагане на клетва“. Той каза, че през всичките тия 40 дена романът е бил за него „неразделен душевен спътник“, че непрекъснато го обмисля, „съобразявайки се не
