ми се е налагало да ги изучавам. Но и с простия си ум мога да разбера, че Ленин е упреквал Лев Толстой за нравственото усъвършенстване тогава, когато то е отклонявало обществото от борбата на назрялата революция с произвола. Така… Но защо вие запушвате устата на човека — той посочи с големите си пръсти Подуев, — който се е замислил върху смисъла на живота, намирайки се на границата със смъртта? Защо се дразните, че чете Толстой? Кому пречи? Или може би Толстой трябва да се изгори на кладата? Може би ръководещият Синод не е довел работата докрай? Или тъй като не е изучил социалните науки, е сбъркал духовническата с правителствената дейност?
И двете уши на Павел Николаевич почервеняха. Това вече бе директна атака срещу правителствено учреждение (той наистина не бе чул добре за кое именно се отнася), а още повече пред случайна аудитория нажежаваше ситуацията дотолкова, че би трябвало тактично да прекрати спора, а при първия удобен случай да провери що за птица е този Костоглотов. И затова, без да се задълбочава в принципната същност на нещата, Павел Николаевич се обърна към Подуев и подхвърли:
— Нека чете Островски. Ще му бъде повече от полза.
Но Костоглотов не оцени тактичността на Павел Николаевич, а продължи да излага своето становище пред неподготвената аудитория:
— Защо пречат на човек да се замисли? В края на краищата до какво се свежда нашата житейска философия? „Ах, колко хубав е животът! Обичам те, живот! Животът е даден, за да бъдем щастливи!“ Но това може да почувства и без нас което и да е животно — кокошка, котка, куче.
— Умолявам ви! Умолявам ви! — вече не като изпълнение на обществен дълг, а просто, по човешки се опита да предотврати по-нататъшния спор Павел Николаевич. — Да не говорим за смъртта! Дори да не си спомняме за нея!
— Няма смисъл да ме молите! — махна с широката си като лопата ръка Костоглотов. — Ако тук не поговорим за смъртта, къде другаде? „Ах, ние вечно ще бъдем живи!“
— Но какво, какво предлагате? — питаше Павел Николаевич. — Да говорим и мислим през цялото време за смъртта? За да надделее калият?
— Не през цялото време — изрече по-тихо Костоглотов, разбрал, че самият той си противоречи, — но поне понякога. Това е полезно. А то какво излиза? Цял живот убеждаваме човека: ти си член на колектива, ти си член на колектива!… Но това може да продължава, докато е жив, а когато дойде време да умира, ние ще му позволим да напусне колектива. Че е член, член е, но умира сам. И раковата подутина обхваща него, а не целия колектив. Ето например вие! — грубо посочи към Русанов той. — Хайде, кажете, сега от какво най-много се страхувате на света? Да умрете! А за какво най-много се страхувате да говорите? Пак за смъртта! Как се нарича това?
Павел Николаевич престана да слуша и изгуби интерес към спора. Направи случайно невнимателно движение и усети такава парлива болка в шията си, която рефлектира в главата, че загуби всякакъв интерес да просвещава тези тъпаци и да разсее измамното им бълнуване. В края на краищата бе попаднал в тази клиника случайно, и не бе задължен да споделя с тях подробности от етапите на болестта си. А най- главното и опасното бе, че след вчерашната инжекция буцата му бе останала същата. При мисълта за нея усещаше глад в корема си. На Хищника му бе лесно да разсъждава за смъртта, след като сигурно самият той е пред оздравяване.
Мъжът с внушителната фигура, който седеше на леглото на Дьомка и се държеше с ръка за шията, защото го болеше, на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, за да каже какво мисли или поне за да прекъсне неприятния спор, напомняйки им, че сега всички са не само субекти на историята, а и нейни обекти, но никой не чуваше шепота му, а не можеше да говори по-силно; затова и се държеше за гърлото, за да намали болката и да успее да изрече ясно замисленото. Болестите, свързани с езика и гърлото, и невъзможността да говорим особено ни угнетяват и цялото ни лице се превръща само в отражение на тази угнетеност. Той се опита да възпре спорещите с размахване на ръцете си, а след като не успя, стана и се изправи между леглата.
