Павел Николаевич най-после седна удобно на леглото, чиято пружина жално изскърца, сложи очилата си и се обърна.
— А вие не можете ли да разговаряте малко по-вежливо?
Бандитското лице на грубиянина се сгърчи и той отговори с нисък, заплашителен глас:
— Не си придавайте важност, не съм ви подчинен.
Павел Николаевич му хвърли изпепеляващ поглед, който въобще не подейства на Хищника.
— Добре, а за какво ви е нужна светлината? — опита се да продължи разговора с по-миролюбив тон.
— За да си бъркам отзад — отговори грубо Костоглотов.
На Павел Николаевич му се стори, че не му достига въздух, макар че вече бе успял да свикне с болничната атмосфера. Този нахалник заслужаваше да бъде изписан за двадесет минути от отделението и да бъде изпратен на работа! Но нямаше подръка никакви конкретни връзки, за да осъществи замисъла си.
— Може да се почете или да се направи нещо друго, например да се излезе в коридора — с основание го посъветва Павел Николаевич. — Защо си присвоявате правото да решавате за всички? Тук има различни болни и трябва да се прави разлика…
— Ще направят — озъби се онзи. — На вас ще напишат в некролога член от еди-коя си година, а нас ще ни изнесат с краката напред.
Такова необуздано неподчинение и безотговорно своеволие Павел Николаевич никога не бе срещал. Не знаеше какво да направи. Разбира се, че не може да се оплаче на онази сестра. Засега не му оставаше нищо друго, освен по най-достойния начин да прекрати разговора. Той свали очилата си, легна и отново покри лицето си с кърпата.
Кипеше от гняв и болка, че се е поддал на увещанията да постъпи в тази клиника. Но и утре няма да бъде късно да я напусне.
Часовникът му показваше осем и нещо. Бе решил да прояви търпение. Все някога ще настъпи тишина.
Но отново някой се заразхожда между леглата. Сигурно се бе върнал Ефрем. Старият паркет жално скърцаше под тежките стъпки и шумът достигаше до слуха на Русанов сякаш през дюшека и възглавницата. Но той бе решил вече да не прави никакви забележки.
И само като си помисли човек още колко много неизкоренена простащина има в нашето население! Как с нейния товар да го въведеш в новото общество!
Вечерта минаваше безкрайно бавно! Влезе сестрата — веднъж, втори, трети, четвърти път; на един донесе някакъв сироп, на друг — прахче, а на следващите двама направи инжекции. Азовкин изписка по време на бодването, отново захленчи за грейката, за да го отпуснат болките. Ефрем продължаваше безкрайното си маршируване, без да намери покой. От леглото си Ахмаджан разговаряше с Прошка. Едва сега всеки се оживяваше истински, сякаш нищо не бе в състояние да го угрижи, сякаш никой не бе дошъл тук, за да се лекува. Дори и Дьомка не легна да спи, а стана и се премести на леглото на Костоглотов и двамата, съвсем близо до Русанов, започнаха да бъбрят.
— Старая се повече да чета — обясняваше Дьомка, — докато съм тук… Имам желание да постъпя в университета.
— Това е добре. Само имай предвид, че образованието не прави човека по-умен.
(На какво учиш момчето, Хищник!)
— Как така?
— Така.
— А какво го прави по-умен?
— Животът.
Дьомка помълча и отговори:
— Не съм съгласен.
— Имахме в нашата част един комисар, Пашкин му бе фамилията. Та той винаги казваше: „Образованието не прави човека по-умен и званието — също. На някой сложат още една звезда на пагона, а той си мисли, че е станал и по-умен. Ама не.“
— И какво излиза? Че не трябва да се учи? Не, не съм съгласен.
— Защо да не трябва? Учи. Само не забравяй, че няма да станеш по-умен.
— Тогава какво означава да бъдеш умен?
— Означава да вярваш на очите си, а не на ушите си. Каква специалност си си избрал?
— Там е работата, че още не съм решил. Искам и история да следвам, и филология.
— А нещо свързано с техниката?
— Не…
— Странно. По наше време бе друго, но сега момчетата се увличат по техниката, а ти — не.
— А мен ме привлича много общественият живот.
— Общественият? Ох, Дьомка, с техниката се живее по-спокойно. Научи се по-добре да сглобяваш радиоприемници.
— Защо ми е да живея спокойно? Сега ако полежа тук два месеца, трябва да наваксам за девети клас и да се подготвя за следващия.
— А учебници?
— Имам два. Стереометрията е много трудна.
— Стереометрията ли? Я ми я подай!
Чу се как Пашка отиде до леглото си и се върна.
— Такааа… Стереометрията на Кисельов… милата… Същата е… Ако правата е успоредна на някоя друга права, разположена в същата равнина, то това означава, че е успоредна и на самата равнина… По дяволите! Това е книжка, Дьомка! Ето така трябва да пишат всички! Тъничка е, а колко неща е побрала!
— Година и половина я изучават.
— И аз съм я изучавал. И всичко знаех!
— Кога?
— Сега ще ти кажа. Също беше в девети клас, втората половина… Значи през тридесет и седма, и осма. Странно ми е, че я държа в ръцете си. Най-много обичах геометрията.
— А след това?
— Какво?
— След училището.
— Постъпих в Геофизическия.
— Къде?
— В Ленинград.
— После?
— Завърших първи курс, а през септември тридесет и девета излезе указ да се постъпва в армията след навършени осемнадесет години и прибраха и мен.
— После?
— Не знаеш ли какво стана? Войната.
— Офицер ли бяхте?
— Не, сержант.
— А защо?
— Защото, ако всички бяха станали генерали, нямаше да има кой да спечели войната… Така… Ако равнината преминава през права, успоредна на друга равнина, то правата, която я пресича… Слушай, Дьомка! Искаш ли всеки ден да се занимаваме със стереометрията? О, как ще напреднеш! Искаш ли?
— Искам.
(Само това оставаше! Всеки ден до ухото му!)
— Ще ти предавам уроци и ще те изпитвам.
— Съгласен.
— Иначе наистина времето тук ще бъде загубено. Още сега ще започнем. Да започнем от тези три
