Този болен разказваше нещо с пресипнал глас на останалите, които го слушаха от леглата си. При влизането на Русанов той се обърна към него с цялото си тяло, погледна го и безучастно подхвърли:
— Ето още едно раче.
Павел Николаевич не сметна за необходимо да отговори на тази фамилиарност. Чувстваше, че сега всички обитатели на стаята го гледат, но не му се искаше от своя страна нито да огледа тези случайни хора, нито да ги поздрави. Единствено с отривист жест, в който се долавяше нетърпение и досада, посочи с ръка на нахалния болен, че трябва да се отстрани. Онзи пусна Павел Николаевич да мине и отново с цялото си тяло със завинтената към него глава се обърна.
— Ей, братче, ти рак ли имаш? — попита той със стържещ глас.
Павел Николаевич вече доближи посоченото му от сестрата легло, но нещо го засърбя под лъжичката. Той погледна в упор нахалника, стараейки се да не излезе извън себе си (но все пак раменете му трепнаха), и отговори с достойнство:
— Нямам никакъв рак.
Онзи изсумтя и пред цялата стая отсъди:
— Глупак! Ако нямаше рак, тук ли щяха да те изпратят?
Глава 2
Образованието не прави по-умен човека
Същата вечер, първата, прекарана в отделението, на Павел Николаевич му стана страшно за няколко часа.
Твърдата буца на подутината — неочаквана, ненужна, безсмислена, го бе довела тук и хвърлила — както въдичарската кукичка, издърпала рибата, я мята на брега — на желязното болнично легло, тясно и жалко, със скърцаща пружина и вехт дюшек. Бе достатъчно да се преоблече в стаичката килер под стълбището, да се сбогува с близките и да се изкачи в тази стая, за да хлопне зад гърба му вратата, зад която остана предишният живот, а тукашният да се окаже толкова мерзък, че да предизвика в душата му повече страх, отколкото самата подутина. И вече бе невъзможно да се намери нещо приятно и успокояващо, защото сега трябваше да гледа, дори и да не желае, осемте съкрушени същества, от които сякаш и той не се различаваше, осемте болни, облечени в бледорозови, доста износени и излинели пижами, на места прокъсани, а на други — зашити, почти на всички не по мярка; и вече бе невъзможно да избира какво да слуша, защото единствените разговори, които водеха тези хора, събрани от кол и въже, бяха отегчителни, безинтересни и незасягащи Павел Николаевич. Ако можеше, той с удоволствие би им забранил да говорят, особено на този досадник с буйни коси, с бинтована шия и сякаш завинтена за тялото глава, когото наричаха Ефрем.
Но Ефрем не го сдържаше на едно място. Той не лежеше на леглото си, не излизаше от стаята, а неспокойно се разхождаше по тясната пътечка от единия до другия край между двете редици легла. Понякога лицето му се изкривяваше от ужасна гримаса като по време на тежка и продължителна инжекция и той се хващаше за главата, после продължаваше безкрайната си разходка, а след няколко минути спираше отново точно пред леглото на Русанов, навеждаше над таблата цялата неподвижна част на тялото си от кръста нагоре, издаваше напред своето навъсено, с цвят на кълчища лице и му внушаваше:
— Това е краят, професоре! Вкъщи никога няма да се върнеш, разбра ли?
В стаята бе много топло. Павел Николаевич лежеше върху одеялото по пижама и с неизменната тюбетейка. Той оправи очилата си с позлатени рамки, погледна строго към Ефрем, както само той умееше, и отговори:
— Не разбирам, другарю, какво искате от мен. И защо се опитвате да ме уплашите? Аз нали не ви задавам въпроси.
Ефрем само злобно изпръхтя:
— И да задаваш, и да не задаваш, вкъщи няма да се върнеш. Очилата можеш да сдадеш. И новата пижама.
Изрекъл такава грубост, той изправи тромавото си туловище и отново закрачи между леглата, сякаш воден от дявола.
Разбира се, Павел Николаевич можеше да го прекъсне и да го постави на мястото му, но не можа да намери в себе си присъщия за него кураж, който пък след думите на бинтования сатана въобще се изпари. Беше му нужна подкрепа, а вместо това го тласкаха в гробищната яма. Само за няколко часа Русанов изгуби и своето положение, и заслугите си, и плановете за бъдещето и се превърна в седемдесеткилограмово тяло, което не знае какво го очаква утре.
