отвикнали през лагерните години от всякакво собствено решение (почти винаги всички важни неща, свързани с теб, се решават от каприза на съдбата), ние дори свикваме, че най-безопасно е нищо да не решаваме, да не предприемаме: щом си жив — живей си.
А аз бях нарушил тоя лагерен закон и ме достраша. На всичко отгоре бях захванал нова книга, тя цялата беше у дома и затуй още по-пагубно лекомислие ми се стори това начинание с „Новый мир“.
Колкото и да си дереше гърлото XXII конгрес, какъвто и паметник да обещаваха да издигнат на загиналите зекове (впрочем — само на комунистите, впрочем — и до ден днешен не са го издигнали), а да повярвам, че вече е дошло време да казваме истината — е, в туй не можех да повярвам, прекалено отучени бяха и главите, и сърцата, и езиците ни! Вече сме се примирили, че нито някой ден ще кажем истината, нито ще я чуем.
Но в началото на декември получих телеграма от Л. Копелев: „Александър Трифонович е възхитен от статията“ (бяхме се разбрали с думата „статия“ да зашифроваме разказа, статията можеше да е и по методика на математиката). Както птица се блъсва в прозорец — така дойде и тая телеграма. И се свърши дългогодишната неподвижност. На другия ден (тъкмо на рождения ми ден) получих телеграма и от самия Твардовски — покана да отида в редакцията. А в по-други ден заминах за Москва и когато прекосявах Страстной площад на път за „Новый мир“, суеверно се поспрях край паметника на Пушкин — отчасти подкрепа му поисках, отчасти му обещах, че си знам пътя, няма да сбъркам. Излезе нещо като молитва.
Заедно с Копелев се изкачихме по широкото богаташко стълбище на „Новый мир“ — то беше само за снимки на балове в някой филм. Беше пладне, но Твардовски още го нямаше, а и редакцията току-що бе се събрала, толкова късно започваха. Взехме да се запознаваме в отдел „Проза“. Една от редакторките в него — Анна Самойловна Берзер — бе изиграла главната роля във възнасянето на моя ръкопис до ръцете на Твардовски.
Това станало така (но то ми бе разказано чак след години). Дьлго варденият ми и скришен ръкопис престоял на бюрото на А. Берзер една седмица неприкрит, дори не в папка, достъпен за всеки доносник или крадец — Анна Самойловна не била предупредена за естеството на книгата. Веднъж А. С. взела да разчиства бюрото си, прочела няколко фрази, гледа: нито тъй може да се държи, нито тук може да се чете. Взела го вкъщи, прочела го вечерта. Смаяла се. „Сверила си часовника“ с една приятелка — Калерия Озерова, редакторка в отдел „Критика“. Мненията им съвпаднали. Понеже добре познавала обстановката в „Новый мир“, А. С. преценила, че всеки от членовете на редакционната колегия в съответствие с разбирането си за благополучието на списанието непременно ще се вкопчи в тоя ръкопис, ще го сграбчи, ще го потули, не ще го остави да стигне до Твардовски. Значи трябвало да измисли как да прехвърли ръкописа, подминавайки всички тия хора, как да го запокити над блатото на предпазливостта и пъзльовщината — та да влезе право в ръцете на Твардовски. Но! — няма ли да го отблъсне ръкописът с неугледния си, нечетлив, сбит вид? А. С. помолила да го препишат на машина за сметка на редакцията. За това отишло време. Още време отишло за чакане, докато Твардовски се върне от поредния пристъп на своя запой (злочести запои, а може би и спасителни, както разбрах постепенно.) Но най-голямата трудност била — как да изманеврира членовете на редакцията и да се добере до Твардовски, който рядко я приемал и несправедливо не я обичал (дали защото не оценявал нейния художествен вкус, трудолюбието й и всеотдайността й към интересите на списанието, дали защото я ревнувал спрямо авторите, които до един другарували с нея и постоянно киснели в отдел „Проза“). Но понеже добре познавала същината и слабостите на всичките си началници, тя попитала първия от тях, зав. отдел „Проза“ Е. Герасимов:
„Има един ръкопис за лагерите. Ще го четеш ли?“ И охолният Герасимов, той самият автор на дебели романи, я отпъдил с ръка: „Не ме занимавай с тия лагери.“ Същият въпрос — към втория заместник на Главния, А. Кондратович — дребничък, сякаш с щръкнали уши и душещ нос, тормозен и наплашен от цензурата. Кондратович отговорил, че за лагерите вече всичко знае, нищо не го интересува. Освен туй все едно няма да може да се отпечата. Тогава А. Берзер сложила ръкописа пред отговорния секретар Б. Закс и го попитала доста коварно: „Я погледнете чете ли ви се това.“ По-хитър въпрос не може да се измисли! От много години насам Б. Г. Закс, сух, малко дотеглив джентълмен, не искал от художествената литература нищо друго, освен да не му съсипе края на живота, заплатата, черноморските слънчеви есени и най- престижните зимни московски концерти. Той прочел първия абзац от моя разказ, оставил го мълком и си излязъл. (Как иначе, като е невъзможно да се печата.)
