Но двамата внимателно се гледаха и бе ясно, че зад думите им се крие нещо друго.
— Време ли е? — попита той, но вече не толкова бодро.
Тя кимна с глава.
Помълча, без да променя позата си, която бе избрала повече заради умората си.
— Я по-добре да те прегледам.
Винаги изпълнителният Дьома този път възрази по-оживено от обикновено:
— Людмила Афанасиевна вчера ме прегледа! Каза, че са нужни още сеанси за облъчване!
Евгения Устиновна отново кимна. Лицето й изглеждаше някак печално изящно.
— Добре, но аз все пак ще те прегледам.
Дьома се намръщи. Той махна учебника по стереометрия, отмести се, за да направи място и разголи болния си крак до коляното.
Евгения Устиновна седна на леглото и дръпна ръкава на халата и на роклята до лактите. Тънките пръсти започнаха да опипват крака на Дьома.
— Боли ли? — непрекъснато питаше тя.
— Да, да — потвърждаваше той намръщено.
— През нощта усещаш ли крака си?
— Да, но Людмила Афанасиевна…
Евгения Устиновна поклати разбиращо глава и го потупа по рамото.
— Добре, приятелче. Може да те облъчват.
Отново размениха погледи.
В стаята стана съвсем тихо и се чуваше всяка, дори и тихо произнесена дума.
Евгения Устиновна стана и се обърна. Близо до печката трябваше да лежи Прошка, но той вчера вечерта се премести на леглото до прозореца (макар да съществуваше поличба, че не трябва да се заема леглото на онзи, който е тръгнал да умира), а неговото място бе заето сега от невисокия, светлорус Хенрих Федерау, не съвсем нов пациент, защото вече три дни чакаше настанен направо на стълбището. Сега той стана, опъна ръце по шевовете и почтително погледна Евгения Устиновна, която бе по-висока от него.
Хенрих бе напълно здрав! И нищо никъде не го болеше. След първата блестяща операция той бе излекуван, а бе се появил отново в раковото отделение не защото имаше някакви оплаквания, а от прекалена акуратност: просто изпълняваше написаното в картона му — да се яви на проверка на 1 февруари 1955 година. И бе дошъл отдалеч, минал по трудни маршрути и на няколко пъти се бе прекачвал на различни превозни средства, но пристигна не на 31 януари или на 2 февруари, а именно на 1 февруари с точността, с която луната се появява в определения период на затъмнение.
И отново го настаниха, кой знае защо, в стационара.
Днес той много се надяваше, че ще го пуснат да си отиде.
Влезе върлинестата Мария с угаснал поглед, носеща кърпа. Евгения Устиновна избърса разголените си до лактите ръце и в тишината дълго разтрива с пръстите си шията на Федерау, а след като го помоли да се разкопчае — направи същото и върху ключицата и мишниците му.
— Всичко е добре — ласкаво каза тя, опипвайки и долната му челюст. — Ще направим още една малка операция и си готов!
— Какво? — пребледня Федерау. — Защо е необходимо, след като всичко е наред, Евгения Устиновна?
— Просто за да бъде съвсем добре — усмихна се уморено тя.
— Тук ли? — Хенрих прекара ръка с отривисто движение по шията си. Върху лицето му се четеше молба. Неговите коси бяха с цвета на узряла царевица; такива бяха и веждите му.
— Там. Няма защо да се безпокоите, няма нищо страшно. Ще ви приготвим за вторник. (Мария си записа.) А в края на февруари ще си заминете и повече да не сте се върнали!
— Но все пак отново ще има „проверка“? — опита да се усмихне Федерау, но нищо не излезе.
— Нищо и никаква — усмихна му се извинително тя. А и с какво друго освен с усмивка би могла да го окуражи?
Оставила го да мисли, Евгения Устиновна тръгна по-нататък. По пътя си видя Ахмаджан, който й се усмихна (бе оперирала слабините му преди три седмици), и се спря пред Ефрем.
Той вече я очакваше, сложил настрана книгата със сини корици. С голямата си глава, с необикновено дебелата бинтова превръзка на шията, с широките си рамене, със скръстените крака, полулегнал на леглото, той изглеждаше нереално. Гледаше я изпод вежди, очаквайки някаква неприятна изненада.
Тя се облакъти на таблата на леглото му и с двата си пръста отново докосна устните си, сякаш държеше цигара.
— Как е настроението, Подуев?
Само това оставаше да му говорят — за настроение! Беше й лесно: с няколко думи да отбие номера и да си отиде.
— Ще ме режат! Омръзна ми! — въздъхна Ефрем.
Тя вдигна вежди, сякаш се изненадваше, че на някой може да му омръзне да го режат.
Но нищо не каза.
Двамата мълчаха като след спор или като пред разлъка.
— Нали отново на същото място? — думите му прозвучаха не като въпрос, а по-скоро като увереност, че другояче не може и да бъде.
(Искаше вероятно да възрази: защо по време на предишната операция не сте помислили добре? Но този път Ефрем, който не щадеше никакви началници, казвайки им право в лицето какво мисли, съжали Евгения Устиновна. Нека сама се досети!)
— Близо до него — натъртено произнесе тя.
(Какво да ти кажа, нещастнико, че имаш рак на езика, а не на долната устна? Премахнеш възлите под челюстта, а изведнъж се оказва, че са засегнати дълбоките лимфни пътища, а те не могат да бъдат оперирани по-рано.)
Ефрем изсъска, събрал цялата си ярост:
— Не трябва! Нищо не трябва! Тя го гледаше и мълчеше.
— Изписвайте ме!
Евгения Устиновна погледна в жълтеникавите му очи, в които долови след преживяния страх отчаяна решителност, и също си помисли: наистина защо? Защо да го мъчат, след като скалпелът не може да успее да се справи с метастазите?
— В понеделник, Подуев, ще обсъдим този въпрос и ще решим. Става ли?
(Той настояваше да го изпишат, но дълбоко в себе си все още се надяваше, че тя ще се сопне: „Ти не си с ума си, Подуев! Какво означава това изпишете ме? Ще те лекуваме! Ние ще те излекуваме!“ А тя се съгласяваше. Значи е отписан…)
Ефрем направи движение с цялото си тяло, защото не можеше да кимне с главата си.
И Евгения Устиновна се насочи към Прошка, който се изправи и й се усмихна. Без дори да намекне, че има намерение да го прегледа, тя го попита:
— Е, как се чувствате?
— Добре — още по-широко се усмихна Прошка. — Таблетки мене помогнаха.
Той показа флакон с поливитамини. Чудеше се как да й угоди и да я уговори да не го оперират!
Евгения Устиновна протегна ръката си и опипа лявата част на гърдите му.
— А тук чувствате ли бодежи?
— Това… нищо…
Тя отново кимна.
— Днес ще ви изпишем.
Как само се зарадва Прошка! Черните му вежди се вдигнаха високо.
— Каква… Операция няма?
Тя уморено се усмихна.
След като цялата му седмица премина в посещения на рентгеновия кабинет по четири пъти дневно и го караха ту да легне, ту го вдигаха, водеха го при някакви старчета с бели халати, той вече очакваше най- лошото, изведнъж го изписваха, без да го оперират!
