Мурсалимов извади празна опаковка от поливитаминови хапчета.
— Кога ги купи? — попита Донцова.
Ахмаджан преведе:
— Преди три дни.
— Как ги изпи? — изуми се тя. — Всички наведнъж ли?
— Не, на два пъти — продължи да превежда Ахмаджан.
Лекарите, сестрата, болните руснаци и Ахмаджан се засмяха; дори и самият Мурсалимов, без да разбира причината за смеха, също разтегна устните си.
Безсмисленият и не на място смях събуди само у Павел Николаевич негодувание. Е, сега ще ги отрезви! Той обмисляше каква поза да заеме при срещата си с лекарите и реши, че полулегнал най-добре ще им подчертае презрението си.
— Няма нищо, няма нищо! — ободри Мурсалимов доктор Донцова и му предписа още витамин „С“; избърса ръцете си в кърпата, поднесена й мигновено от сестрата, и загрижено се обърна, за да премине към следващия пациент. Павел Николаевич изненадан видя, че сега, застанала с лице към прозореца, съвсем близо до него, самата тя безкрайно уморена, също изглеждаше като болна.
Плешив, с тюбетейката и очилата, седнал със строго изражение в леглото си, Павел Николаевич, кой знае защо, приличаше на учител и не какъв да е, а заслужил, образовал и възпитал стотици ученици. Изчака Людмила Афанасиевна да се приближи, оправи очилата си и заяви:
— Другарко Донцова, ще бъда принуден да уведомя Министерството на здравеопазването за порядките в тази клиника и да позвъня на другаря Остапенко.
Тя не трепна, само цветът на лицето й стана землист. Направи странно движение с раменете си, сякаш гърбът й бе стегнат с ремъци, които не позволяваха дори и най-лекото движение в кръста.
— Ако имате толкова лесен достъп до нашето министерство — веднага се съгласи тя — и дори можете директно да позвъните на другаря Остапенко, аз ще ви дам допълнителни сведения, искате ли?
— И моите са достатъчни! Непростимо е равнодушието, което цари тук! Тук съм вече
Не можа да се доизкаже. Тя бе длъжна да разбере!
Всички в стаята мълчаха и гледаха Русанов. Донцова запази самообладание, но Хангард толкова силно стисна устните си, че те се превърнаха в тънка линия, навъси се, челото й се сгърчи, сякаш бе станала свидетел на нещо непоправимо, от което не можеше да откъсне поглед.
А Донцова, надвесила се над седящия Русанов, не си позволи дори да се намръщи, само още веднъж помръдна с раменете си и сговорчиво каза:
— Ето че аз пристигнах да ви лекувам.
— Не, вече е късно! — отряза я веднага Павел Николаевич. — До гуша ми дойде от тукашните порядки и си отивам. Никой не се заинтересува, никой дори не ми постави диагноза!
Гласът му затрепери, защото действително му бе безкрайно обидно.
— Диагнозата е определена — бавно изрече Донцова, облегнала се с двете си ръце върху таблата на леглото му. — И вие повече никъде не можете да отидете. На друго място в републиката никой не би се заел да лекува болестта ви.
— Но нали вие ми казахте, че не страдам от рак?… Кажете истината!
— Не ни е позволено да назоваваме пред пациентите болестта, от която страдат. Но ако това може да облекчи вашето състояние, моля: страдате от лимфогрануломатоза.8
— Значи не е рак?
— Разбира се, че не. — В гласа й не се долови дори естественото раздразнение от спора. Нали виждаше подутината, голяма колкото юмрук, под челюстта му. На кого би могла да се сърди? — Никой насила не ви е накарал да постъпите в нашата клиника. Можете да си отидете още сега. Но помнете… — Тя за миг се поколеба, но после примирена го предупреди: — Нали умират не само от рак…
— Искате да ме уплашите ли? — възкликна Павел Николаевич. — Защо? Това не е възпитателно! — назидателно продължи той, но думата „умират“ охлади ентусиазма му и Русанов попита по-меко:
— Искате да кажете, че положението ми не е розово?
— Ще стане такова, ако започнете да се местите от една клиника в друга. Свалете шала. И станете, моля ви.
Той изпълни желанието на Донцова, която веднага започна да опипва внимателно подутината му, а след това и здравата половина на шията му, вероятно за да направи някакво сравнение. После го помоли да отметне главата си назад, доколкото е възможно (оказа се, че обвивката на подутината не позволява да се премести на привичното разстояние); после да опита да направи същото движение встрани и напред.
Да, оказва се, че главата му почти нямаше никаква свобода на движение — онази лека изумителна свобода, на която не обръщаме внимание, когато я притежаваме.
— Съблечете се до кръста, моля.
На горната част на неговата зелено-кафява пижама имаше големи копчета и тъй като бе широка, събличането не би трябвало да бъде трудно, но при движението на ръцете остра болка прониза подутината и Павел Николаевич изстена. О, колко далеч бе отишла болката!
Сестрата помогна на Русанов да измъкне ръцете си от ръкавите.
— Мишниците болят ли ви? — попита Донцова.
— А какво, и там ли може да се появи болка? — гласът на Павел Николаевич бе спаднал и прозвуча по- тихо и от въпроса на Людмила Афанасиевна.
— Изпънете ръцете си настрани!
Тя съсредоточено и силно притисна мишниците му.
— В какво ще се състои лечението? — попита Павел Николаевич.
— Вече ви казах — ще ви лекуваме с инжекции.
— И къде ще ги биете? В подутината ли?
— Не.
— А често ли?
— Три пъти седмично. Обличайте се.
— А операция невъзможна ли е?
Той попита, но повече от всичко се страхуваше да легне на операционната маса. Като всеки пациент предпочиташе каквото и да е, но друго лечение.
— Операцията е безсмислена.
Людмила Афанасиевна избърса отново ръцете си в подадената й кърпа.
Чудесно е, че операцията е безсмислена! Павел Николаевич се замисли. Все пак трябва да се посъветва с Капа, жена си. Обиколният път също не е от лесните. Нямаше такова влияние, каквото му се искаше да има и каквото бе демонстрирал пред обитателите на мъжката стая. Не можеше просто така да позвъни и на другаря Остапенко.
— Е, добре, ще помисля до утре и ще решим.
— Не — отсече неумолимата Донцова, — трябва да решим днес, иначе утре няма да можем да започнем с инжекциите, защото е събота.
Отново го притискаше! Като че ли правилата не съществуват само затова, че трябва да бъдат нарушавани!
— А защо в събота да не може?
— Защото трябва добре да проследим вашата реакция и в деня на инжекцията, и на следващия. А вдругиден е неделя.
— Наистина толкова сериозни ли са тези инжекции?
Людмила Афанасиевна не отговори. Вече бе се насочила към Костоглотов.
— Ами ако в понеделник?…
— Другарю Русанов! Упрекнахте ни, че не сме ви обърнали внимание цели осемнадесет часа, а сега приемате като нещо естествено отсрочка от седемдесет и два? (Тя вече бе победила и го мачкаше, а той не можеше да направи нищо!) Или започваме да ви лекуваме, или не. Ако сте съгласен, днес, в единадесет
