ако се появява съмнение по отношение на всеки научно приет днес метод, дали няма по-късно да бъде опорочен или отхвърлен; тогава може дявол знае докъде да се стигне! Та нали има случаи, когато човек приема първия в живота си аспирин и умира!… Тогава въобще не бива да се лекува! Тогава въобще не трябва да се творят и всекидневните блага.
Този закон вероятно има и всеобщ характер. Който прави нещо, с действията си винаги поражда и едното, и другото: и доброто и злото; само че при един доброто е повече, а при друг — злото.
Но колкото и да се успокояваше, колкото и добре да знаеше, че тези нещастни случаи заедно със случаите на погрешни диагнози, късно поставени или с неправилно взети мерки, може би не са повече от два процента от цялата й досегашна работа, че излекуваните от нея, спасени млади и стари, мъже и жени ходят на работа, вървят по тревата и асфалта, летят във въздуха, изкачват стълби, събират памук, метат улици, продават в магазини, седят в кабинети, служат в армията и флота са хиляди и не всички са я забравили и няма да я забравят, също така знаеше, че скоро самата тя ще забрави всичките си най- успешни случаи и трудни победи, а до края на живота си ще помни онези няколко нещастници, които попаднаха под колелата на погрешното лечение.
Така бе устроена паметта й.
Не, тя нямаше да може да се подготви днес за съобщението пред обществото на рентгенолозите, а и денят бе към края си. (Оставаше й да отнесе вкъщи папката, но това щеше да бъде безполезно, макар да бе вземала стотици пъти със себе си неща, които не бе успяла да свърши по време на работа.)
А това, което трябваше да направи, бе да върне „Медицинска радиология“ веднага след като прочете статиите, и да отговори на въпроса на онзи фелдшер от Тахта Купир11.
Светлината, която проникваше през запотеното стъкло, стана недостатъчна, затова тя запали настолната лампа и отново седна на стола. Надникна една от ординаторките, вече без халат: „Няма ли да тръгвате, Людмила Афанасиевна?“, после влезе и Вера Хангард и зададе същия въпрос, но Донцова не му обърна внимание, а я попита:
— А Русанов как е?
— Спи. Нямаше повръщания, а само температура. — Вера Корнилиевна свали престилката си и остана по синьо-зелена рокля от тафта, прекалено хубава за работа.
— Не ви ли е жал да я похабявате тук? — насочи погледа си към хубавата дреха Донцова.
— А защо да я пазя?… Защо? — Хангард се опита да се усмихне, но се получи жалка гримаса.
— Добре, Верче, след като така стоят нещата, следващия път ще му бием пълна доза, десет милиграма — подхвърли Людмила Афанасиевна с убийствения маниер на човек, който разбира, че думите само отнемат време, и продължи да пише писмото до фелдшера.
— А Костоглотов? — тихо попита Хангард, вече отворила вратата, за да излезе.
— Имаше битка, но той бе сразен и се покори! — усмихна се Людмила Афанасиевна и отново почувства рязка болка в областта на стомаха. За миг дори й се прииска да се оплаче първо на Вера; вдигна примижалите си очи, но в полутъмната стая видя колежката си като приготвила се за театър с красива рокля и обувки с висок ток и реши да го отложи за друг път.
Всички си бяха отишли, а тя продължаваше да седи. Беше съвсем безсмислено и безполезно да остава повече от половин час в помещенията, ежедневно облъчвани, но такива бяха стеклите се обстоятелства. Всеки път, преди да излезе в отпуск, тя бе много бледа, а левкоцитите й, монотонно намаляващи всяка година, се снижаваха до две хиляди, число, до което се смяташе за престъпно да се доведе някой пациент. На ден й се полагаше по норма да прегледа на рентгена трима с болни стомаси, а по време на войната тя стигаше и до двадесет и пет. Преди отпуск трябваше на самата нея да се прелива кръв, защото почивката не бе в състояние да възстанови загубеното за цяла година.
Но строгата инерция на работата не й позволяваше да се огледа. Към края на всеки работен ден тя с досада установяваше, че отново не е успяла да свърши заплануваното. И сега между другото тя отново се замисли за жестокия случай, свързан със Сибгатов, и си записа за какво трябва да се посъветва при срещата в дружеството с доктор Орещенков. Както тя въвеждаше в работата ординаторите си, така и нея някога, през войната, хванал ръката й, внимателно я насочваше и разширяваше кръгозора й доктор Орещенков. „Никога, Люда, не се старайте да се ограничите само в сферата на дадена специализация, за да не изпаднете в положението на изсушената риба! — предупреждаваше я той. — Дори целият свят да се стреми към тясната специализация, вие дръжте на своето — бъдете с единия си крак в рентгенодиагностиката, а с другия — в рентгенотерапията! Дори да сте последната, останете си такава!“ А той все още бе жив и се намираше тук, в града.
