Санитарката продължаваше да стои до масата като паметник до бюста на Сталин и чоплеше семките, които сякаш никога нямаше да свършат.
— Но след като ти си спортистка, защо си тук?
Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.
— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…
— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…
Досега думите „на крака ми“ имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.
— И какво казват?
— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…
Дьома погледна светлото лице на Ася.
— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!
Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!
Животът е даден, за да бъде щастлив!
— И отдавна ли си тук?
— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.
— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!
И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.
Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:
— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.
— Какво, какво?
— С една дума, защо живеят…
— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение „Защо живее човекът?“ И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…
— А ти как се отнасяш?
— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно „както мисля“! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: „Още не зная дали обичам родината си или не.“ Онази като закряка: „Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?“ Нещастното момиче отговаря: „Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.“ А Жабата, такъв прякор й измислихме: „Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!“ Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.
Ася бе убедена, че знае какво се крие зад всяко лице. Изглежда, не бе боледувала никога, не бе се измъчвала, не бе губила апетит, не бе страдала от безсъние; не бе губила свежестта на лицето си; просто бе дошла от своите спортни зали и танцови площадки за три дни, необходими й, за да се изследва.
— Имахте ли добри преподаватели? — попита Дьомка с единствената цел да я накара да говори, за да може през това време да я наблюдава спокойно.
— Не! Едни надути пуяци! А и въобще училището… Не ми се иска! Дори не ми се иска да говоря…
Нейното весело настроение се пренасяше и върху Дьомка. Седеше благодарен за бъбривостта й. Чувстваше се вече разкрепостен. Не искаше да спори с нея; единственото, към което се стремеше, бе да се съгласява с думите й, въпреки че те често противоречаха на принципите му: и за това, че животът е даден за щастие, и за това, че не трябва да позволи да ампутират крака му. Ако не му се напомняше непрекъснато, че всяко забавяне би довело до отрязване по-високо от коляното, Дьома не би си задавал въпроса: „С какво живеят хората?“, който бе най-важният.
— Честно те питам… За какво живеят хората? Ти как мислиш?
Не, на това момиче всичко му бе ясно! Тя го погледна със зелените си очи, сякаш не вярваше, че той говори сериозно.
— Как защо? Заради любовта, разбира се!
Заради любовта! За нея говореше и Толстой, макар да влагаше друго съдържание във въпроса си. Учителката им също бе говорила за любовта, но… Дьомка бе свикнал да вниква във всичко и да намира свой отговор.
— Но нали… — започна неуверено той (нямаше съмнение, че неговият отговор не е от трудните, но как да го изрече?) — Любовта, разбира се… Тя не е целият живот… Понякога… От определена възраст до…
— Но от каква, от каква? — сърдито го питаше Ася, сякаш той я бе оскърбил. — Цялата сладост е в нашата възраст, а след това? А какво друго има в живота освен любовта?
Вдигнала въпросително веждите си, тя бе убедена, че той няма какво да й възрази. А Дьомка нямаше такова намерение. Той искаше да чуе нейния глас, а не да й възразява.
Тя се обърна към него леко наведена, без да му протегне ръката си, сякаш имаше желание да му подаде и двете си ръце през руините на всички домове в света.
— Това е
Изрече го толкова просто, сякаш преди това бяха говорили на тази тема не по-малко от сто вечери… Струваше му се, че ако я нямаше тази санитарка с проклетите слънчогледови семки, медицинската сестра, двамата, които играеха на дама, и непрекъснато разхождащите се по коридора болни, дори сега, в този кът, когато се намираха в най-хубавата възраст, тя би могла да му помогне да разбере с какво живеят хората.
И тогава постоянната, дори и на сън непреставаща болка в крака би изчезнала. Дьомка гледаше с отворена уста шията на Ася, разголена от халата, който тя бе забравила да придържа с ръка. Това, което събуждаше у него такова отвращение, когато бе чул приказките на майка си, за първи път му се видя не до такава степен отвратително, а достойно да преобърне всичко в света.
— Ти… Какво? — полушепнешком, с известна доза съчувствие го попита Ася. — Досега не си ли… Репейче, не се ли още…
Ушите на Дьомка пламнаха, а също лицето и челото, сякаш го бяха хванали в момента, в който бе откраднал. Само за двадесет минути това момиче бе разпръснало всичко, което той бе изграждал с години. С пресъхнало гърло той, сякаш молейки пощада, попита:
— А ти?
Така, както не скриваше какво има под халата, тя, убедено вярваща, че няма какво да крие, отговори:
— В нашия клас половината от момичетата… Една от нас още в осми клас забременя! А една хванаха в квартирата й… за пари, разбираш ли? Вече имаше спестовна книжка! А как разбраха? Беше я забравила в тетрадката си, а учителката я намери! Колкото по-рано, толкова по-интересно! И за какво да се отлага?
