— Бъдете добра, донесете ми я! Длъжен съм да я прелистя и да науча някои неща. Искам да ги знам само за себе си.
Зоя се намуси и поклати глава.
— На болните е противопоказно да четат медицински книги. Дори когато като студенти изучаваме дадена болест, ни се струва…
— Това не се отнася за мен! — удари с голямата си лапа по масата Костоглотов. — Прекалено много съм плашен в живота си, та вече съм претръпнал. Преди Нова година един хирург кореец, който ми постави диагноза в областната болница, също не искаше да ми обясни като на човек. А когато му изръмжах: „Говорете!“, той също като вас: „Не ни е позволено!“ Обясних му: „Трябва да уредя някои семейни работи!“ Е, и той ме успокои: „Остават ви още три седмици, повече не обещавам!“
— Но с какво право!…
— Мъж на място! Човек! Стиснах му ръката. Длъжен съм да зная! Та нали ако аз половин година преди това се мъча, а през последния месец не мога нито да лежа, нито да седя, нито да спя, ще премисля много неща! През тази есен по себе си разбрах, че човек може да премине линията на смъртта, преди тялото му да е умряло. Кръвообращението и храносмилането още може да функционират, но ти вече си минал подготовката за смъртта психически. И си я преживял/Всичко, което виждаш около себе си, го приемаш безстрастно, като от гроба. И макар да не си се смятал никога за християнин, изведнъж забелязваш, че все пак си простил на всички, които са те обиждали, и не таиш омраза към жестоките си гонители. Просто всички и всичко ти е безразлично. Не се стремиш нищо да поправиш, за нищо не тъгуваш. Дори бих казал, че това е естествено, уравновесено състояние. Сега ме изтръгнаха от него, но аз не зная дали да се радвам. Ще се върнат всички страсти — и добрите, и лошите.
— И защо важничите? Как да не се радвате! Кога постъпихте тук? Колко дни има оттогава?
— Дванадесет.
— Тук, във вестибюла, на диванчето се въртяхте. Беше страшно човек да ви гледа — лицето ви бе жълто като на покойник, нищо не слагахте в устата си, температурата ви бе и сутрин, и вечер тридесет и осем… А сега? Ходите на гости… Та това е цяло чудо — за дванадесет дни се съвзехте! Толкова рядко се случва.
И наистина тогава върху лицето му бяха издълбани сякаш с длето дълбоки, сиви, безброй бръчки от постоянното напрежение, а сега бяха далеч по-малко.
— Цяло щастие е, че рентгеновите лъчи не ми се отразиха зле.
— Но това толкова рядко се случва! — сърдечно заяви Зоя. Костоглотов се усмихна.
— Успехът е бил толкова рядък мой гост, че приемам за справедливост милостта на рентгена. Дори и сънищата ми сега са неопределено приятни. Мисля, че е признак за скорошно оздравяване.
— Допускам, че е така.
— Именно затова искам да разбера в какво се състои методът на лекуване и свързаните с него перспективи и евентуални усложнения. Чувствам се толкова добре, че може би лечението трябва да се прекрати. Искам да разбера… Нито Людмила Афанасиевна, нито Вера Корнилиевна си правят труда да ми обяснят, а продължават да ме лекуват като маймуна. Зоя, донесете ми книжката, моля ви! Няма да ви издам.
Зоя колебливо посегна към чекмеджето на масата.
— Тя е тук? — досети се веднага Костоглотов. — Зоя, дайте ми я! — Той протегна ръката си. — Кога е следващото ви дежурство?
— В неделя през деня.
— Тогава ще ви я върна! Разбрахме се!
Колко мила и невисокомерна бе тя с този златист кичур и леко изпъкнали очи. А не виждаше как самият той изглежда с разпръснатите на всички страни остри коси, сплеснати от възглавницата, с показващия се под незакопчаната горна част на пижамата ъгъл на шаблонната болнична риза от американ.
— Такааа… — прелистваше бързо книгата Костоглотов, спирайки се на отделните глави. — Много добре. Тук ще намеря всичко, което ме интересува. Благодаря! А то, един дявол знае, може да прекалят с лекуването. Те само държат да не пропуснат поредната отметка в болничния картон. Може би все още имам шанс да се отърва. И добре подбраните лекарства могат да удължат годините…
— А, така ли! — плесна с ръце Зоя. — Не трябваше да ви я давам! Бързо я върнете!
Тя протегна първо едната си ръка, после и другата и хвана книгата, но той без усилие я изтръгна от ръцете й.
— Ще я скъсаме, от библиотеката е! Дайте ми я!
Закръглените й рамене и ръце опъваха халата. Шията й беше нито слаба, нито пълна, нито къса, нито дълга, а удивително съразмерна.
Дърпайки книгата, те незабелязано се бяха доближили един до друг и всеки гледаше другия в упор. От неговото лице не слизаше усмивката и дори белегът вече не изглеждаше толкова страшен — бе почти избледнял. Със свободната си ръка разтваряйки пръстите й, които се бяха вкопчили в книгата, Костоглотов шепнешком я уговаряше:
— Зойче, та нали вие ненавиждате невежеството и сте за просвещението. Нима може да се пречи на хората да се развиват? Пошегувах се, нямам намерение да бягам където и да било.
Също шепнейки, тя отговори:
— Но вие не заслужавате да четете още и поради това, че сте позволили здравето ви да стигне до това положение. Защо не дойдохте по-рано? Пристигнахте, когато вече почти бяхте в безнадеждно състояние.
— Ех — въздъхна тихо Костоглотов, — нямаше никакъв транспорт…
— Нима още съществуват такива селища без транспорт? Можехте със самолет! И защо трябваше да чакате толкова? Защо не се преместихте в някое по-културно място? Някакъв лекар или поне фелдшер нямаше ли там?
Тя окончателно пусна книгата.
— Имаше гинеколог. Дори двама…
— Двама гинеколози! — възкликна Зоя. — Там само жени ли живееха?
— Напротив, не достигаха. Други доктори нямаше. И лаборатория също. Бе невъзможно да вземат кръв за изследване. А се оказа, че моята РУЕ4 е шестдесет, а никой не знаеше това.
— Ужас! И продължавате да се двоумите дали да се лекувате или не? Ако не жалите себе си, поне помислете за децата си!
— За децата ли? — сепна се Костоглотов, сякаш цялата тази весела разправия с книгата се бе случила на сън и той отново си възвърна и суровото лице, и забавения говор. — Нямам никакви деца.
— А съпругата не е ли човек?
Той още по-бавно отговори:
— И съпруга нямам.
— Първата дума, която можеш да чуеш от мъж, е не. А какви семейни работи имахте намерение да уреждате? Какво обяснихте на онзи кореец?
— Излъгах го.
— Може би и мен сега лъжете?
— Не, наистина не — върху лицето на Костоглотов легна сянка. — Не винаги прекалявам.
— А може би тя не е могла да изтърпи характера ви? — съчувствено го погледна Зоя.
Костоглотов бавно поклати глава.
— Никога не съм имал жена.
Зоя се чудеше на колко години е в действителност той. На два пъти понечи да го попита, но в последния момент се отказваше.
Седеше с гръб към Сибгатов, а с лице към Костоглотов, който добре видя как татаринът безкрайно внимателно се повдигна от легенчето, като се държеше с двете ръце за кръста; стоеше така, докато изсъхне. Изглеждаше претръпнал: непоносимата болка бе преминала, но нямаше за какво да се радва.
Костоглотов си пое дъх и така тежко въздъхна, сякаш дишането бе единствената му работа.
— Ох, как ми се иска да запуша! Тук никак ли не е позволено?
