това число и Павел Николаевич, не понижаваха, а винаги повишаваха.
Но и с тези мисли той не можа да пропъди лошото си настроение. Усети пронизваща болка в шията си и подутината, безчувствена и глуха, се изпречи пред погледа му и скри целия свят. И отново всичко — и бюджетът, и тежката промишленост, и животновъдството, и реорганизациите — се оказа от другата страна, а зад стената — Павел Николаевич Русанов. Сам.
В стаята долетя приятно женско гласче. Макар днес нищо да не радваше Павел Николаевич, това гласче все пак галеше ухото.
— Температурката ще измерим! — прозвуча, сякаш някой обещаваше да раздаде бонбони.
Русанов махна кърпата от лицето си, опря се на лакът и сложи очилата си. Какво щастие! Това вече не бе унилата черна Мария, а съблазнително налята, спретната жена и не със стегнат кок, а с разпуснати златисти коси, върху които имаше снежнобяла касинка, каквато носят докторите.
— Азовкин! Хей, Азовкин! — весело се обърна тя към младежа до прозореца, надвесена над леглото му. Той лежеше в още по-странна поза от предишната: по диагонал, ничком, с възглавницата под корема си, опрял брадата си върху дюшека, както само кучетата умеят, и гледаше през железните пръчки на кревата, сякаш се намираше в клетка. По опънатото му лице преминаваше сянката на вътрешните болки. Ръката му висеше, докосваща пода.
— Стегнете се де! — опита се да го засрами сестрата. — Не сте толкова зле! Вземете сам термометъра.
Той едва повдигна ръката си от пода, сякаш изтегляше ведро от кладенец, и взе термометъра. Бе толкова безсилен и така страдаше от болките, че едва ли някой би повярвал, че е на седемнадесет години.
— Зоя — помоли той и изстена, — дайте ми грейката.
— Вие сте враг на самия себе си — строго го изгледа Зоя. — Даваха ви грейка, но вие я слагахте не на мястото, където ви бият инжекциите, а на корема.
— Но на мен така ми ставаше по-леко — страдалчески се оправдаваше той.
— Но по такъв начин вие само помагате на подутината си да расте! Вече ви обясниха. В онкологичното въобще не е разрешено, но за вас направиха специално изключение.
— Е, тогава няма да позволя да ми бият инжекции.
Но Зоя вече не го слушаше, а почуквайки с пръсти по таблата на леглото на Хищника, попита:
— А къде е Костоглотов?
(И колко вярно бе уловил характера му Павел Николаевич! Костоглот.) Хищник: колко точно!
— Отиде да пуши — обади се Дьомка, без да вдига глава от книгата си.
— Ще ми пуши той! — измърмори Зоя.
Колко добре се държат понякога девойките! Павел Николаевич с удоволствие гледаше нейната набита стегната фигура и леко изпъкнали очи, вече любувайки й се безкористно, и чувстваше, че му става по-леко. Зоя му се усмихна и му протегна термометъра. Стоеше откъм страната, където се намираше подутината, но дори и с леко повдигане на веждата си не показа, че се ужасява или че не е виждала никога преди това подобен пациент.
— На мен никакво лечение ли не е предписано? — попита Русанов.
— Засега не — отговори тя с извиняваща усмивка.
— Но защо? Къде са лекарите?
— Техният работен ден свърши.
Не трябваше да се сърди на Зоя, но все пак виновен имаше, след като не го лекуваха! А трябваше да бъдат взети мерки! Русанов презираше бездействието и мекушавите характери. И когато Зоя дойде да вземе термометъра, той я попита:
— Къде се намира телефонът, по който мога да се свържа с града? Как да стигна до него?
В края на краищата можеше още сега да позвъни на другаря Остапенко! Мисълта за телефона върна Павел Николаевич към неговия обичаен свят. И към мъжеството. Почувства се отново способен да се бори.
