Вляво от Олег имаше четири, стигащи сякаш до самото небе тополи, а вдясно — самотна топола, която бе доста по-клонеста и висока от другите. Зад нея се сгъстяваха другите дървета; оттам започваше паркът.
Пред входа на Тринадесето отделение имаше няколко стъпала, които водеха до асфалтовата алея, очертана от двете страни с жив плет; храстите, от които бе направена, бяха с опадали листа.
Олег бе излязъл да се разходи. Вървеше по алеите, усещайки с всяка стъпка радостта от това, че стъпва, без да усеща болка в крака, че този крак е на жив човек. Но гледката, която се откри пред него, то накара да спре, за да допуши.
Меко светеха в полуздрача прозорците на отсрещните крила на болницата. По алеите вече не се разхождаше никой. И когато не минаваше влак по близката железопътна линия, можеше да се чуе еднообразният шум на планинската река, която се смъкваше по стръмния наклон зад парка.
А отвъд реката имаше друг парк — градския; от него ли (макар да бе доста студено) или от отворените прозорци на местния клуб долиташе танцова музика, изпълнявана от духов оркестър. Беше събота и ето че някъде танцуваха… Някой с някого…
Олег бе възбуден. Това се дължеше на факта, че бе говорил много и всички внимателно го бяха слушали. Бе обхванат от усещането, че животът, с който само преди две седмици смяташе, че завинаги е приключил всички свои сметки, внезапно се е върнал. Наистина този живот не обещаваше нищо от онова, което приемаме за добро и в чието име се бъхтят хората от големия град — той нямаше нито квартира, нито имущество, нито обществен успех, нито пари; но за сметка на това имаше другите предимства, които никога не бе преставал да цени: правото да върви по Божия свят, без да очаква заповеди; правото да бъде сам; правото да гледа звездите, незатъмнени от фенерите на лагерната зона; правото да угасва вечер лампите, за да спи наистина в тъмното; правото на кореспонденция; правота на почивка в неделя; правото да се къпе в реката; и още много, много такива права.
Правото да разговаря с жените…
Всички тези чудесни, неизброими права му връщаше оздравяването!
И той стоеше, пушеше и се наслаждаваше.
Слушаше долитащата музика с усещането, че чува Четвъртата симфония на Чайковски да звучи в него; неспокойното трудно начало на тази симфония, удивителното начало. Тази мелодия (Олег така го чувстваше) разказваше за герой, върнал се отново към живота, или за слепец, отново прогледнал, и сякаш опипваше с невидима ръка предметите и скъпото лице; и този герой се страхува да повярва на щастието си: че предметите наистина съществуват и че очите му отново се присвиват от ярката светлина.
Глава 12
Всички страсти се връщат отново
В неделното утро като се приготвяше бързо за работа, Зоя си спомни, че Костоглотов я бе помолил да облече непременно за следващото си дежурство същата онази сиво-зелена рокля, яката на която бе видял под халата й вечерта; той искаше „да я види с нея на дневна светлина“. Приятно е да изпълняваш безкористни молби. Тази рокля й отиваше днес, защото в нея тя изглеждаше полупразнично, освен това днес й се искаше известно време да безделничи, а и очакваше, че Костоглотов ще дойде и ще й бъде весело с него.
Зоя бързо се напарфюмира, оправи прическата си, но тъй като нямаше повече време, облече палтото си и толкова бързо се насочи към вратата, че баба й едва успя да пъхне в джоба на тежкото палто закуската.
Навън бе хладно, макар утрото съвсем да не бе зимно. В Русия в такива дни обличат шлифери. Но тук, на юг, имаха друга представа за студено и топло време: в горещината обличат вълнени костюми, а балтоните обличат колкото се може по-рано и ги събличат по-късно, а онзи, който има кожух или шуба, едва дочаква малко по-студен ден, за да ги облече.
Щом излезе, Зоя веднага, видя своя трамвай. Тича неколкостотин метра и успя да се качи последна; задъхана и зачервена, тя остана на задната площадка, защото там духаше. Всички градски трамваи бяха бавни и на завоите ужасно скърцаха по релсите.
Беше й приятно да чувства дори честите удари на сърцето си, които бързо си връщаха обичайния ритъм, защото още по-пълно чувстваше колко здраво е младото й тяло и колко празнично е настроението й.