Вече угасила лампата, тя се върна от прага, за да запише какво трябва да направи следващия ден. Облякла старото си синьо палто, Донцова се насочи към кабинета на главния лекар, но той бе заключен.
Дори когато слезе по стъпалата между тополите и се запъти по алеята на болничния двор, мислено оставаше все още на работното си място, а и не искаше да го напусне. Времето беше никакво, но Людмила Афанасиевна не му обръщаше внимание. Здрачът още не бе настъпил. По пътя си тя срещаше много непознати лица, но у нея дори не се появи естественото женско любопитство да обърне внимание кой от минувачите с какво е облечен, каква шапка и обувки носи. Донцова вървеше леко навъсена и строго поглеждаше непознатите, сякаш у всеки един от тях подозираше наличност на онези възможни подутини, които тези хора въобще не подозират, но утре може би ужасени ще ги открият в себе си.
Неусетно премина покрай чайната, разположена в пределите на болничното заведение, и покрай узбекчето, постоянно търгуващо със загънати във фунии от вестник бадеми, и стигна до главната външна врата.
Би трябвало, като излизаше през тази врата, през която бдителната, плесната в устата дебела пазачка разрешаваше да излязат само здравите хора, а болните преследваше с високо изречени укори, да, би трябвало Людмила Афанасиевна да премине от трудовата част на живота си в семейната, но не се получаваше, защото тя не делеше времето и силите си между работата и дома си. Зад болничната ограда тя бе в състояние да преживява по-добрата половина на своето бодърстване, по време на което мислите й, свързани с работата, витаеха около главата й като пчели, които я преследваха дълго, след като напуснеше болничния двор, а и сутрин, много преди да излезе от дома си.
Пусна писмото, адресирано до Тахта Купир, пресече улицата и застана на спирката на трамвая, за да изчака нужния й номер. После всички се втурнаха към вратите. Людмила Афанасиевна също се разбърза, за да може да намери свободно място: това бе първата й мисъл, свързана с външния свят, която започваше да я превръща от оракул на човешките съдби в обикновен трамваен пътник, когото никой не щади в блъсканицата.
Но и по-късно, заслушана в звъна на трамвая по стария, еднопосочен релсов път и по време на спирките, където се разминаваха трамваите, Людмила Афанасиевна гледаше разсеяно през стъклото, продължавайки да мисли ту за белодробните метастази на Мурсалимов, ту за възможното влияние на инжекциите, определени за Русанов. В душата й оставаше неприятна утайка — Донцова знаеше, че това усещане няма да я напусне през цялата вечер — обидният наставнически тон и заплахите на Павел Николаевич, с които той я посрещна днес по време на визитацията, които бяха временно изместени през деня от другите впечатления.
Много от жените в трамвая, както и самата Людмила Афанасиевна, носеха не малки дамски чантички, а чанти, големи колкото куфар, в които можеше да се побере живо прасенце или четири хляба. Постепенно, след всяка отминала спирка и осветен магазин, мярнал се зад стъклото, Людмила Афанасиевна усещаше как я завладяват мислите за домакинството и къщната работа. Всичко лежеше на нейните рамене, защото каква помощ можеше да се очаква от мъжете. Съпругът и синът й бяха такива, че когато тя заминаваше на конференция в Москва, те дори и съдовете не миеха по цяла седмица не защото умишлено ги оставяха за нея, а защото не виждаха никакъв смисъл в тази вечно повтаряща се монотонна работа.
Людмила Афанасиевна имаше и дъщеря, омъжена, с бебе, но вече почти стигнала до развод. За първи път спомнила си за нея, Людмила Афанасиевна истински се разстрои.
Днес бе петък. В неделя я чакаше голямо пране. Това означаваше, че се налага храната, предназначена за първата половина на следващата седмица (тя готвеше два пъти седмично), на всяка цена да бъде приготвена в събота вечерта. А тази вечер, преди да си легне, трябваше да накисне бельото. Сега и само
