живеят някъде и само трябваше да разберат къде, да получат лекарството и да се спасят.
Не можеше, изключено бе техният живот да е вече обречен.
Макар да се присмиваме на чутите чудеса, докато сме силни, здрави и благоденстващи, когато животът ни до такава степен е застрашен, че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо, започваме да вярваме в единственото, изключителното, нелогичното!
И Костоглотов, заразен от всепоглъщащото внимание, с което го слушаха неговите събратя по съдба, започна да говори разпалено, вярвайки в този миг повече на думите си, отколкото на прочетеното в писмото:
— Щом искаш да започна от самото начало, Шараф, слушай! Онзи болен ми разказа за доктор Масленников, че бил стар земски лекар от Александровския уезд20, намиращ се близо до Москва, десетки години, както е било прието по-рано, работил в една и съща болница. Направило му впечатление, че макар в медицинската литература да се пишело все по-често за рака, неговите селяни страдали от всичко друго, но не и от рак. Защо?
(Да, защо? Кой от нас още в детството си не е изтръпвал пред Тайнственото? От досега с тази непроницаема, но податлива стена, през която няма-няма, но се покаже сякаш нечие рамо или бедро. И в нашия делничен, открит, разумен живот, в който няма място за нищо тайнствено, то изведнъж блесне пред нас: аз съм тук, не забравяй!)
— … Започнал да изследва, започнал да изследва — повтори с удоволствие Костоглотов — и открил следното: поради високата цена на чая местните мужици правели запарка от
— Искаш да кажеш брезова манатарка? — прекъсна го Подуев. Дори през отчаянието, което той вече бе приел и което изпълваше последните дни, му просветна от толкова достъпното и просто средство за лекуване.
Останалите в стаята бяха хора от юга и не само че не бяха виждали брезова манатарка, но и въобще нямаха представа какво е това бреза; затова не можеха да си представят за какво точно говори Костоглотов.
— Не, Ефрем, не точно брезова манатарка, дори не и брезова гъба, а брезов рак. Ако си спомняш, по дънера на старите брези растат такива… уродливи израстъци — отгоре черни, а отвътре тъмнокафяви.
— Имаш предвид прахановата гъба? — оживи се Ефрем. — Която преди са използвали за огнивото?
— Може би… Та на Сергей Никитич Масленников му минало през главата: може би точно с тази гъба руските мужици вече толкова векове се лекуват от рак, без самите те да подозират?
— Тоест използвали са я за профилактика — обади се младият геолог, на когото цялата вечер пречеха да чете, но той взе участие, защото разговорът ставаше интересен.
— Но това, че се досетил, било все още малко, разбирате ли? Нужно било всичко да се провери. Трябвало много години да наблюдава онези, които пиели странния чай, и онези, които не го употребявали. И още — да дава от него на мужиците, които имали подутини, а това означавало да не ги лекува с други лекарства, а само с този чай. Трябвало да разбере при каква температура да го запарва и в каква пропорция, а така и по колко чаши да пие болният. Да се убеди дали ще има вредни последствия и на каква буца ще окаже по-силно въздействие и на кои — не. За това отишли…
— А после? После? — развълнува се Сибгатов.
А Дьома си помисли: нима и крака му може да излекува? Да го спаси?
— А после… той отговаря в писмото. Пише ми как да се лекувам.
— Имате ли адреса? — възбудено попита онзи, който отново сложи ръка на шията си, и бързо дори извади тефтерче, за да си го запише. — Има ли в писмото обяснение как трябва да се употребява? А пише ли дали помага при болно гърло?
Колкото и да искаше Павел Николаевич да прояви характер и да накаже съседа си с пълно презрение, не можеше да си позволи да пропусне подробностите на разговора. Повече не можеше да вникне в смисъла и цифрите на проекта за държавния бюджет за 1955 година, представен на сесията на Върховния съвет; той остави вестника и постепенно се обърна с лице към Хищника, без да скрива и своята надежда, че това просто народно средство може да излекува и него. Без каквато и да било враждебност, за да не раздразни Хищника, Павел Николаевич попита:
— А официално този метод признат ли е? Изпробван ли е от някаква инстанция?
