радиоапаратите, докато работехме като роби — мислил ли съм, че някой ден съдбата ще ни събере? Но май целият ми сън не е за един ден, а тепърва има да живея и да се въртя сред тях и трябва някак да свиквам. Междувременно грамадната лека кола ни въздига по виадукта на Комсомолския проспект — и право към Воробьовите хълмове. Колко пъти през живота ми ме е мачкала тая Държава, колко безмилостна, непристъпна и несговорчива беше тя, и повечето хора ще останат с това вярно впечатление цял живот, — а не щеш ли, оказа се, че тая мощ имала и обратна страна: тя изобщо не мачка до смърт, нито е затворена отвсякъде с железни кепенци, ами е кадифено разтворена и носи с такива уверени криле, както може би никоя сила на света не умее да носи. Ей, внимавай, стар пандизчийо, всичко това не е на хубаво!
Първо безкраен дувар над стръмнината (дали Херцен и Огарьов ) не са се клели тъкмо тук за свободата?), на портата — проверка на колата от часовия, чак тогава я пускат да влезе (а пристигналите със случайни коли вървят пеш през целия двор, измежду тях дори Федин го познавам; а ние — чак до входа.). В съблекалнята юначаги с ливреи поемат охлузеното ми унило дълго провинциално балтонче, без да им мигне окото. А по-нататък — зали с едър паркет, и днешният ден уж май е делничен или изобщо не е ден? спуснати са всички великолепни прозоречни белоснежни завеси, лее се белота от луминесцентните лампи, на всичко отгоре скрити. Някъде си се бъхтят из страната — трудови вахти, мини, висят трудещи се по стъпалата на автобусите, които подскачат по калните трапове, — тук залите са препълнени с издокарани безделници, всички мъже са с островърхи лачени обувки, в каквито и по уличния разкашкан сняг не можеш мина, — и всички са се разбързали един към друг — да се ръкуват, да си приказват, да се шегуват, всички се познават освен някои от малцинствата. Има и дами, издокарани, но са малко. Аз вървях покрай стената, за да не се набивам много в очи, стъпвах колкото може по-незабележимо с обувките си, с никого тук не се познавах, никого не познах, единствено Шолохов, когото фотографираха с много светкавици и бръмчене на кинокамери, а той стоеше и им се хилеше безкрайно глупаво. Дотам ми беше притеснително-чуждо тук, че се зарадвах, като видях казахите, които добре различавах след интернирането си, отидох и седнах до тях, мислейки да си кротувам там, но, не щеш ли, дойде някаква едра проклета дама пика и взе да се запознава мнимо-радостно с казахите, че също била от Казахстан, — и тогава разбрах, че това е Серебрякова.
Поседях край казахите, без да вдигам очи, много опасявайки се от всякакви въпроси и разговори, а когато ни повикаха в банкетната зала, пак отидох при казахите и седнах до тях, местата не бяха поименни. Цялата зала, оградена с бели колони с позлатени основи, се заемаше от широка маса във вид на буквата „П“ — и изведнъж всички пак станахме на крака, приветствайки с душевно-радостни ръкопляскания идването край късата страна на масата на десетината ръководители на партията и правителството. Дългунестият Суслов беше сред тях, дебелият Брежнев, уморено-отегченият Косигин, непроницаемият Микоян, — но по средата нисичкият плешив Хрушчов ни покани с мек глас: „Като си похапне, човек става по-благ“ — и ни предложи засега да се наобядваме. С голяма готовност насядахме — а всички снимачни апарати изчезнаха. А масата вече беше сервирана — такова нещо в живия живот не бях виждал: пред всеки по 5 кристални чаши, три ножа — нормален, малък и крив, за какво ли е пък този кривият? хайвер, филе от есетра, меса, пилешко, салати, вина, минерални води — то само с тия студени закуски всички можехме да се наядем до насита, — но плюскането продължи. Шашнах се сред това изобилие и разчитах да се оправя, гледайки съседите си, не казахите, естествено. А от другата ми страна и срещу мен седяха руснаци — ама едни мутри, едролици, едротели мъже в жив весел разговор помежду си, много отворено за Поликарпов, и изведнъж започнах да загрявам, че всичките са важни клечки: същинският ръководител на целия Съюз на писателите Георгий Марков, а до мен охраненият самоуверен Вадим Кожевников, а наблизо по диагонал — невзрачният Шолохов между две невероятно едри мутри (Софронов май.) И пак между тях — дребничкият чевръст Чаковски, който с кожата на носа си час по час подхвърляше своите очила и пръв с вдигната чаша, кланяйки се по диагонала: „За ваше здраве, Михаил Александрович!“ — и всички подир него, за да не изостанат: „За ваше здраве, Михаил Александрович!“ (Аз — не се помръдвам, нали съм от друга република.)
Това бяха все страховити имена, звучни в съветската литература, и аз се чувствах сред тях съвсем незаконно. Никога не бях се стремил да вляза в тяхната литература, спрямо целия този свят на офицалното съветско изкуство отдавна и искрено бях враждебен, отхвърлях ги изцяло всичките накуп. Но ето че ме въвличат — и как ли ще живея и дишам сред тях оттук нататък?
