дръжката, Олег натискаше грапавата като пила четчица с всичка сила по триъгълника на плика.
А хората вече тичаха.
Оставаше да даде лепилото на момичето, да грабне мешката (държеше я между краката си през цялото време, за да не я откраднат), да пусне писмата в кутията и самият да изтича!
Колкото и да чувстваше, че няма сили, трябваше да тича!
Пресичайки тълпата от хора, които мъкнеха тежките си торби от перона към втората железопътна платформа, Олег се добра до вагона си и веднага застана в редицата. Пред него имаше не повече от петнадесетина пътници: значи нямаше да успее да заеме горната пейка, но до багажната все пак бе длъжен да се добере.
Всички носеха някакви еднообразни кошници и дори кофи, които може би бяха пълни с първите зеленчуци. Дали не пътуваха за Караганда, както казваше Чали, за да оправят грешките, допуснати от снабдяването?
Белокосият кондуктор викаше, че всички трябва се наредят по дължината на вагона, да не се блъскат, че за всички ще има места. Но последното не го каза толкова уверено, а опашката отзад непрекъснато растеше. И Олег веднага усети движението, от което най-много се страхуваше: движение, чиято цел бе да се мине напряко през редицата. Първият, който се опита да я пресече, бе някакъв нахакан нахалник, когото непознаващият подобни люде би приел за психопат и би махнал само с ръка — да върви по дяволите! — но Олег веднага позна в маниера му да плаши околните обикновената кримка; а зад него напираха мълчаливо и обикновени пътници: след като на този му е позволено, защо и ние да не минем?
Разбира се, и Олег би могъл да се промъкне по същия начин и със сигурност тогава би заел горната пейка, но му бе омръзнало толкова години да бъде свидетел и самият да използва
Но старчето все пак не пускаше правещия се на смахнат, който дори започна да го блъска в гърдите и така свободно да псува, сякаш това бяха най-обикновени думи. А в редицата дори се чуха съчувствени гласове:
— Пуснете го да мине! Болен е човекът!
Тогава Олег се откъсна от мястото си и с няколко големи крачки се приближи до психопата и му изкрещя в самото ухо:
— Ей! Аз също съм
Онзи потърка ухото си.
— Откъде?
Олег знаеше, че все още е прекалено слаб, за да се бие, но за разлика от смахнатия, едната ръка на когото бе заета с някаква кошница, двете му ръце бяха свободни. И надвесил се над онзи, този път съвсем тихо, но отчетливо, Олег отговори:
—
Чакащите в редицата така и не разбраха какво толкова подейства на смахнатия, но всички видяха как застина и каза на високия, облечен в шинел:
— Но аз нищо не казвам, не съм против, ако искаш, ти мини…
Но Олег остана да стои до него и кондуктора. Там не бе най-удобното място да се влезе сред първите, но и онези, които напираха след психопата, се върнаха в опашката.
— Моля! — с хленчещ глас въздъхна смахнатият. — Щом трябва, ще изчакаме!
Прииждаха още пътници с кошници и кофи, в които, макар да бяха покрити с вестник или парцал, понякога се виждаха лилаворозови репички; от трима двама показваха билет до Караганда. Ето за кого Олег бе въвел ред! Качваха се и обикновени пътници, сред които бе и някаква симпатична жена в син жакет. Щом Олег се качи, уверено го последва и смахнатият.
Вървейки бързо по вагона, Олег забеляза в едно купе все още незаета пейка за багаж, намираща се над тази за сядане.
— Така — изрече той. — Сега ще преместим тази кошница.
— Къде? Какво? — настръхна куцият, но силен мъж.
— Това! — отсече Костоглотов, вече успял да се качи горе — Хората няма къде да легнат.
Преди да пъхне мешката под главата си, Олег извади от нея ютията; свали шинела си, постла го, гимнастьорката също махна — тук, на високото, всичко бе позволено, и се изпъна да си отдъхне. Краката си — от коленете надолу, от които не свали ботушите, четиридесет и четвърти номер — провеси над входа, но тъй като бяха над главите на пътниците, не пречеха на никого.
Долу също се настаняваха, за да си отдъхнат от напрежението, и запознанството ставаше от само себе си.
Онзи, куцият, който видимо бе много общителен, каза, че по-рано бил ветеринарен фелдшер.
— А защо се отказа? — удивиха се останалите.
— А какво да правя? По-добре така, отколкото за всяка умряла овца да сядам до подсъдимата скамейка и да отговарям защо е издъхнала! По-добре да бъда инвалид и да продавам зеленчуци! — високо обясни куцият.
— Е, какво? — намеси се жената в синия жакет. — При Берия за зеленчуците прибираха за дълго! А сега ти търсят сметка само за промишлените стоки.
Слънцето вече залязваше. Долу в купето още бе светло, а при Олег вече се бе настанил полумракът. Отвън на перона още имаше хора, които едва сега се канеха да се качат на влака. Олег се чувстваше добре. В подобно пространство пътуват зле деветнадесет човека, а двадесет и трима — още по-зле.
Другите не доживяха. А той доживя. И от рака не умря. А скоро и зидът, оградил зоната на заточението, ще се напука като черупка на яйце.
Спомни си съвета на коменданта да се ожени. Скоро всички ще започнат да го съветват.
Хубаво е да се лежи. Хубаво.
Само когато влакът потегли, там, където се намираше сърцето или душата, някъде в най-главното място на гърдите, го преряза болка, върнала го мълниеносно към онова, което искаше да остави зад себе си. И той се обърна, сви се ничком върху шинела, с изкривено лице, заровено в мешката с хляба.
Влакът тракаше по релсите и ботушите на Костоглотов като мъртви се поклащаха над входа с бомбетата надолу.
Информация за текста
© 1990 Александър Солженицин
© 1993 Георги Миланов, превод от руски
Александр Солженицын
Раковый корпус, 1990
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.
Издание:
Александър Солженицин. Раково отделение
Първо издание
Превод от руски: Георги Миланов
Редактор: Ирина Атанасова
