година, и положението на днешната метастаза съвпадат с нашата диагноза, но все пак не са изключени и други възможности, а това затруднява лечението. Както сам разбирате, сега е невъзможно да се вземе проба оттам.
— Слава Богу! Пък и аз не бих позволил.
— Все пак не разбирам защо да не можем да получим епруветките с първичния препарат. Вие напълно уверен ли сте, че ви е правен хистологичен анализ?
— Да, уверен съм.
— Но защо в такъв случай не са ви казали резултата? — изрече толкова задъхано тя с тон на делови човек, че някои думи по-скоро трябваше да бъдат обяснени с известни догадки.
А Костоглотов бе отвикнал да говори бързо.
— Резултата ли? Тогава, Людмила Афанасиевна, протичаха такива бурни събития и обстановката бе една… че, честна дума… Просто ми бе неудобно да питам за моята биопсия. Наоколо глави падаха… А и не разбирах за какво ми бе нужна тази биопсия. — Костоглотов обичаше, разговаряйки с лекарите, да употребява техните термини.
— Разбира се, че вие не сте разбрали. Но лекарите би трябвало да знаят, че с това не бива да се шегуват.
— Лекарите?
Той погледна посивелия й кичур, който тя не криеше, а след това и деловия израз на скулестото й лице.
Колко странен е животът! Ето пред него стои съотечественичка, съвременничка и доброжелателка, а на общия им роден руски език той не може да й обясни и най-простите неща. Може би трябва да започне доста отдалеч или прекалено рано да прекъсне.
— И лекарите, Людмила Афанасиевна, нищо не можеха да направят. Първият хирург, украинец, който реши, че трябва да бъда опериран и ме подготви, го
— И после?
— Какво после? Отведоха го.
— Но, извинете, той би могъл, когато са му казали, да…
Костоглотов искрено се разсмя.
— При това положение никого не предупреждават, Людмила Афанасиевна. Целият смисъл е да се прибере човекът внезапно.
Донцова се навъси. Костоглотов говореше неразбираеми неща.
— Но ако той има нуждаещ се от незабавна операция болен?
— Там имаше и по-тежки случаи от моя. Един литовец бе глътнал алуминиева лъжица от столовата.
— Но как е могло да стане това?!
— Нарочно. За да излезе от карцера. А и откъде би могъл да знае, че хирургът са го отвели?
— А… после? Нали вашата подутина бързо е растяла?
— От сутрин до вечер. Сериозно… А след това, след четири дни, докараха от друг лагерен пункт нов хирург, немец. Карл Фьодорович. Дааа… След десет дни, щом свикна с новото място, ми направи операция. Но никой не спомена пред мен думите „злокачествен тумор“, „метастази“ и прочие. Въобще не бях ги чувал.
— Но биопсия сигурно е направил?
— Тогава нищо не знаех. След операцията лежах с торбичка пясък на корема. В края на седмицата започнах да пробвам дали мога да сваля от леглото краката си и да стоя прав, но изведнъж започнаха да набират арестанти за поредното преместване в друг лагер; групата трябваше да бъде от около седемстотин души от така наречените „бунтовници“. И в тази група попадна и моят кротичък Карл Фьодорович. Взеха го направо от леглото и дори не му позволиха да обиколи за последен път болните си.
— Каква дивотия!
