— Би трябвало да се радвате! Някой ви отдава кръвта си! Това означава здраве, живот!
— Но аз не искам! Бях свидетел как на един чеченец му преляха кръв, след което той три часа се тресеше на леглото, а само казаха, че било поради „несъвместимост на кръвта“. А на друг вкарат кръв, но не във вената и току-виж веднага изскача някаква „брадавица“ на ръката. После цял месец компреси. Не искам.
— Обаче без преливане на кръв е невъзможно по-нататъшното рентгеново облъчване.
— Тогава не облъчвайте! Защо въобще поемате отговорността да решавате вместо другия? Нали това е страшна отговорност, която много рядко води до добро. Трябва да се страхувате от нея! Дори лекарите нямат това право.
— Не, точно те трябва да го имат. Преди всички останали! — убедено възкликна Донцова, вече доста разсърдена. — Без това право медицината въобще не би съществувала!
— Но до какво води всичко това? Вие скоро ще правите доклад за лъчевата болест, нали?
— Откъде знаете? — изуми се Людмила Афанасиевна.
— Не е трудно да предположи човек…
Обяснението бе много просто: на масата имаше дебела папка с машинописни листа. Макар да бе далеч от нея, по време на разговора Костоглотов успя да прочете какво бе написано върху корицата и да обмисли какво може да бъде съдържанието й.
— Лесно може да се досети — продължи той. — Защото се е появило ново название, което изисква специален доклад. Но нали и преди двадесет години вие сте облъчвали някой друг, подобен на Костоглотов, който не е искал, защото се е страхувал от лечението, но вие сте го уверявали, че всичко е наред по простата причина, че не сте знаели какво е това лъчева болест. И аз сега съм в неговото положение: още не зная от какво конкретно се страхувам, но искам да ме пуснете да си отида! Искам да се излекувам със собствени сили. Току-виж станало по-добре, нали?
Лекарите се ръководят от едно правило: да не плашат болния, а винаги да го окуражават. Но такъв натрапчив болен като Костоглотов трябваше да бъде зашеметен.
— По-добре ли? Няма да се получи! Мога да ви уверя, че няма да стане. — Тя удари по масата с цялата си длан, сякаш бе видяла муха. — Вие — тя млъкна за момент, търсейки най-подходящата дума — ще умрете!
Погледна го, очаквайки да трепне, но той просто притихна.
— Вашата съдба няма да се различава от тази на Азовкин. Страдате от една и съща болест, лечението на която и при двамата е започнало твърде късно. Ахмаджан ще успеем да спасим, защото него са започнали да го облъчват веднага след операцията. А вие сте загубили почти две години. Помислете си само! А е трябвало веднага да ви направят втора операция близо до лимфовъзела, но са пропуснали момента. И метастазите се разпространяват. Вашата буца е една от най-опасните разновидности на рака, защото протича скоротечно. До скоро смъртността на болните от нея бе близо деветдесет и пет процента. Това устройва ли ви? Сега ще ви покажа…
Тя измъкна от купчината някаква папка и започна да я прелиства.
Костоглотов мълчеше. После заговори тихо и не толкова уверено както преди:
— Ако трябва откровено да ви кажа мнението си, то е, че аз много-много не милея за живота си. Той и преди, а очаквам да бъде така и в бъдеще, не бе от най-сладките. А ако ми е отредено да поживея още половин година, трябва да изживея този срок. Но не искам да мисля за десет или двадесет години напред. Безсмисленото лечение е истинско мъчение. Рентгенът ще предизвика у мен повдигане и повръщане… И в името на какво?
— Ето… Намерих! Това е нашата статистика. — Донцова му показа двоен лист от тетрадка, най-отгоре на който бе написано името на неговия злокачествен тумор; в лявата страна имаше графа „Умрели“, а в дясната „Все още живи“; в средата на три колонки бяха разположени имената, презимената и фамилиите на болните, които бяха изписани с молив и мастило. В дясната страна графата почти цялата бе зачертана. — При постъпването на пациентите записваме всички вдясно, а след това ги прехвърляме в лявата графа… Но все пак има щастливи, които остават в дясната… Виждате ли?
