Днес сутринта също я видя за миг в гръб. Дори облечена в болничния си халат, нейната фигура с въздушните й коси веднага се набиваше в очи.
Навярно Дьома сега не би я потърсил, защото нямаше да се реши да се запознае с нея: знаеше, че няма да може и една свястна дума да обели. Но я видя и усети в гърдите си ехото на вълнението. Стараейки се да не куца, той се насочи към червения кът и започна да разлиства подшитото течение на „Правда“ с изпокъсани страници, използвани от болните като хартия за опаковка и за други нужди.
Половината от масата, застлана с яркочервен плат, се заемаше от бронзовия бюст на Сталин, чиято глава и рамене бяха по-големи от тези на обикновените хора. Близо до него седеше санитарка, също едра и с голяма уста. Тъй като бе събота, ден, в който нямаше толкова работа, тя бе разтворила пред себе си вестник, изсипала бе върху него шепа слънчогледови семки и с видимо удоволствие ги белеше, като плюеше, без да използва пръстите си; сигурно бе дошла за минутка, но не можеше по никакъв начин да се откъсне от семките.
От радиоточката, закачена на стената, долиташе танцова музика. На същата маса двама болни играеха дама.
А момичето, което Дьома бе видял с периферното си зрение, седеше на стол до стената просто така — с изправен гръб, държейки с едната ръка реверите на халата си близо до шията; повечето от жените сами си зашиваха липсващото копче, за да не се разтварят халатите им. Дьома имаше усещането, че вижда пред себе си жълтокос, безплътен ангел, когото не можеш да докоснеш с ръка, а колко хубаво би било, ако можеше да си побъбри с него!… Дори за болния крак.
Като се сърдеше повече на себе си, Дьомка разсеяно преглеждаше вестниците. Досети се още, че заради вечното бързане никога не бе помислил за прическата си, а просто веднъж на два-три месеца се остригваше до кожа. И сега главата му изглеждаше като калъп за шапки.
Изведнъж самият ангел каза:
— Защо си толкова боязлив? Втори ден вървиш след мен, а не се приближаваш.
Дьома трепна и се огледа. Да, нямаше съмнение, че думите бяха предназначени за него.
Пискюлчето на шапчицата трептеше върху главата й като цветче.
— Какво, наплашен ли си? Вземай стол и ела да се запознаем.
— Аз не съм наплашен — но гласът му трепна и той произнесе думите почти тихо.
— Тогава се настанявай до мен.
Дьома взе стол и стараейки се още повече да не куца, го сложи с едната си ръка до нейния, а другата й протегна.
— Дьома.
— Ася — подаде му също меката си ръка, но бързо я издърпа.
Той седна, но тъй като почувства, че в това положение изглеждат като годеник и годеница, а и защото не можеше да я вижда добре, стана и отмести стола си.
— Защо седиш, без да вършиш нищо? — попита Дьома.
— Напротив…
— А какво правиш?
— Слушам музиката. Танцувам мислено. Ти нима не умееш?
— Мислено ли?
— Не, с краката.
Дьомка поклати отрицателно глава.
— Веднага разбрах, че не си вързан. Бихме се завъртели с теб — огледа се Ася, — но тук е неудобно. А и това танци ли са! Просто слушам, защото мълчанието винаги ме угнетява.
— А кои танци са хубави? — Дьома вече говореше с удоволствие. — Танго?
Ася въздъхна.
— Какво ти танго? Бабите ни някога са го танцували. Истинският танц сега е рокендрол. У нас още не го танцуват. Само в Москва, и то предимно професионалните танцьори.
До слуха на Дьома стигаха не всички нейни думи, но на него му бе приятно да разговаря и да я гледа. Очите й бяха странни — със зеленикав оттенък. Но не можеш да пребоядисаш очите си — остават си такива, каквито са, но въпреки това на Дьома му се виждаха прекрасни.
— Да, това се казва танц! — цъкна с език Ася. — Не мога точно да ти покажа как се танцува, защото и самата аз не съм виждала. А ти как прекарваш времето си? Обичаш ли да пееш?
— Не, не пея.
— Защо? Ние си пеем, когато мълчанието ни омръзне. А какво правиш? Може би обичаш акордеона?
— Не… — засрами се Дьома, разбрал, че в нищо не й подхожда.
А не можеше просто така да й изтърси, че го интересува общественият живот!
Ася просто недоумяваше: бе попаднала на толкова интересен тип.
— Може би се занимаваш с атлетика? А аз съм доста добра в петобоя. На скок на височина стигам сто и четиридесет сантиметра, а на сто метра бягане — тринадесет и две десети.
— Не… — Дьомка горчиво осъзна, че в нейните очи изглежда съвсем нищожен. А хората умеят да си създадат разкрепостен живот! Той никога не бе съумял… — Играя само малко футбол…
И то така, че заради него сега бе тук!
— Но тогава може би пушиш? И пиеш? — с надежда го питаше Ася. — Или само бира?
— Бира — въздъхна Дьомка. (Той и бира не пиеше, но не трябваше все пак да се опозори съвсем.)
— Ооох! — простена Ася, сякаш я бяха ударили в слабините. — Какви сте мамини синчета всичките! Без никаква спортна чест! И в нашето училище имаше такива. Някои от нас, момичетата, през септември ни прехвърлиха в мъжката паралелка, в която директорът бе оставил само смотаняците и отличниците, а най- добрите момчета напъха в женската.
Тя не искаше да го унизи, а по-скоро го съжали, но той все пак се обиди за смотаняците.
— А ти в кой клас си? — попита Дьома.
— В десети.
— И кой ви разрешава да носите такива прически?
— Никой! За всяко нещо трябва да се бориш! И ние се борим!
Не, тя говореше простодушно. Дори да скърцаше със зъби или да го биеше с юмруци, Дьома пак щеше да бъде доволен, защото бе успял да завърже разговор с нея.
Танцовата музика свърши. Дикторът започна да говори за борбата на народите против позорните парижки съглашения, опасни за Франция с това, че я хвърляха на подчинение на Германия, но също така и за Германия, която при това положение също ставаше зависима от Франция.
— Въобще ти какво правиш? — опитваше се да изтръгне от него признание Ася.
— Работя като стругар — небрежно, но с достойнство каза Дьомка.
Но и това не порази Ася.
— И колко получаваш?
Дьомка смяташе заплатата си достойна за уважение, защото бе първата, която получаваше, но сега почувства, че не може да й каже точно колко.
— Разбира се, нищо особено — промълви той.
— Всичко е безсмислено! — заяви убедено Ася. — По-добре би било да станеш спортист! Имаш данни.
— Но трябва да умееш…
— Какво? Всеки може да стане спортист! Само трябва много да тренира! А и спортът се заплаща доста скъпо: пътуваш безплатно, хранят те за тридесет рубли на ден, хотели! Премии! А само колко градове виждаш!
— Ти къде си била?
— В Ленинград, Воронеж…
— Ленинград хареса ли ти?
— Разбира се! Пасажът! Халите! Специализираните магазини — за чорапи, за чанти!
Нищо подобно не познаваше Дьомка и започна да завижда. Защото наистина може би това, за което толкова смело съдеше тя, е толкова хубаво, а неговият свят наистина е недостоен за вниманието й.
