длъжен с личните си пари да ги купува. По едно време за парцали използваха износеното бельо, но стопанските органи се усетиха навреме и забраниха, подозирайки, че по този начин се разхищава и новото бельо. Сега ги задължаваха да предават износеното на определено място, където авторитетна комисия го приемаше, и след това го накъсваха на парчета.
— Мисля си — продължи Елизавета Анатолиевна, — че може би трябва всички ние, които работим тук, да се задължим да донесем от къщи по един парцал и така да излезем от затрудненото положение…
— Е, какво пък, изглежда, не ни остава нищо друго — въздъхна Людмила Афанасиевна. — Аз съм съгласна. Само, моля ви, вие го предложете на Олимпиада Владиславовна…
Да! А трябваше да отърве и самата Олимпиада Владиславовна от непредвидения семинар, който бе абсолютна нелепост. Нима можеше да се изключи от работа за десет дни най-опитната сестра?
Отново позвъни, но пак не успя да се свърже. После веднага отиде да прегледа болния от Ташауз. Отначало постоя в тъмната стая, докато свикнат очите й. След това се зае да проследи движението на бариевата смес в тънкото черво, движейки защитния екран и обръщайки болния ту на едната, ту на другата страна, за да направи рентгеновата снимка. Опипвайки с ръцете си, на които бе сложила гумени ръкавици, корема на пациента и спирайки при стоновете му „боли“, за да разгледа по-добре разлетите зашифровани оттенъци на петната и сенките, Людмила Афанасиевна състави диагнозата.
Неусетно мина и обедната почивка, но както винаги, дори и през лятото, Донцова не се появяваше със сандвич в ръка в двора на клиниката.
Почти веднага след като излезе, я извикаха за консултация в превързочната. Там главният хирург отначало обясни историята на болестта на пациентката, след това изпрати да я извикат. Прегледаха я и Донцова стигна до извода, че единственият изход да я спасят е само кастрацията. Болната, която бе на не повече от четиридесет години, заплака. „Но това е краят на живота!… Мъжът ми ще ме изостави…“ След като я изчакаха няколко минути да се наплаче, Людмила Афанасиевна се опита да й втълпи:
— А вие въобще не казвайте на мъжа си каква е била операцията. Как ще разбере? Никога няма да успее. Във ваши ръце е да скриете всичко.
Постъпила, за да спасява именно живота — в тяхната клиника главният въпрос бе да се победи смъртта, Людмила Афанасиевна бе непреклонна в убеждението си, че в името на живота е оправдана всякаква друга загуба.
Но днес през цялото време в клиниката, където и да се намираше, нещо й пречеше да бъде, както обикновено, уверена, отговорна и властна.
Не се ли дължеше това на отчетливата болка, която усещаше в областта на стомаха си? Някои дни въобще не я чувстваше, през други — много слабо, а днес — силно. Ако не беше онколог, тя не би обърнала внимание на болката или пък безстрашно би отишла да се изследва. Работата бе там, че Людмила Афанасиевна прекалено добре познаваше тънката нишка, за да размотае първата макара: да сподели с близките и колегите си по работа. Самата тя се осланяше на прословутото руско „може би“: а може би всичко ще премине, а може би това се дължи само на нервна преумора?
Не, не бе това; нещо друго й пречеше през целия ден, сякаш в пръста й бе забито трънче, чието място не можеше да открие; бе нещо смътно, неопределено, но не й даваше мира. Едва когато се настани зад своята маса и докосна отново папката с надпис „Лъчева болест“, разчетен от досетливия Костоглотов, тя разбра, че през целия ден е била не само развълнувана, но и засегната от спора с него за правото да лекува.
Тя още чуваше неговата фраза: преди двадесет години вие сте облъчвали някой страдащ като Костоглотов, който ви е молил да не го правите, но вие още не сте познавали лъчевата болест!
Людмила Афанасиевна действително бе длъжна скоро да направи съобщение в дружеството на рентгенолозите на тема „Късните лъчеви изменения“; почти за същото, за което я упрекваше Костоглотов.
