сега, макар и вече късно, бе наложително да отиде до централния пазар, където човек все още можеше да намери това, което търси.
Тя слезе на спирка, от която трябваше да се прекачи на друг трамвай, но погледна в огледалната витрина на съседния гастроном и реши да провери какво има вътре. Месният щанд бе празен, а на рибния нямаше нищо интересно — сельодка, солен калкан, консерви. Минавайки покрай живописните многоцветни пирамиди от винени бутилки и кафявите, досущ като цвета на колбасите, кръгли пити кашкавал, тя видя, че в бакалията има слънчогледово олио и яйчен концентрат. Людмила Афанасиевна плати на касата и се върна, за да купи две бутилки олио.
Но докато чакаше на опашката само от двама души, в магазина се вдигна оживен шум и от улицата в гастронома влезе цяла тълпа и бързо се строи в редици на месния щанд и касата. Людмила Афанасиевна трепна и без да дочака да купи олиото, бързо отиде и се нареди на новата опашка. Все още нямаше нищо зад стъклото на хладилника, но блъскащите се една в друга жени бяха предвидили съвсем вярно, че ще дават по килограм шунка на човек.
Людмила Афанасиевна успя толкова навреме да се включи в новата опашка, че имаше смисъл да се нареди и втори път.
Глава 8
С какво живеят хората
Ако не бе този рак на шията, Ефрем Подуев би бил мъж в разцвета на силите си. Нямаше още петдесет. Бе плещест, с атлетични крака и здрав разум. Бе не само издръжлив, но сякаш и с два гръбначни стълба. Можеше след осем часа работа да изработи още осем, без да се умори.
В младостта си в Урал, на Кама, бе мъкнал шестпудови12 чували; тази негова сила бе останала почти същата; той и сега не би се отказал да изкачи с няколко работници върху дъсчена платформа бетонобъркачка. Бе пребивавал в много краища, бе вършил огромна разнообразна работа: някъде там бе рушил, копал, снабдявал, строил; не му бе унизително да работи и за по-малко от червонец13; от половин литър водка въобще не залиташе, а след втория литър не падаше. Самият Ефрем Подуев чувстваше, че няма поставена пред него граница и че винаги ще бъде такъв. Но независимо от гигантската си сила не попадна на фронта, защото го бяха призовали в специалното строителство; така че той не получи нито една рана, която би налагала да постъпи във военна болница. Никога нищо не бе го засягало — нито грип, нито епидемия, нито дори зъбобол.
И едва по-миналата година за първи път заболя, и то от тази…
От рак.
Той сега безгрижно подхвърляше: „рак“, но дълго пред себе си бе се преструвал, че няма нищо, че всичко е дреболия, и колкото можеше, — отлагаше, не отиваше на лекар. А когато накрая отиде и след като от диспансер на диспансер стигна до раковото, където на всички болни казваха, че не страдат от рак, Ефрем не повярва на природната си проницателност, а на своето желание: не, това не е рак, всичко ще мине и замине.
Но почувства Ефрем, че езикът му набъбва, неговият език — ловък, точен, незабележим, никога непоглеждан, а толкова полезен в живота. За половин столетие той толкова се използваше; с този език се договаряше за заплащане на несвършена от него работа; бе се клел в това, което не бе правил и в което не бе вярвал; бе крещял пред началниците, ментосвал работниците; и заядливо бе псувал, намеквайки кое там е свято и кое скъпо, и се наслаждаваше, стигайки до девето коляно, като славей на гласа си; и безсрамни анекдоти, но без политика, бе подхвърлял наляво и надясно; и волжки песни бе пял; и много жени, изоставени по цялата страна, бе лъгал, че не е женен, че няма деца, че ще се върне след седмица и тогава ще построят дом. „Езикът ти да изсъхне!“ — го прокле една от многото временни тъщи, но езикът не слушаше Ефрем само когато бе в пияно състояние.
И изведнъж започна да се уголемява, да опира в зъбите и небцето и да не се побира в сочното меко гърло.
Но Ефрем не преставаше да се озъбва пред другарите по стая.
— От нищо на света не се страхува Подуев!
И всички говореха:
— Даа, Подуев е волеви човек.