Сега А. Берзер имала пълното право да поиска мнението и на Твардовски — нали всички й били отказали! Изчакала удобен момент, вярно, в присъствието на Кондратович, насаме не можела, и казала на Главния, че има два по-специални ръкописа, задължително изискващи неговия прочит: „София Петровна“ от Лидия Чуковская и един такъв — „лагерът през очите на селяк, много народно произведение“. Още една голяма сполука, с тия осем думи тя уцелила Твардовски право в сърцето! Той веднага казал — тоя ми дайте (А на „София Петровна“ й се наложи да чака още няколко години — докато навърши четвърт век и бъде публикувана в чужбина. Твърде разбираемото у нас е съвсем неразбираемо за Запада: едно и също списание не би посмяло да публикува втора повест на затворническа тема. Ами да, би се получила линия…). Но се сепнал и рипнал Кондратович: „Абе я ми го дайте до утре, първо аз да го прочета!“ Не можел да пропусне да послужи като защитен филтър за Главния!
Взел го Кондратович и още от първите редове разбрал, че безименният (не бях си изписал фамилното име, по тоя начин един вид забавях враждебния ход на събитията) съмнителен автор на лагерния разказ не знае достатъчно добре дори как се подреждат основните части на изречението, пък и пише някакви шантави думи. Наложило му се да изподраска с молив първата, втората, петата, осмата страница, връщайки подлозите, сказуемите, та дори и допълненията на местата им. Но разказът се оказал неграмотен докрая и Кондратович от някоя страница нататък зарязал тази работа. Какво мнение си е създал до заранта — не знам, но мисля, че лесно би могъл да го извърти и в едната, и в другата посока. А Твардовски, без да го пита за мнението му, се заловил да чете ръкописа.
Когато опознах по-късно живота на редакцията, се убедих, че нямаше да види Иван Денисович бял свят, ако А Берзер не се беше преборила да се добере до Твардовски и да го заинтригува с подмятането, че това е през очите на селяк. Моя Денисович жив щяха да го излапат тримата вардияни на Главния — Дементиев, Закс и Кондратович.
Не искам да кажа, че точно такъв ми е бил планът, но сигурната ми догадка предчувствие беше тъкмо тоя селяк: към него не можеха да останат равнодушни нито по-горният селяк Александър Твардовски, нито най-горният селяк Никита Хрушчов. И това се сбъдна: дори не поезията, нито дори политиката решиха съдбата на моя разказ, а ей тая негова дълбока селяшка същина, толкова пъти осмивана, газена и ругана у нас, като се почне от Великия прелом, та чак и отпреди туй.
Както ми разказа по-късно Твардовски, вечерта той си легнал в кревата и взел ръкописа. Но след две- три страници решил, че лежешком четенето няма да му спори. Станал, облякьл се. Близките му вече спели, а той цяла нощ, прескачайки от време на време до кухнята да изпие един чай, чел разказа — един път, после и още един път (нищо мое по-нататьшно втори път той не е чел, пък и изобщо нищо не четеше втори път, дори след поправките на авторите). Така минала нощта, заредили се по селяшки сутрешните, но за литераторите още нощни часове, затуй му се наложило да потърпи. Решил да не си ляга. Обадил се по телефона на Кондратович и му наредил да разбере от Берзер (а защо не направо на нея? не по йерархията) — кой все пак е авторът и къде е той. Така бил насочен към Копелев и започнал да го търси по телефона. Най му харесало, че това не е мистификация на някое известно перо (впрочем той бил уверен в това), че авторът не е нито литератор, нито московчанин.
За Твардовски започнали щастливите дни на откритието: хукнал да обикаля с ръкописа приятелите си и ги карал да слагат на масата бутилка водка в чест на появата на нов писател. Човек трябва да познава Твардовски: тъкмо това го прави същински редактор, не като другите — че до тръпки, до златотърсаческа страст обича да открива нови автори.
Хукнал по приятели, но чудно нещо: на петдесет и една години, известен поет, главен редактор на най-доброто списание, важна фигура в Съюза на писателите, не на последно място и сред комунистите — Твардовски имаше малко приятели, кажи-речи, нямаше: първият му заместник (зъл дух) Дементиев; другарчето му по чашка, мътният И. А. Сац; М. А. Лифшиц, изкопаем марксист догматик. (Казват, че много пъти през живота си бил правил опити да намери приятел, имало периоди на нежна дружба с Виктор Некрасов, с Казакевич, с тоя-оня, но после дружбата тръгвала по трапове и бабуни, засядала, прекатурвала се, нищо свястно не излизало. Значи и в Твардовски имало нещо такова: обреченост на самотия. И поради
