Раково отделение

цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.

— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?

— Дааа…

— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?

— А след това… ще ме приемете ли?

— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.

— Синестрол?

— Да.

Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.

— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…

Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:

— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!

Глава 5Тревогите на лекарите

Как се нарича това състояние? Разстроена? Угнетена? Някаква невидима, но плътна тежка мъгла нахлува в гърдите, като изтласква навън всичко, което сме били дотогава. И ние чувстваме само това притискане, тази мътилка, не разбирайки дори веднага, че именно ние сме така притеснени.

Ето какво чувстваше Вера Корнилиевна, след като приключи визитацията и когато слизаше заедно с Донцова по стълбището. Беше й доста зле.

Такива случаи, ни помагат да се вслушаме в себе си, да се ориентираме коя е причината за всичко това и да потърсим изход.

А причината бе, че се опасяваше за мама — така наричаха помежду си Людмила Афанасиевна трите й ординаторки по облъчването. Бе им майка не само заради възрастта си — те бяха на около тридесет години, а тя скоро щеше да навърши петдесет, а и заради особеното усърдие, с което им помагаше да навлязат в работата: самата тя бе безкрайно старателна и придирчива и желаеше трите й „дъщери“ да бъдат също такива; бе от последните, все още успяващи да обхващат и рентгенодиагностиката, и рентгенотерапията и въпреки недостига на време и конкретната определена работа изискваше и от ординаторите си да положат усилия да държат в обсега си и двете дейности. Не съществуваше тайна, която Людмила Афанасиевна да пази за себе си, без да я сподели. И когато Вера Хангард се окажеше по-наблюдателна от нея било в едната или другата област, „мама“ само се радваше. Вера работеше при нея вече от осем години непосредствено след завършване на института и цялата увереност, която сега чувстваше в себе си, силата да измъква от сянката на смъртта страдащите болни й бяха вдъхнати от Людмила Афанасиевна.

Този Русанов можеше да причини на „мама“ тягостни неприятности. Мъдро е да склониш глава, но не е мъдро да я загубиш.

Но ако бе само Русанов! Това би могъл да направи всеки друг пациент, чието сърце е ожесточено. Нали всеки тормоз, веднъж предизвикан, не остава насред път. Неговата следа не е следа по вода, а бразда в паметта. Можеш след това да я изгладиш, с пясък да я засипеш, но е достатъчно някой, макар и пиян, да извика: „Бий лекарите!“ или „Бий инженерите!“, и ръката сама се протяга към палката.

Шрапнелите на подозренията са останали навсякъде. Съвсем доскоро в тяхната клиника имаха пациент с рак на стомаха, шофьора М.Г.Б. Предстоеше му операция. Вера Корнилиевна нямаше нищо общо с него, но по време на едно от нощните си дежурства тръгна да направи обиколка на пациентите. Тъй като се оплакваше от тежка безсъница, тя му предписа броморал, но разбрала от сестрата, че дозата е ниска, каза: „Дайте му два праха наведнъж!“ Болният ги взе и Вера Корнилиевна дори не обърна внимание на особения му поглед. Това би си останало там, но лаборантката бе съседка по жилище на шофьора и често го посещаваше в стаята му. Тя пристигна при Вера Корнилиевна развълнувана и й обясни, че шофьорът не изпил праховете (защо ли са му дали два наведнъж?), не спал през нощта, а преди малко я попитал: „Защо нейната фамилия е Хангард? Опиши ми я по-подробно. Тя искаше да ме отрови. Трябва да се заемат с нея.“

Няколко седмици Вера Корнилиевна прекара в очакване, вярвайки, че с нея наистина ще се заемат. И през цялото това време тя бе длъжна постоянно, безпогрешно и дори с известно вдъхновение да поставя диагнози, да определя лекарствените дози и с поглед и усмивка да ободрява болните, попаднали в този прословут раков кръг, и от всеки да очаква въпросителния поглед: „А ти не си ли отровителка?“

Отгоре на това днес бе ден с особено тежка визитация. Дори Костоглотов, един от болните с най-голям късмет, към който Вера Корнилиевна бе, кой знае защо, особено благоразположена, именно така и попита „мама“, подозирайки, че са го избрали за обект на някакъв зловещ експеримент.

Потисната след визитацията бе и Людмила Афанасиевна, спомнила си също неприятен случай — с Полина Заводчикова, скандалната жена. Тя самата не бе болна, а синът й, но бе останала с него в клиниката. Изрязаха му вътрешния тумор и майка му се нахвърли в коридора върху хирурга, като настояваше той да й предаде късче от изрязаната плът. И сигурно би успяла, ако въпросният хирург не бе Лев Леонидович. Повече от сигурно бе, че Заводчикова имаше ясна цел: да отнесе това късче в друга клиника, където да го изследват, и ако не съвпадне с първоначалните изследвания на Донцова, да я изнуди за пари или да я предаде на съда.

Тя и колегите й бяха свидетели на не един подобен случай.

Сега, след визитацията, те отиваха да обсъдят неща, които не биваше да бъдат чути от пациентите, и да вземат решение.

В Тринадесето отделение не достигаха помещения и по тази причина за лекарите от отделението за облъчване нямаше стаички. За тях нямаше място нито в залата за гама-лъчение, нито в другата за дългофокусни рентгенови апарати от сто и двадесет и двеста хиляди волта; имаше място в рентгенодиагностичното отделение, но там бе постоянно тъмно. И затова масата, около която се събираха, за да обсъдят текущите въпроси, да попълнят болничните картони и другите документи, се намираше в кабинета за късофокусни рентгенови апарати, сякаш след толкова години работа не бяха се надишали на отвратителния рентгенов въздух с неговия особен мирис и топлина.

Влязоха и седнаха една до друга зад голямата грубо рендосана маса без чекмеджета. Вера Корнилиевна прелистваше стационарните картони — на мъже и на жени, разделяйки ги на две купчини: в първата бяха онези, които тя сама щеше да обработи, а в другата — с помощта на Людмила Афанасиевна. Донцова гледаше мрачно плота на масата и издала леко напред долната си устна, почукваше с молив.

Вера Корнилиевна от време на време я поглеждаше с разбиращ поглед, но не се решаваше да я заговори нито за Русанов, нито за Костоглотов, нито за общата им лекарска съдба, защото нямаше смисъл да се повтаря това, което се разбира от само себе си, а знаеше, че ако се изкаже недостатъчно внимателно и тактично, може, вместо да я утеши, да я засегне.

А Людмила Афанасиевна каза:

— Колко дразни това, че сме безсилни, нали? — (Това можеше да се отнася за много от болните, прегледани днес.) Тя отново почука с молива. — Но нали никъде не видяхме допуснати грешки. (Това пък важеше и за Азовкин, и за Мурсалимов.) Понякога се отклоняваме от точната диагноза, но винаги правилно сме лекували. А по-малка доза също бе невъзможно да му дадем. Подведе ни мярката.

Да, нямаше съмнение, че тя мислеше за Сибгатов! Съществуват такива неблагодарни болести, заради които прилагаш цялата си изобретателност, а силите не стигат, за да спасиш пациента. Когато донесоха за пръв път Сибгатов на носилка, рентгенограмата показа пълно разрушение на гръбначния стълб. Колебанието се появи, когато дори консултацията с професора потвърди, че е саркома на костта, а едва по-късно постепенно изясниха, че това е огромна клетъчна подутина, при която в костта се появява гъста течност и