— Тридесет и седем — усмихна се Зоя и на картончето, закачено на средната част на желязната табла, написа първата измерена температура на пациента Русанов, Павел Николаевич. — А телефонът се намира на регистратурата. Но сега не можете да отидете там, защото се влиза от другия вход.
— Почакайте! — Павел Николаевич се изправи и стана сериозен. — Нима в клиниката няма телефон? А ако се случи нещо сега? Например с мен?
— Ще изтичаме и ще позвъним — не се поддаде на паниката му Зоя.
— Но ако навън има буря или проливен дъжд?
Зоя вече бе тръгнала към съседа му, стария узбек.
— През деня няма страшно, а сега там е заключено.
Не ще и дума: бе приятно момиче, но дръзко. Без да му обръща повече внимание, се спря пред казаха. Внезапно повишавайки глас, Павел Николаевич възкликна:
— Но трябва все пак да има и друг телефон! Не може да няма.
— Има — отговори Зоя, седнала на леглото на казаха, — но в кабинета на главния лекар.
— Тогава?
— Дьома… Тридесет и шест и осем… Кабинетът е заключен.
Низамутдин Бахрамович не обича…
И си отиде.
В думите й се криеше известна логика. Разбира се, че бе неприятно някой в твое отсъствие да влиза в кабинета ти. Но тук е болница и все пак трябва да се измисли нещо…
За миг се мярна връзката с външния свят и отново изчезна, замъглена от подутината, която бе голяма колкото юмрук, опрян под челюстта.
Павел Николаевич извади огледалцето и погледна в него. Колко голяма бе станала подутината! И за страничния поглед изглеждаше ужасно, а какво оставаше за своя собствен! Нима е истина? Никой около него няма подобна подутина! А и за четиридесет и пет години Павел Николаевич никога не бе виждал такава чудовищна подутина у друг човек!…
Без да се опита да определи увеличила ли се е още или не, той прибра огледалцето в чекмеджето и отвори шкафчето с намерение да хапне нещо от продуктите, които бе донесъл със себе си.
Двамата грубияни Ефрем и Хищника бяха излезли от стаята. Азовкин бе заел предишната си поза, но вече не стенеше. Останалите пазеха тишина. Някои бяха легнали. Чуваше се само лек шум от прелистване на страници. Оставаше и Русанов да заспи, за да мине по-бързо нощта и да не мисли, а на сутринта да изчака лекарите и да им даде да разберат с кого си имат работа.
Съблече се, легна под одеялото, сложи кърпата върху лицето си и се опита да заспи.
Но тогава отчетливо долови, че на някои от леглата говорят шепнешком. Това го дразнеше. Имаше усещането, че събеседниците са се надвесили над самото му ухо. Той не издържа, махна кърпата от лицето си, повдигна се, като внимаваше да не прави излишни движения заради болката в шията, и откри, че шепне съседът му узбек, слаб, почти съсухрен старец с малка черна козя брада и с черна износена тюбетейка; лежеше по гръб, сложил дланите под главата си, гледаше в тавана и шепнеше: един Господ знаеше, какво; навярно се молеше старият глупак!
— Ей, аксакал3! — закани му се с пръст Русанов. — Престани! Пречиш!
Онзи млъкна. Русанов отново легна и закри лицето си с кърпата. Но вече не можеше да заспи. Сега откри, че му пречи режещата очите светлина на лампите на тавана; те не бяха матови, а и абажурът им бе раздърпан. Дори през кърпата проникваше светлина. Павел Николаевич въздъхна тежко и отново внимателно се надигна от възглавницата.
Прошка стоеше до леглото си близо до ключа на лампите и бавно се събличаше.
— Младежо, угасете светлината! — разпореди се Павел Николаевич.
— Но… още не са донесли лекарствата… — засуети се Прошка, но все пак протегна ръка към ключа.
— Какво значи „угасете“? — изръмжа зад гърба на Русанов Хищника. — Подвийте си опашката, тук не сте само вие.
