цялата кост се заменя от тъкан, подобна на желе. Но начинът на лечение все пак бе правилен.
Гръбначният стълб не може нито да се смени, нито да се изпили. Това е камък, поставен в основата. Единственото, което трябваше да направят, бе облъчването с рентгенови лъчи и задължително с големи дози, защото от по-малките нямаше никакъв ефект. И Сибгатов оздравя! Гръбнакът му се укрепи. Той оздравя, но от конските дози на облъчване тъканите около него станаха изключително чувствителни и предразположени към образуването на нови, злокачествени тумори. И както след удар се появи огнище на язва. И сега, когато кръвта и тъканите му отказваха да възприемат рентгеновите лъчи, бушуваше ново огнище на туморна буца, което не бяха в състояние да потушат, а само ограничиха разпространението му.
За лекаря това бе осъзнаване на безсилието и несъвършенството на методите, а за сърцето му — мъка, най-обикновена мъка, че живее на света такъв кротък, вежлив и печален татарин Сибгатов, благодарен на лекарите за грижите, но всичко, което може да се направи за него, е да бъдат продължени само страданията му.
Днес сутринта Низамутдин Бахрамович извика Донцова по специален повод: да се ускори освобождаването на леглата и за тази цел да се изписват болните, чието състояние не подлежи на подобрение. Донцова бе съгласна с думите му, защото в приемната постоянно чакаха, понякога и по няколко денонощия, нови пациенти, а и от районните онкологични пунктове непрекъснато пристигаха молби да им бъде разрешено да изпратят някой болен. Тя бе съгласна по принцип и знаеше, че пръв Сибгатов попада под ударите на новото разпореждане, а не можеше да го изпише. Бе водила прекалено дълга борба за един обикновен човешки гръбначен стълб, за да отстъпи сега пред простото разумно решение и да се откаже от поредното повторение на възприетия метод с нищожната надежда, че все пак греши смъртта, а не лекарят. Заради Сибгатов Донцова дори изневери на научните си интереси и се съсредоточи в изследването на патологията на костите с единствената си спонтанна цел — да спаси пациента си. Може би в приемната чакаха хора не по-малко нуждаещи се от лечение, а тя не можеше да изпише Сибгатов и бе готова да хитрува, доколкото е възможно, пред главния лекар.
Низамутдин Бахрамович настояваше за изписването на безнадеждните пациенти, и поради това, че тяхната смърт бе желателно да не настъпва в клиниката, а извън нея: това също би осигурило свободни легла, а и останалите не биха били толкова угнетени; би се подобрила и статистиката, тъй като безнадеждно болните ще бъдат изписвани не поради настъпилата смърт, а само с „влошаване на състоянието“.
Именно с тази формулировка щеше да бъде изписан днес Азовкин. Историята на неговата болест, описана в продължение на няколко месеца в цяла тетрадка, направена от грубо подлепени кафяви грапави листове от зле обработена дървесина, върху които перото често задираше и оставяше мастилени петна, съдържаше много виолетови и сини цифри и редове. И двамата лекари виждаха по изписаните листове ясно как изнемощялото от страдания градско момче лежи на леглото като на смъртен одър, но произнесените на тих мек глас цифри бяха по-неумолими от присъдата на трибунал и не подлежеше на обжалване. Тук имаше двадесет и шест хиляди рентгена облъчвания, от които дванадесет хиляди при последната серия, петдесет инжекции синестрол, седем трансфузии на кръв и въпреки всичко левкоцитите бяха само три хиляди и четиристотин, еритроцитите… Метастазите разкъсваха отбраната като танкове, появиха се и в белите дробове, възпалиха възлите над ключиците, но организмът нямаше с какво да ги спре.
Лекарите разменяха погледи и дописваха заделената купчина болнични картони, а сестрата рентгенолаборантка веднага се заемаше с амбулаторните процедури; тя въведе четиригодишно момиченце, облечено в синя рокличка, придружено от майка му. Лицето на детето бе покрито с червени струпеи, които все още бяха съвсем малки и незлокачествени, но бе прието да бъдат облъчвани, за да не се увеличат. Самото момиченце малко се притесняваше от това и не знаеше, че може би на малката му устничка виси тежката гира на смъртта. То не бе за първи път тук и затова вече не се страхуваше, бъбреше и протягаше ръка към никелираните части на апаратите. Сеансът продължаваше три минути, но през това време момиченцето съвсем не можеше да поседи неподвижно под точно насочената към болнота място тясна тръбичка; въртеше се, местеше се и изнервената сестра изключваше апарата, за да коригира отново посоката на лъчите. Майката държеше разни играчки, за да привлече вниманието на дъщеричката си и й обещаваше подаръци, само и само да седи спокойно. След това влезе мрачна старица, която дълго сваляше забрадката и блузата си. После дойде от стационара жена в сив халат с кръгла подутина на стъпалото, което просто бе набола на гвоздей. Тя весело разговаряше със сестрата, без въобще да предполага, че тази голяма колкото сантиметър топчица, която, кой знае защо, не искат да изрежат, е кралицата на злокачествените тумори — меланобластома.
Вера Корнилиевна и Людмила Афанасиевна неволно се отклониха от работата си, за да обърнат внимание на болните. Прегледаха ги и посъветваха сестрата. После дойде времето Вера Корнилиевна да отиде да направи определената инжекция на Русанов и затова тя постави пред Донцова последния, нарочно задържан болничен картон на Костоглотов.
— При толкова запуснатото положение, с което постъпи при нас, началото е просто блестящо — каза Вера Корнилиевна. — Само че е прекалено вироглав. Дано наистина не се откаже.
— Само да се опита! — отсече Людмила Афанасиевна.
Наистина болестта на Костоглотов бе същата като на Азовкин, но лечението протичаше толкова обещаващо, че той нямаше право да се отказва.
— Пред вас едва ли ще се осмели да направи опит — съгласи се веднага Хангард, — но за себе си не мога да кажа, че ще успея да го разубедя. Може би трябва да мине в твоята група? — Тя махна от нокътя си някаква полепнала прашинка. — Между Костоглотов и мен се установиха трудни взаимоотношения… Не зная защо, но няма да мога категорично да говоря с него.
Трудните взаимоотношения между двамата бяха започнали още по време на запознанството им.
Бе мрачен януарски ден. Валеше дъжд. Хангард застъпи като нощен дежурен лекар по клиника. Приблизително около девет часа вечерта при нея влезе пълната здрава санитарка от първия етаж и й се оплака:
— Един от болните се държи безобразно. Сама няма да се справя. Ако не се вземат мерки, ще ни се качат на главата.
Вера Корнилиевна излезе и видя до заключената стаичка на старшата сестра, близо до голямото стълбище, излегнал се направо на пода огромен мъж с ботуши, облечен в протрит войнишки шинел и нахлупил на главата си обикновена ушанка, която видимо му бе малка. За възглавница му служеше раница и по всичко изглеждаше, че се готви да спи. Хангард се приближи. Тънконога и на високи токчета (никога не се обличаше небрежно), тя го погледна строго с намерение да го принуди да стане, но той, макар да бе я забелязал, запази равнодушния си вид и не промени позата си; дори изглеждаше, че нарочно не отваря очи.
— Кой сте вие? — попита го тя.
— Чо-век — тихо и с явно безразличие отговори той.
— Имате ли документ, че ви изпращат тук?
— Да.
— Кога го получихте?
— Днес.
От локвичката, която се бе образувала около него, стана ясно, че не само шинелът, но и ботушите, и войнишката му мешка са мокри.
— Но тук не трябва да се лежи… Ние… не разрешаваме. Пък и просто е неудобно.
— Удобно е — вяло се обади непознатият. — Аз съм в родината си, от кого да се стеснявам?
Вера Корнилиевна се обърка. Тя почувства, че не може да го смъмри, да му заповяда да стане, защото той едва ли би я послушал.
Огледа вестибюла, който през деня обикновено бе изпълнен с посетители и пациенти, а нощем, когато заключваха клиниката, позволяваха на пристигналите тежко болни да останат в него, ако нямаше къде да спят. Сега във вестибюла имаше само две пейки, на една от които лежеше старица, а на другата млада узбечка, облечена в пъстра рокля, бе сложила детето си, а самата тя седеше до него.
Можеха да разрешат на някой при особен случай да легне на пода, но той обикновено бе доста мръсен.