Едва неотдавна, преди година-две, не само тя, но и другите рентгенолози, работещи и тук, и в Москва, и в Баку, бяха обърнали внимание на тези случаи, които не можеха да си обяснят веднага. Появиха се известни подозрения, след това и догадки; върху този въпрос разискваха в кореспонденциите си, говореха засега не в докладите, а само по време на почивките. Тогава някой прочете реферат на статии от американски списания, от който разбраха, че подобно нещо смущава и техните отвъдокеански колеги. А случаите се увеличаваха; непрекъснато постъпваха болни със специфичните оплаквания и изведнъж бе намерено названието: „Късни лъчеви изменения“, и настъпи времето да се говори за болестта на глас и да се търсят отговори.
Смисълът се състоеше в това, че след рентгеновите лъчи, дали добри, неочаквани и дори блестящи резултати благодарение на големите дози, приложени преди десет и петнадесет години, сега върху облъчваните места се появяваха неочаквани разрушения и обезобразявания.
Ако тези отдавнашни облъчвания бяха провеждани за злокачествени тумори, биха били оправдани, защото и от днешна гледна точка нямаше изход: спасяваха болния от неминуемата смърт по все още единствения метод и само с големи дози, защото от малките нямаше никакъв ефект; затова пациентът, идвайки отново в клиниката, бе длъжен да разбере, че това е възмездие за вече изживените, допълнително отпуснати му от лекарите години живот, а също и за онези, които му оставаха.
Но тогава — преди десет, петнадесет и дори осемнадесет години, когато дори не съществуваше названието „лъчева болест“, рентгеновото облъчване представляваше такъв директен, надежден и абсолютен метод, такова великолепно постижение на съвременната медицинска наука, че се приемаше като остаряло мислене и едва ли не като саботаж в лечението на трудещите се отказът от облъчването и търсенето на други, паралелни или обиколни пътища за лекуване. Страхуваха се само от острите ранни поражения на тъканите и костите, но и тях тогава бяха успели да избягнат. И облъчваха с истинско възторжено увлечение! Дори и доброкачествените тумори, и малките деца.
А сега тези деца, станали вече юноши и девойки, някои и омъжени, идваха с необратими поражения по местата, където толкова усърдно ги облъчваха.
Миналата есен дойде, но не в раковото отделение, а в хирургичното (Людмила Афанасиевна все пак разбра и успя да издейства да го прегледа), петнадесетгодишно момче, едната ръка и единият крак на което изоставаха от растежа на другите, а това се отнасяше и за едната половина на черепа; поради тази причина, погледнато отстрани, момчето изглеждаше като карикатура. Преровила архива, Людмила Афанасиевна си спомни, че е същото онова две — две и половина годишно дете, което майката бе донесла в клиниката с множество поражения на костите с непознат дотогава произход; нямаше нищо общо с раковите подутини, нито пък с дълбокото нарушаване на обмяната на веществата; тогава хирурзите бяха изпратили детето при Донцова с надежда, че рентгенът ще им помогне да разберат. И той действително помогна! И толкова много, че майката плака от радост, убеждавайки всички, че никога няма да забрави спасителите.
Сега момчето бе дошло само — майка му вече не беше сред живите, и никой с нищо не можеше да му помогне, никой не можеше да извлече от костите му предишното облъчване.
Съвсем наскоро, в края на януари, пристигна млада майка с оплакване, че гръдта й не пуска мляко. Не дойде веднага в тяхното отделение, защото я бяха изпращали от едно в друго, докато накрая се озовава в онкологичното. Донцова не можа да си спомни коя е майката, но тъй като в клиниката картоните на болните се пазят вечно, отиде в архива и успя да намери нейния картон от хиляда деветстотин четиридесет и първа, в който прочете, че като момиченце тя е била в клиниката и доверчиво е лягала под рентгеновите лъчи с доброкачествена подутина, заради която днес никой не би я лекувал с рентген.
На Донцова й оставаше единствено да продължи стария картон: да запише в него, че меките тъкани са се атрофирали и че по всяка вероятност това е късно лъчево изменение.
Нито на юношата с изкривеното тяло, нито на майката, разбира се, някой обясни, че в детството им са ги лекували не така, както трябва; в личен план тези обяснения бяха безполезни, а в общ — биха навредили на здравната пропаганда сред населението.
У самата Людмила Афанасиевна тези случаи предизвикваха сътресение, тъпо чувство за непоправима вина; точно в тази нейна невралгична точка улучи днес Костоглотов.
Тя скръсти ръце и се заразхожда из стаята от вратата до прозореца по пътеката между двата вече изключени апарата.
Можеше ли въобще да се поставя въпросът за правото на лекаря да лекува? Ако се разсъждава така,