Докато институтът бе във ваканция, оставаше й само работата в клиниката: трите дежурства седмично й се струваха почти като почивка. Разбира се, че бе по-приятно, ако ги нямаше и тях, но Зоя вече бе свикнала да носи две дини под мишница — втора година учеше и работеше. Практическата полза от работата й в клиниката не бе голяма, но Зоя работеше не заради нея, а заради парите, тъй като пенсията на баба й не стигаше дори за храната, а нейната стипендия се стопяваше моментално; баща й не изпращаше никога пари, а и Зоя не бе го молила: не искаше да се чувства задължена на такъв баща.
Първите два дни от ваканцията след миналото нощно дежурство Зоя не се излежаваше, защото не бе свикнала още от детството си. Първото, с което се зае, бе да си ушие пролетна блузка от крепжоржет, купен още с декемврийската заплата (баба й винаги казваше: готви шейната през лятото, а талигата — през зимата; изглежда, като се съобразяваха с тази пословица, зареждаха магазините с най-хубавите летни дрехи само през зимата). Шиеше на стария бабин сингер (донесоха го от Смоленск), а и първите уроци по шев и кройка също получи от баба си, но тъй като се отнасяха до старомодни дрехи, Зоя се изхитри да изкопира някои модели от съседките, познатите и завършилите шивашки курсове, за които самата Зоя не разполагаше с никакво време. За тези два свободни дни не успя да завърши блузката си, но за сметка на това посети ателието за химическо чистене и успя да почисти старото си лятно манто. Също така обиколи пазара за картофи и зеленчуци, от който след дълго пазарене като скъперник се върна с две тежки чанти (обикновено по опашките в магазините стоеше бабата, но тя не можеше да носи тежко); отиде и на баня. И така не й остана време дори да почете. А снощи със съкурсничката си Рита бе на танци в дома на културата.
На Зоя й се искаше нещо по-спокойно и интересно от тези клубове, но тук нямаха навик да се събират по домовете, където би било удобно за запознанства с млади хора. В техния курс, а и в целия факултет имаше много рускини, а момчетата почти всички бяха узбеки и затова Зоя не обичаше да посещава институтските вечери.
Домът на културата, в който бяха с Рита, бе просторен, чист, добре затоплен, с мраморни колони и стълбище, с огромни огледала в бронзови рамки — в тях виждаш себе си и отдалече, когато вървиш или танцуваш, и с много скъпи и удобни кресла (само че бяха покрити с калъфи и се забраняваше да се сяда върху тях). Обаче след новогодишната вечер Зоя не бе стъпвала в дома, защото тогава там я бяха обидили. Имаше маскараден бал с награди за най-добрите костюми и по тази причина Зоя се бе облякла в собственоръчно ушита дреха, която по замисъл трябваше да представлява маймуна с дълга опашка. Всичко бе предвидила — и подходящата прическа, и лекия грим, и съотношението на цветовете така, че да изглежда едновременно и смешно, и красиво; макар да имаше доста конкурентки, бе убедена, че първата награда й е в кърпа вързана. Но мигове преди раздаването на наградите някакви простаци отрязаха с нож опашката й и предавайки си я от ръка в ръка, я скриха. И Зоя заплака не толкова от яд на тези младежи, а за това, че всички около нея започнаха да се смеят, намирайки шегата за доста остроумна. Без опашката очарованието на костюма пострада, а и самата тя доста се разстрои — толкова, че не получи никаква награда.
И едва вчера, все още незабравила тягостната случка, тя влезе отново в клуба все още оскърбена. Но никой не й напомни с нищо за онази история с опашката. Публиката бе разнородна — имаше и студенти, и заводски работници. Веднага ги разделиха двете — и тя, и Рита в продължение на три часа непрекъснато се въртяха под такта на духовата музика. Телата им се нуждаеха от такава своеобразна физзарядка, от въртене и движения. А и всички кавалери говореха малко; от време на време опитваха да се шегуват, но доста несръчно по преценка на Зоя. После Коля, техническият конструктор, тръгна да я изпраща. По пътя заговориха за индийските филми и за плуването, защото им се стори, че ще прозвучи смешно, ако засегнат сериозни теми. Когато стигнаха до парадния вход, където бе по-тъмно, започнаха да се целуват, но най- много си изпатиха Зоините гърди, заради които нито един младеж никога не бе спокоен. Коля страстно ги притискаше през блузката и търсеше най-преките пътища, за да стигне до голотата им; Зоя усещаше сладостна изнемога, но едновременно с нея се появи мисълта, че губи време, а в неделя трябва да става
