— Абсолютно! А и за вас пушенето означава смърт.
— В никакъв случай?
— В никакъв! Особено в мое присъствие.
Но се усмихна.
— Но все пак една ще може?
— Засрамете се! Болните спят…
Въпреки забележката й той извади дълго цигаре ръчна изработка и го пъхна в устата си.
— Знаете какво говорят: младият трябва да се жени рано, а старият — късно. — Той се облакъти с двете си ръце върху масата. — Почти се бях оженил след войната, макар че и аз, и тя бяхме студенти. Въпреки това щяхме да се оженим, но всичко се обърна с главата надолу.
Зоя гледаше навъсеното, но волево лице на Костоглотов. Раменете и ръцете му бяха костеливи, но това се дължеше на болестта.
— Не се ли получи?
— Тя… както се казваше тогава… изчезна безследно — той затвори едното си око, — но после се оказа, че е жива. Миналата година разменихме няколко писма…
Той се сепна, видя, че държи цигарето в ръка, и го прибра обратно в джоба.
— Знаете ли… От няколко фрази в писмата й изведнъж се замислих дали наистина и преди е притежавала онова съвършенство, което виждах в нея. И какво разбираме от живота на двадесет и пет години?
Той гледаше Зоя в упор с тъмнокафявите си очи.
— Например вие сега… Мислите ли, че разбирате нещо от мъже? Абсолютно нищо!
Зоя се засмя.
— А може би разбирам?
— Не може да бъде — подчерта Костоглотов. — Това, което приемате като разбиране, няма нищо общо с истината. И когато се омъжите, ще осъзнаете грешката си.
— Хубава перспектива, няма що! — поклати глава Зоя и от голямата си оранжева чанта извади бродерия: неголяма, опъната на гергеф, с извезан вече със зелени конци щъркел, а лисицата и гърнето — само очертани.
Костоглотов погледна така, сякаш не вярваше на очите си.
— Вие бродирате?
— Защо се учудвате?
— Не мога да си представя, че сега една студентка по медицина може да се занимава с ръкоделие.
— За първи път ли виждате момиче, което бродира?
— Може би в най-ранното си детство. В началото на двадесетте години. Но и тогава това занимание се приемаше за буржоазна отживелица. За това биха ви дали да разберете на някое комсомолско събрание.
— Сега това е модно. Не сте ли виждали?
Той поклати глава.
— И го осъждате?
— Не… Напротив. Толкова уютно се чувствам… Любувам се.
Зоя се зае с бродерията си. Извезваше бод след бод, без да откъсва погледа си от гергефа, а Костоглотов й се любуваше. Жълтата светлина на настолната лампа падаше върху миглите й и ги позлатяваше, както и осветената част на роклята.
— Вие сте пчеличка с косичка.
— Какво? — погледна го изпод вежди Зоя.
Той повтори.
— Така ли? — тя сякаш очакваше по-голям комплимент. — А там, където живеете, след като почти никой не бродира, може ли човек просто така, свободно, да си купи мулине5?
— Как го казахте?
— Му-ли-не. Ето такива конци в различни цветове. Тук е страшно трудно да се намерят.
— Ще запомня и ще попитам. Намеря ли, непременно ще ви изпратя. А ако се окаже, че разполагат с неограничени количества, може би за вас ще бъде по-изгодно да се преселите въобще при нас?
— А къде все пак се намира това при нас?
— С една дума — в целината.
— Така ли?
— Когато пристигнахме там, никой не мислеше, че отива в целината. А след като се оказа, че е така, започнаха да пристигат и ентусиастите. Ако подлежите на разпределение, помолете да ви изпратят при нас! Навярно няма да ви откажат, защото на никого досега не са отказали.
— Нима е толкова лошо при вас?
— Никак. Просто хората имат невярна представа за това кое е добро или лошо. Да живееш в пететажна клетка, да чукат и ходят над главата ти, да чуваш пуснато докрай радио от всички страни, се смята за щастие, а да живееш като трудолюбив земеделец в къщурка от плет, измазана с глина, се възприема като огромна беда.
Той говореше сериозно, с онази убеденост, когато човек няма желание дори да повиши глас, за да подсили аргументите си.
— Всъщност целината степ ли е или пустиня?
— Степ. Дюни няма. Само тук-там се среща някакво далечно подобие на тревичка. Расте жантак — не знаете ли, че това е камилски бодил? Да, наистина е бодил, но през юли по него се появяват розови цветчета, които имат особено фин мирис. Казахите правят от него около сто лекарства.
— Значи това място се намира в Казахстан?
— Да.
— И как се казва?
— Уш Терек.
— Аул?
— Може и така да се каже, а може и да се приеме за районен център. Има болница, но не достигат лекари. Пристигайте!
Той примижа.
— И повече нищо не расте?
— Съществуват доста поливни площи със захарно цвекло и царевица. А в зеленчуковите градини има каквото душа ти иска. Стига човек да се труди. На пазара от гърците може да се купи мляко, от кюрдите — овнешко, а от немците — свинско. Ако можехте да видите какви живописни пазари има! Всички се обличат в националните си облекла и пристигат на камили.
— Вие агроном ли сте?
— Не, землемер.
— С една дума, защо живеете там?
Костоглотов се почеса по носа.
— Много ми харесва климатът.
— И с транспорта ли е лоша работата?
— Неее… Има коли колкото искате.
— И все пак защо да замина за там?
Тя го погледна изпитателно. За времето, през което говореха, чертите на лицето му бяха станали по- омекотени.
— Вие ли? — Костоглотов свъси вежди, сякаш се мъчеше да измисли тост. — А откъде знаете, Зойче, точно в коя точка на земята ще бъдете щастлива и в коя — нещастна? И кой въобще може да каже, че го знае?
Глава 4
Тревогите на болните