Междувременно, възползвайки се, че не се вторачват в мен повече, отколкото във всеки казах, скришом от съседа ми Кожевников на коляно си записвах в бележничето: супа с есетра, лимон и маслини; есетра с картофи; панирани котлетчета с картофен чипс; банички; плодова салата; сладолед; кафе. Всичко се сервираше от млади дресирани келнери с фракове, пречупени в кръста, едната ръка с блюдото, другата зад гьрба. И това през всичките десетилетия, докато ние си избачквахме дажбата, а в Саратов и днес се редят на опашки за макарони, — а тия ей така си похапват! И церемониалът на обслужването не е от вчера, пък и дейците на изкуството май доста са посвикнали с него.
Обедът продължи към час и половина, след това се разхождахме през почивката — и се стичахме в отделна зала да гледаме картините на художниците, осъждани от партията, — така се предопределяше темата на съвещанието. Ненадейно се натъкнах на Твардовски и той ме хвана подръка и ме заразвежда, избирайки с кого да ме запознае, с кого не. През тази и през следващата почивка той ме запозна с композитора Свиридов, когото аз все пак отделях от другите, пък и той самият се се оказа симпатичен; с прочутия тогава кинорежисьор Чухрай, с Бергголц, Панова, Кетлинская, Боршчаговски и Малцев (Пупко). Запознавах се, запознавах се, всички до един изразяваха радостно съчувствие, а аз се учех да разговарям с тях, но за свои хора никого тук не можех да призная. Не ми предстоеше да избирам с кого съм, ясно — с никого освен с моя водач: те са тук от сума време, кога на една маса с правителството, кога на съседни, — но никой от тях не е стоял на и опашка за макарони. И колкото и да се правят на либерали, колкото и да се правят на опозиция, — всичките се прехранват от държавни поръчки и работят за държавата и в сравнение с онова, което мъкнех на раменете си, — всичките бяха от един дол дренки.
Така двамата с Твардовски се поразхождахме (междувременно се разкри още един комичен номер: в мъжката тоалетна на етажа, където беше банкетът, пускаха само членове на политбюро, в коридора специално дежуреше ченге, — останалите ги насочваха към долния етаж). Вече и звънецът звънна, и всички се прибраха в залата, а Твардовски изчакваше нещо или пък предварително беше уговорил работата, не можах да разбера, — в безлюдния и вече полутъмен вестибюл изведнъж се оказахме само ние двамата и кинооператорите с някакви невиждани микрофони, наврени пред лицата ни, — и ненадейно Твардовски ме извъртя — през вестибюла вървеше самичък Хрушчов. Твардовски ме представи. Хрушчов беше досущ като на снимките си, още як и валчест селяк. И ми подаде ръка съвсем не като велможа и с простодушна усмивка ми каза нещо одобрително — наистина си беше такъв непрефърцунен, какъвто ни го описваше в лубянската килия шофьорът му Виктор Белов. И изпитах към него изблик на благодарно чувство, казах му, както го усещах, стискайки му ръката:
— Благодаря ви, Никита Сергеевич, не за мен, а от милионите пострадали.
Чак ми се стори, че в очите му се появи влага. Той разбираше какво е направил изобщо и му стана приятно да го чуе от мен.
Още докато ръцете ни бяха съединени, още докато траеше този необезпокояван от никого миг — можех да му кажа каквото си искам, можех да направя някаква важна и необратима крачка — ама не бях подготвен, главата ми не загря: усещам, че изтървам възможността, но не загрях.
Не загрях и чак после разбрах, след месеци: трябвало е да му поискам аудиенция, макар че още не бях съставил разговора в главата си. Трябваше да схвана, че целият ни успех, едвам-едвам постигнат, вече се клати, че не ми остава и онази половин година откритост, на която разчитам, че изобщо наближава краят на полета ни към свободата, а сега всичко ще тръгне заднешком, — и за да се опитам да спра това, да го осуетя — трябваше смело да говоря с Хрушчов! Той беше човек на индивидуалните решения, напълно възможно бе да го подтикна да затвърди захванатото! Но не се оказах на висотата на момента — още при първото ми докосване до развоя на руската история. Твърде рязък и бърз за мен се оказа възходът ми.
А сигурно и дълго да бях седял, не бих могъл да съставя правилен план на разговора ми с Хрушчов.
И си отпуснах ръката. И нямаше какво друго да си кажем (кинаджиите междувременно въртяха ли, въртяха — и ръкостискането ни се появи в кинопрегледите). Оставаше ми да се обърна и да вляза в залата. И се обърнах. И там, пред затворената врата, където наистина нямаше жива душа, самотно стоеше дребосъкът Шолохов и се хилеше глупашки. Както Твардовски беше дебнал Хрушчов — така и на Шолохов му бяха подсказали тоя момент и той беше изпъплил тук, назад, също да присъства като цар на литературата. Но Хрушчов го отмина, а на мен ми предстоеше да вървя право към Шолохов, нямаше друг