— Това още не е никаква дивотия. — Костоглотов се оживи повече от обикновено. — Дотича моето приятелче и ми прошепна, че аз също влизам в тази група. Самата мадам Дубинска дала съгласието си. Дала го, знаейки много добре, че не мога да ходя и че дори конците от шевовете не са ми извадени, мръсницата! Извинете… Тъй като знаех, че ако пътувам в конските вагони с неизвадени конци, раната ще гнояса, което означава сигурна смърт, твърдо реших, когато дойдат да ме вземат, да кажа: стреляйте в мен, както съм на леглото, но никъде няма да тръгна. Да, твърдо бях решил! Но никой не дойде. Не защото мадам Дубинска се бе смилила над мен — тя дори се изненада, че са ме оставили, а просто бяха видели в отчетно-разпределителната част, че ми остава да излежа по-малко от година. Но аз се отвлякох… Приближих се до прозореца и гледам: на двадесет метра от мен, в двора на болницата, виждам линейка, към която блъскат няколко арестанти. Изведнъж оттам ме вижда Карл Фьодорович и крещи: „Костоглотов! Отворете форточката!“ Надзирателят изръмжа: „Мълчи, мършо!“, а той отново: „Костоглотов! Запомнете! Това е много важно! Частица от вашата буца изпратих за хистологичен анализ в Омск, в катедрата по патологоанатомия, запомнете!“ А после ги откараха… Та това бяха моите лекари, вашите предшественици. За какво могат да бъдат виновни те?
Костоглотов се облегна на стола. Бе доста развълнуван. Задъхваше се от въздуха на
Пресявайки чутото (в разказите на болните винаги имаше доста излишни неща), Донцова държеше на своето:
— И какво стана с отговора от Омск? Имаше ли такъв? Обявиха ли ви резултата от анализа?
Костоглотов повдигна рамене.
— Никой нищо не ми съобщи. Аз така и не можах да разбера защо Карл Фьодорович ме помоли да запомня думите му. Едва миналата есен, по време на заточението, когато ми се струпаха доста грижи върху главата, едно старче гинеколог, мой приятел, ме посъветва да направя запитване. Написах писмо в предишния лагер, но не получих отговор. Тогава изпратих оплакване до лагерното управление. След два месеца получих следния отговор: „Въпреки щателното проучване на вашето архивно дело не стана възможно да намерим анализа.“ По това време ми бе толкова зле от подутината, че се отказах от по- нататъшна кореспонденция, но тъй като комендатурата не ми позволяваше да продължа лечението си, написах без никаква надежда в Омск до катедрата по патологоанатомия. След няколко дни пристигна бърз отговор. Беше през януари, преди да ми разрешат да дойда във вашата клиника.
— Виждате ли! Къде е този отговор?
— Людмила Афанасиевна, аз заминавах оттам и… Всичко ми бе безразлично. Още повече че и хартийката бе без печат, това бе просто писмо от лаборантката към катедрата. Тя любезно ми бе написала, че именно от онази дата, за която споменах, и именно от онова селище е пристигнала пробата за анализа, който бил направен и потвърдил… подозирания от вас вид подутина… и че още тогава отговорът веднага бил изпратен до отправилата молбата болница, тоест нашата затворническа. И се случило това, напълно логично за тамошните порядки, в което напълно вярвам: отговорът пристигнал, но тъй като никому не бил нужен, мадам Дубинска…
Не, Донцова не бе в състояние да приеме такава логика!
Скръстила ръцете си, тя нетърпеливо удари с длани горната част на ръцете си, над лактите.
— Но нали от този отговор следвало, че трябва веднага да ви подложат на рентгенотерапия!
— Кого? — Костоглотов, шеговито примижал, погледна Людмила Афанасиевна. — Рентгенотерапия ли?
Ето че той четвърт час напразно й бе разказвал. Тя отново нищо не разбираше.
— Людмила Афанасиевна, нямате и представа за света, в който бях… А и за него не е прието да се говори! Каква рентгенотерапия! Още болката от операцията не бе преминала и бях в състоянието, в което сега се намира Ахмаджан, а вече наливах бетон. Дори и не помислих, че мога да недоволствам. Вие не знаете колко тежи напълненото догоре корито с бетон, след като едва го вдигат двама мъже.
Тя наведе глава.
— Е, добре. Но защо, този отговор от катедрата по патологоанатомия е бил без печат и повече е приличал на частно писмо?
— И на това трябва да бъдем благодарни! — възкликна Костоглотов. — Просто бях попаднал на добър