— Другари! Другари! — съскаше той толкова отчаяно, че дори и на другите им стана болно заради неговото гърло. — Не трябва да се гледа толкова мрачно! Ние и без това сме убити от нашите болести! Ето вие, другарю — вървеше из пространството между леглата и почти умоляващо протягаше ръката си (с другата продължаваше да се държи за гърлото) към седящия на перваза на прозореца разчорлен Костоглотов като към божество, — толкова интересно бяхте започнали да говорите за манатарката. Продължете, моля ви.
— Давай, Олег, за гъбата! Откъде започна? — молеше Сибгатов.
И бронзоволикият Ни, изключително трудно преобръщащ езика си, част от който бе отрязана по време на предишното му лечение, а останалата сега бе подпухнала, молеше с неразбираеми думи за същото.
Останалите също го молеха.
Костоглотов усети необикновена лекота, която го смущаваше. Толкова години бе свикнал пред
Особено бе отвикнал да говори пред много хора, както и въобще не обичаше всякакви събрания, заседания и митинги. И изведнъж влезе в ролята на оратор, която караше Костоглотов да се чувства като в забавен сън. Но както е невъзможно да спреш, веднъж хлъзнал се по леда, и не ти остава нищо друго, освен да изчакаш да достигнеш края на пързалката, така и той, понесен от веселата шейна на своето оздравяване, неочаквано, но може би истински, продължаваше да се носи напред.
— Приятели! Това е удивителна история. Разказа ми я един болен, идващ на проверка в клиниката, когато аз все още очаквах да ме приемат. Тогава, не рискувайки нищо, написах картичка с адреса на диспансера. И днес пристигна отговор! Минаха дванадесет дни, но той дойде. Доктор Масленников дори ми се извинява за закъснението на отговора, защото, оказва се, отговаря средно на ден на десет писма. А вие знаете, че за по-малко от половин час е невъзможно да се напише разбираемо писмо. Значи той губи по пет часа дневно, за да отговаря! И за това не получава нито копейка!
— Дори му се налага да харчи от своите пари, защото марките му излизат по четири рубли на ден — вметна Дьома.
— Да. Месечно това прави сто и двадесет рубли! А той не е задължен да го прави! Но това е добро дело или как трябва да се каже? — Костоглотов се обърна към Русанов. — Хуманно?
Но Павел Николаевич дочиташе във вестника доклада за бюджета и се престори, че не го е чул.
— И няма никакви помощници! Да не говорим за секретари. Всичко прави в извънработно време! И никаква слава! Та нали за нас, болните, лекарят е като завеждащ сал — нужен ни е за час, а след това дори не си спомняме за него. А онзи, когото излекува прочита и захвърля писмото. В края на писмото ми се оплаква; че болните, особено онези, на които е помогнал, престават да, му пишат. Не го уведомяват дори за приетите дози лекарства и за резултатите. И още ме моли, моли да му отговоря подробно! А ние трябва да му се кланяме до̀земи!
— А ти разказвай поред, Олег! — помоли Сибгатов с усмивка, в която имаше плаха надежда.
Толкова му се искаше да се излекува въпреки тежкото, многомесечно, неколкогодишно и вече явно безнадеждно лечение; толкова му се искаше да се излекува внезапно и окончателно! Гръбнакът му да зарасне и той, изправил се, да тръгне с твърда и уверена стъпка, да се почувства накрая мъж! Здравейте, Людмила Афанасиевна, аз съм здрав!
Толкова им се искаше на всички да научат, че съществува такъв лекар вълшебник, който притежава лекарство, неизвестно на тукашните лекари! Те биха могли да си признаят, че вярват или не, но всички до един дълбоко в душата си вярваха, че такъв лекар или народен лечител, или някаква стара, стара бабка