Костоглотов се усмихна.
— За инстанциите не зная. Писмото — той размаха във въздуха малко жълтеникаво листче, изписано със зелено мастило — е делово. Как да се счуква, как да се разтваря. Но си мисля, че ако лекарството бе минало през някаква инстанция, сега сестрите щяха да ни разнасят от тази напитка. Опашката би стигнала до стълбището… Нямаше да има нужда да пиша до град Александров…
— Александров — записа бързо мъжът, който страдаше от гърло. — А кой пощенски клон? Улица? — Той бързо се изправи.
Ахмаджан също слушаше с интерес, като успяваше тихо да превежда най-главното на Мурсалимов и Егенбердиев. На него самия тази гъба не му бе нужна, защото и така оздравяваше, но се намеси, защото не му бе съвсем ясно:
— Ако тази гъба е толкова лековита, защо досега лекарите не са започнали да я прилагат? Защо не са я вписали в списъците си?
— Това е дълъг път, Ахмаджан. Едни хора вярват, други не искат да се ограмотяват отново и затова пречат, трети пречат съзнателно, за да пробутат свое средство, а на нас не ни се налага да избираме.
Костоглотов отговори на Русанов и Ахмаджан, но на другия не даде адреса. Направи се, че не е чул, а всъщност не искаше да го даде. Имаше нещо лепкаво в този мъж, който трудно говореше, макар да изглеждаше напълно почтен човек — с фигура и глава на директор на банка, а за някоя малка латиноамериканска страна би подхождал и за министър-председател. На Олег му бе жал да отваря допълнително работа, като даде адреса на честния стар Масленников, който не си доспиваше, за да отговоря на непознатите хора. Но от друга страна не можеше да не се смили и над съскащия глас, загубил човешката си звънливост, на която не държим особено, докато я притежаваме. А и Костоглотов се бе научил да приема присърце като специалист болестите на съседите си, след като бе прочел патологичната анатомия и на всеки свой въпрос бе получил отговор от Хангард и Донцова, а и държеше днес в ръката си писмото на Масленников. Защо той, толкова години лишен от всякакви права, бе длъжен да учи тези свободни хора как да избягнат удара на падащия върху тях каменен блок? Там, където се бе оформил неговият характер, бе закон: открил ли си нещо, не казвай! Ако всички напишат на Масленников, втори отговор вече няма да дочака от него.
Всичко това бе не размишление, а само преместване на погледа от Русанов през безгласния към Ахмаджан.
— А за начина на употреба пише ли? — попита геологът, който продължаваше да държи тефтерчето и молива.
— Моля! Грабвайте моливите, започвам да диктувам — обяви Костоглотов.
Всички се засуетиха. Обръщаха се един към друг с молба за молив и лист хартия. Оказа се, че Павел Николаевич няма нищо за писане. (А вкъщи имаше писалка със закрито перо, последен модел). Молив му даде Дьомка. Сибгатов, Федерау и Ни също пожелаха да пишат. Когато отново се събраха около него, Костоглотов започна бавно да диктува, разяснявайки как да се изсуши праханът, как да се стрие, в каква вода да се запари, как да се прецеди и по колко да се пие.
Някои пишеха бързо, други — бавно, трети молеха да повтори и в стаята зацари особено дружелюбна атмосфера. А дотогава бяха отговаряли един на друг почти през зъби, макар да нямаше какво да делят. Имаха един общ враг — смъртта, а какво можеше да раздели на земята човешките същества, ако пред тях веднъж вече се е изправила смъртта?
Когато свършиха с писането, Дьомка каза с груб глас и бавно:
— Да… Но откъде да намерим бреза, когато няма?…
Всички въздъхнаха. Пред тях, отдавна напуснали Русия (някои и доброволно) или въобще не били там, премина като видение тази умерена, неизпепелявана от слънцето страна, където ръми лек дъждец, след който никнат хиляди гъби, където през пролетта полските и горските пътища са кални, където обикновеното горско дърво е толкова нужно на човека. Хората, живеещи в тази страна, не винаги разбират своята