Тя му предаде листа, за да го прегледа и размисли.
— Струва ви се, че сте оздравели? — продължи енергично Людмила Афанасиевна. — Вие сте болен, какъвто сте били и при постъпването. Единственото, което успяхме да си изясним, е, че с вашата буца можем да се борим! Че все още не всичко е загубено! А вие в този момент заявявате, че искате да си отидете? Добре, вървете! Ако искате, още днес можем да ви изпишем! Още сега ще разпоредя. Аз самата ще ви впиша в този списък в графата „Все още живи“…
Костоглотов мълчеше.
— Чакам, решавайте!
— Людмила Афанасиевна — примирено въздъхна той, — ако е нужно някакво разумно количество сеанси — пет, десет…
— Или нито един, или толкова, колкото е нужно! Например от днес по два сеанса, а не по един. И всички видове лечения, които се наложат! И ще откажете цигарите! И още едно задължително условие: трябва да понасяте лекуването не само с вяра, но и с радост! С радост! Само тогава ще се излекувате!
Костоглотов наведе глава. До известна степен днес се пазареше с едно на ум: страхуваше се, че ще му предложат да го оперират, но това не стана. А облъчването можеше да изтърпи. Като резервен вариант Костоглотов разполагаше с тайно лекарство — корен, който расте в Исъккул9. Той разчиташе да замине в своя затънтен край не просто за да се скрие, а за да се полекува с този корен. Притежавайки го, Костоглотов пристигна в този раков диспансер единствено от любопитство.
Доктор Донцова, убедила се, че е излязла победител, великодушно каза:
— Добре, няма да ви давам гликоза. Вместо тази инжекция ще ви бием друга, под мишницата.
Костоглотов се усмихна.
— При това положение отстъпвам.
— И още, моля ви, ускорете получаването на писмото от Омск.
След като излезе от стаята на Донцова, Костоглотов си помисли, че върви между две вечности: от едната му страна бе списъкът на обречените да умрат, а от другата — вечната каторга. Бяха вечни като звездите. Като галактиките.
Глава 7
Правото да лекуваш
Ако бе започнал да разпитва що за инжекция е това, каква е целта, нужна ли е в действителност и оправдана ли е морално, ако Людмила Афанасиевна бе принудена да обясни смисъла и възможните последствия от новото лечение, много вероятно бе Костоглотов окончателно да се разбунтува.
Но именно в този момент, изчерпал всичките си блестящи доводи, той бе се предал.
А тя нарочно прибягна до хитрост и спомена инжекцията като някаква дреболия, която не заслужава особено внимание, защото се бе уморила от обясненията, а знаеше със сигурност, че именно сега, след като бе изпробвано върху болния въздействието на рентгена в чистия му вид, е дошло време да се нанесе решителният удар, горещо препоръчван за този вид рак от съвременните медицински изследвания. Давайки си точна сметка за естеството на необикновения поврат в лечението на Костоглотов, тя не можеше да не използва всички средства, в които вярваше, за да сломи неговата упоритост. Наистина, нямаше я стъкленицата с анализа на първичната проба, но цялата интуиция, наблюдателност и знания й подсказваха, че тази подутина е онази, която отдавна я занимаваше — нито тератома, нито саркома.
Именно този вид рак и това движение на метастазите бе избрала за тема на своята кандидатска дисертация доктор Донцова. Тоест тя някога бе започнала да я пише, после бе се отказала, по-късно отново се върна към нея. Приятелите я убеждаваха, че ще се получи отлична дисертация, но тя, заставена и притисната от обстоятелствата, вече бе загубила вяра, че някога ще успее да я защити. Не защото не й достигаха опит или материал за размисъл — и едното, и другото тя притежаваше в изобилие, а защото непрекъснато, ежедневно я викаха ту в рентгеновия кабинет, ту в лабораторията, ту при някой пациент; Людмила Афанасиевна просто нямаше физическа възможност да се занимава с подбора и описанието на рентгеновите снимки, с формулировките и систематизациите, а какво оставаше за подготовката на