Навярно безкрайната тъга бе се изписала върху лицето му, защото при едно от следващите си приближавания Ефрем спря пред леглото му отново и вече миролюбиво подхвърли:
— А ако се върнеш вкъщи, няма да бъде за дълго и отново — тук. Ракът обича хората. Хване ли някого с щипките си, не го пуска, докато е жив.
Павел Николаевич отново не намери сили да възрази и Ефрем продължи разходката си. А и кой от болните би могъл да го обуздае! Всички лежаха като заковани към леглата си и мълчаха, сякаш не знаеха руски. В отсрещната редица, заради изнесената напред печка, имаше само четири легла, едно от които — точно срещу леглото на Русанов, бе на Ефрем, а на останалите лежаха трима юноши: простовато мургаво момче до печката, млад узбек с патерица, а до прозореца — слаб като глист, сгърчил се на леглото младеж, който непрекъснато стенеше. В редицата, в която бе Павел Николаевич, вляво от леглото му лежаха двама нацмена1, близко до вратата лежеше руснак — все още момче — високо, остригано, което бе заклет читател, а отдясно, последното легло до прозореца бе заето също от руснак, на чието съседство никой не би се зарадвал: лицето му бе бандитско; изглеждаше така навярно заради белега, който започваше от ъгъла на устните, пресичаше лявата буза и стигаше почти до шията, може би такова впечатление се създаваше от несресаните му щръкнали черни коси или въобще от грубото, сурово изражение; „бандитът“ също се ограмотяваше — дочиташе някаква книга.
Вече бяха запалили двете ярки лампи на тавана. Навън бе тъмно. Всички очакваха вечерята.
— Тук има още едно старче — не спираше да говори Ефрем, — но лежи на долния етаж, ще го оперират утре. Та на него още през четиридесет и втора му изрязали малка ракова подутина и му казали — дреболия, върви си по живо, по здраво. Разбираш ли? — Ефрем говореше наперено, но гласът му бе такъв, сякаш се отнасяше за самия него. — Тринадесет години минали, той въобще забравил за някогашното си премеждие, пил водка, не давал мира на женския пол. Мъжага на място, ще видиш. А сега подутината му е ей такава! — Ефрем дори млясна с уста от удоволствие. — От операционната маса, та право на другата, в моргата.
— Е, добре, стига с тези мрачни предсказания! — махна с ръка и се обърна към него Павел Николаевич, който не можа да познае гласа си: дотолкова неавторитетно и жалко бе прозвучал.
Всички замълчаха. Отегчението им се засилваше от момчето — кожа и кости, което непрекъснато се въртеше на леглото си на онази редица. То не можеше да си намери място, гърчеше се, опряло колене в гърдите си, и тъй като не можеше да намери удобна поза, се преобръщаше презглава и тихо стенеше с нозе към възглавницата и с болезнените си гримаси и конвулсии сякаш искаше да покаже какви нетърпими болки го измъчват.
Павел Николаевич не издържа, надигна се, седна на леглото, обу пантофите си и започна безсмислено да разглежда своето шкафче, отваряйки и затваряйки ту вратичката, зад която бяха наблъскани пакетите с продуктите, ту горното чекмедже, побрало тоалетните принадлежности и електрическата самобръсначка.
А Ефрем продължаваше да върви, скръстил ръце на гърдите си. Понякога потръпваше като от инжекция, но не спираше да повтаря протяжно като оплаквачка:
— Така че работата ни е спукана… окончателно спукана…
Павел Николаевич чу лек шум зад гърба си. Обърна се внимателно, защото дори най-лекото движение на шията му причиняваше болка, и видя съседа си, който бе затворил току-що прочетената книга и продължаваше да я върти в големите си, грапави ръце. По диагонал върху тъмносинята корица, а също и върху гръбчето на книгата се виждаше щамповано със златни букви вече полуизтритото име на писателя. Павел Николаевич не можеше да го прочете, а да попита такъв тип, не му се искаше. Той измисли и прякор на съседа си — Хищника, който много му подхождаше.
Хищника с мрачен поглед огледа книгата и нахално високо обяви пред всички:
