Тук се влизаше само в болнични дрехи или с бели престилки.
Вера Корнилиевна отново погледна към по всяка вероятност необразования и своенравен болен, от чието отслабнало и уморено лице бе изчезнала част от безразличието.
— Нямате ли познати в града?
— Не.
— А не опитахте ли в някои от хотелите?
— Опитах — отговори уморено той.
— Имаме пет хотела.
— Въобще не си правят труда да изслушат! — Непознатият затвори отново очите си, сякаш даваше да се разбере, че разговорът е приключил.
— Ако се бяхте обадили по-рано! — сети се Хангард. — Някои от нашите санитарки прибират у дома си болни, които нямат къде да пренощуват. Не вземат скъпо.
Той лежеше със затворени очи.
— Казва, че и цяла седмица щял да лежи тук! — намеси се ядосано дежурната санитарка. — С една дума, докато не му дадат легло! Виж го ти нахалника! Ставай, не се глези! Тук е стерилно! — приближи се още повече санитарката.
— А защо има само две пейки? — удиви се Хангард. — Нали имаше и трета?
— Нея я пренесохме — посочи с ръка към остъклената врата санитарката.
Наистина отвъд нея, в коридора, в който се намираха вратите на апаратните, бяха пренесли една пейка за онези от болните, на които през деня се налагаше да идват за амбулаторни сеанси.
Вера Корнилиевна помоли санитарката да отключи, а на болния каза:
— Ще ви предложа по-удобно място, ставайте.
Той я погледна недоверчиво. После стенейки, започна да се изправя. Изглежда, всяко движение му причиняваше болка. Най-накрая се изправи. Бе забравил да вземе торбата, а сега заради болките не му се искаше да се навежда отново.
Вера Корнилиевна леко се наведе, хвана с белите си пръсти неговата мокра и мръсна торба и му я подаде.
— Благодаря — горчиво се усмихна непознатият, — до какво доживях…
На пода, там, където бе лежал, се виждаше мокро петно.
— Дъжд ли ви е валял? — вглеждаше се в него с все по-голям интерес тя. — В коридора е топло, свалете шинела. Не ви ли тресе? Температура имате ли?
Тъй като почти цялото му чело бе скрито от нахлупената до веждите черна парцалива ушанка с отвързани кожени уши, тя докосна с пръстите си бузата му. Дори беглото докосване показа, че има температура.
— Някакви лекарства вземате ли?
Той я погледна по друг начин, сякаш отчуждението го бе напуснало.
— Аналгин.
— Имате ли?
— Да.
— Приспивателно искате ли?
— Ако е възможно.
— А, да, щях да забравя — сети се Вера Корнилиевна, — покажете ми документа, с който…
Устните му трепнаха, но бе неизвестно дали се опитваше да се усмихне или от болка.
— А ако я няма тази хартийка, отново под дъжда ли?
Разкопча горните телени копчета на шинела си и от джоба на гимнастьорката си извади документа, действително написан същата сутрин в амбулаторията. Вера Корнилиевна го прочете и разбра, че той ще бъде неин пациент. С документа в ръка тя се запъти за приспивателното.
— Сега ще го донеса. Вървете да легнете.
— Почакайте! — оживи се той. — Върнете ми хартийката. Познати са ми тези неща!
— Но от какво се страхувате? — Тя се обърна обидена. — Нима не ми вярвате?
Той колебливо я изгледа и измърмори:
— А защо да съм длъжен да ви вярвам? Не сме сърбали попара от една паница…
И се запъти към пейката.
Тя се разсърди и не се върна при него, а изпрати по санитарката приспивателното и документа му, в горната част на който бе написала „иго“, подчертано и с удивителен знак.
Едва през нощта мина покрай него. Той спеше. Пейката бе удобна за тази цел: извитата облегалка преминаваше към седалката постепенно и образуваше полусфера, а не прав ъгъл. Бе свалил мокрия шинел, но бе се загърнал с него’: едната му пола покриваше краката, а другата — рамото. Долната част на ботушите висеше извън пейката. Върху подметките не бе останало здраво място — бяха кърпени много пъти с черна и червена кожа. Под бомбетата имаше метални капачки, а на токовете — големи налчета.
На сутринта Вера Корнилиевна даде указания на старшата сестра, която го настани на горната стълбищна площадка.
Наистина от този първи ден Костоглотов вече не се държеше дръзко с нея. Общуваше вежливо, на разговорен градски език, винаги пръв я поздравяваше и дори доброжелателно й се усмихваше. Но никога не я напускаше усещането, че всеки момент може да изтърси нещо странно.
Действително онзи ден, когато тя го извика, за да определи кръвната му група и бе приготвила за тази цел празна спринцовка, той свали вече вдигнатия почти до рамото ръкав и твърдо заяви:
— Вера Корнилиевна, много съжалявам, но трябва да намерите начин да минете без тази проба.
— Но защо, Костоглотов?
— Вече доста изпиха от кръвчицата ми, повече не искам. Нека дават онези, които имат в излишък.
— Как не ви е срам?! И това ми било мъж! — погледна го тя с онази природна женска насмешка, която мъжът никога не може да понесе.
— И после какво?
— При първия удобен случай ще ви прелеем кръв.
— На мен? Да ми прелеете? Отървете ме! За какво ми е чужда кръв? Не искам, а от своята и капка няма да дам. Кръвната ми група може да си я запишете, от фронта я знам.
Колкото и да го уговаряше, той не отстъпваше, намирайки кое от кое по-неочаквани съображения и аргументи. Бе уверен, че по-нататъшният спор е излишен.
Накрая тя просто се обиди.
— Поставяте ме в някакво глупаво и смешно положение. За последен път ви моля.
Разбира се, това бе грешка и унижение от нейна страна: наистина за какво молеше?
Но Тогава той веднага запретна ръкава си и протегна ръката си.
— Правя го само заради вас. Вземете колкото искате, моля ви.
Заради това, че тя се объркваше при среща с него, веднъж се случи нещо несвързано и необяснимо. Костоглотов й каза:
— А вие не приличате на немкиня. Навярно носите фамилията на мъжа си?
— Да — изтръгна се от устата й.
Защо му отговори така? В онзи момент й се стори обидно да каже истината.
Хангард бе фамилията на баща й и дядо й, които бяха наистина немци, приели руско поданство.
А как би трябвало да каже? Не съм омъжена? И никога не съм била?
Да, бе невъзможно.
Глава 6
История на анализа
Най-напред Людмила Афанасиевна отведе Костоглотов в апаратната, от която току-що бе излязла след сеанса някаква болна. От осем часа сутринта почти непрекъснато работеше голямата сто и седемдесет хиляди волтова тръбичка, провесена от статива, а малкото прозорче бе затворено и целият въздух бе затоплен от леко сладникава, противна рентгенова миризма.
Тази топлина ставаше противна на болните след десетина сеанса, но Людмила Афанасиевна бе