Но това не бе никаква сила на волята, а обикновен, само че удесеторен страх. Заради него продължаваше да работи, за да отложи колкото се може по-дълго операцията. Целият предишен живот бе подготвил Подуев не да умира, а да живее. Този обрат се оказа непосилен за него; Ефрем не знаеше пътищата, по които би могъл да го преодолее; прогонваше мисълта за него с успокоението, че е на крака, и всеки ден, сякаш нищо не бе се случило, отиваше на работа и се радваше, когато чуеше похвални слова за волята си.
Не прие операцията и започна иглотерапия: вкарваха игли в езика му, сякаш беше грешник в ада, и ги изваждаха след няколко денонощия. Толкова се искаше на Ефрем да мине само с тези игли, толкова се надяваше, но нищо не се получи. Езикът още повече подпухна. И след като не можа повече да намери в себе си от прословутата сила на волята, наклонил глава над бялата амбулаторна маса, Ефрем се съгласи.
Операцията направи Лев Леонидович и при това изключително успешно! Както бе обещал, така и стана: езикът на Ефрем възвърна почти предишните си размери; вярно, когато говореше, малко пелтечеше, но това не му пречеше отново да бълва предишния поток от думи. След това, преди да го изпишат, го извикаха и Лев Леонидович му каза: „А след три месеца ще дойдеш отново, за да направим нова операция, този път на шията. Тя ще бъде по-лека.“
Но на такива „леки“ Подуев бе успял да се нагледа в клиниката, затова и не се появи на определената дата. Изпратиха му по пощата писмо с молба да се яви колкото се може по-бързо, но той не отговори. Въобще бе свикнал да не се задържа дълго на едно място и заради едната шега бе способен да се остави да го завеят ветровете в Колима или Хакасия. Никъде нищо не го задържаше: нито имущество, нито квартира, нито семейство; обичаше единствено свободния живот и да има пари в джоба. А от клиниката продължиха да изпращат писма, в които вече пишеха, че ако сам не се появи, ще го докарат с милиция. Ето каква власт имаше раковият диспансер дори над онези, които въобще нямаха рак!
Ефрем бе принуден да се подчини. Разбира се, би могъл все още да не се съгласява, но Лев Леонидович опипа шията му и силно го наруга за закъснението. Разрязаха шията му от двете страни, както се посичат, разчиствайки сметките си, апашите, и Подуев дълго остана на легло с бинтована шия, а когато го изписаха, лекарите клатеха глава.
Но от предишния волен живот той не намери и следа: вече не му харесваха нито работата, нито компаниите, нито водката, нито цигарите. Шията му, вместо да оздравее, непрекъснато го тормозеше: нещо в нея звънтеше, стягаше го, пронизваше и болката отекваше дори в главата му. Болестта сякаш пълзеше по шията му и той чувстваше вече болката едва ли не в ушите си.
И когато преди месец отново се върна в старото здание от сиви тухли с дълбоки красиви фуги, стъпи върху полираното от хиляди стъпки крило, заобиколено с тополи, и хирурзите веднага го окръжиха като роднина, а той отново облече болничната пижама на ивици, настанен в същата стая, близо до операционната, с прозорци към задната част на оградата, и очакваше новата операция, трета по ред, Ефрем Подуев повече не можеше да лъже себе си: бе осъзнал, че има рак.
Сега, стремейки се вече към равенство, той започна да убеждава и съседите си, че имат рак и че никой няма да се измъкне от тук жив; че дори и да излязат, ще бъде временно, защото са осъдени да свършат именно в тази клиника. Говореше го не защото изпитваше удоволствие да ги мъчи и да слуша как стенат и хленчат, а защото искаше повече да не лъжат, а да казват истината.
Направиха му третата операция, която бе по-дълбока и болезнена. Но след като започнаха да го превързват, кой знае защо, лекарите не бяха весели, а мънкаха помежду си не на руски и го омотаваха все по-стегнато и с повече бинтове, съединявайки сякаш нарочно ведно главата и тялото му. И болката, която пронизваше главата му, ставаше все по-силна.
И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по- нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години: че му е време да умре. Изречено със злорадство, дори звучеше по-добре от безличното: да си отиде от този
