Атомен век!…
Глава 11
Рак на брезата
Все пак съботната вечер, носеща неуловимо облекчение, се почувства в стаите на раковото отделение, макар болните да не се чувстваха в „отпуск“ в неделя, защото дори и да искаха, не можеха да престанат да мислят за болестите си; просто липсваха разговорите с лекарите и привичната делнична обиколка по кабинетите: очевидно тази бе причината, за да докосне очакването на неделята онази вечна детска струна в душата на човека.
Когато след разговора с Ася Дьомка, внимателно стъпвайки с болния си крак, изкачи стълбището и влезе в стаята си, в нея бе оживено както никога дотогава.
Вътре бяха не само обитателите й и Сибгатов, но и гости от първия етаж, сред които имаше познати — старият кореец Ни, пуснат временно от радиологичната стая (докато върху езика му имаше радиеви иглички, го държаха заключен като банкова ценност), и съвсем непознати. Едип от тях — руснак, много представителен мъж със сиви коси, сресани назад, с болно гърло, заради което говореше шепнешком, седеше на леглото на Дьомка. Всички слушаха; дори Мурсалимов и Егенбердиев, който въобще не разбираше руски.
А реч държеше Костоглотов. Бе седнал не на леглото си, а на перваза на прозореца, сякаш подчертавайки с позата си важността на момента. (При строгите сестри едва ли някой би му позволил да си разиграва коня, но днес в ролята на медицинска сестра бе дежурният Тургун, разбран мъж, който правилно преценяваше, че от това медицината няма да загуби кой знае колко.) С единия си крак, обут в чорап, Костоглотов бе стъпил на леглото си, а другия, свит в коляното, бе сложил върху него като китара и леко люлеейки се, възбудено разсъждаваше!
— Има такъв философ Декарт, който е казал: във всичко се съмнявай!
— Но това не се отнася за нашата действителност! — опитваше се да му напомни с вдигнат пръст Русанов.
— Разбира се, че не — отговори учуден на възражението му Костоглотов. — Искам само да кажа, че ние не сме длъжни като зайци абсолютно да се доверяваме на лекарите. Ето, моля, чета книга. — Той взе от перваза разтворената книга. — Абрикосов и Струков, „Патологична анатомия“, учебник за вузовете. В нея се говори, че връзката между развитието на раковото образувание и централната нервна дейност все още е слабо изучена. А връзката е удивителна! Дори и така е написано. — Той намери нужното място и продължи: — „Рядко, но има случаи на изцеление от само себе си!“ Усещате ли как е написано? Не излекуване, а изцеление!
В стаята се оживиха. Сякаш от разтворената книга излетя като радостно пърхаща пеперуда това „изцеление от само себе си“ и всеки побърза да подложи лицето си, за да бъде докоснат от нея.
— От само себе си! — тресеше разперените си ръце Костоглотов. — Това означава, че неочаквано и необяснимо подутината поема обратния път! Постепенно намалява, докато накрая изчезне! А!
Мълчаха с отворена уста. Всеки си мислеше: значи е възможно подутината, неговата подутина, преобърнала целия му живот, изведнъж сама да се смали, да се стопи, да изчезне?
Всички мълчаха, усещайки по лицата си докосването на невидимата пеперуда; единствено мрачният Подуев се обърна на леглото, чиято пружина веднага зловещо изскърца, и с пресипнал, дрезгав глас заяви:
— За това е необходима навярно чиста съвест…
Не разбраха дали казаното се отнася до разговора, или има личен характер.
Павел Николаевич, който този път не само с внимание, а и с известна симпатия слушаше съседа си, Хищника, махна с ръка:
— Какво общо има съвестта? Засрамете се, другарю Подуев!
Но Костоглотов бе на друго мнение.
— Попадна в целта, Ефрем! Всичко е възможно, само ние нищо не знаем. Аз например след войната прочетох в едно списание интересно нещо… Оказва се, че човек има между шията и главата си някаква бариера и онези вещества или… там… микроби, които убиват човека, докато не минат през тази бариера, за да стигнат до мозъка, не могат да причинят смърт. Така че от какво зависи това?
Младият геолог, който от пристигането си не се разделяше с книгите — дори и сега четеше, разположил се на леглото близо до прозореца, до това на Костоглотов, понякога вдигаше глава и оглеждаше спорещите. А Федерау с все още чиста и бяла шия, но вече обречена, лежеше свит на кълбо.
— … А се оказва, че в тази бариера всичко зависи от съотношението на калиевите и натриевите соли. Ако някои от тях, не си спомням точно кои, но да допуснем, че става дума за натриевите, са повече, нищо опасно за човека не преминава оттам; а ако превес имат калиевите, бариерата е безсилна и човекът умира. А от какво зависят солите? Това е най-интересното! Тяхното съотношение зависи от настроението на човека! Разбирате ли! Значи, ако той е бодър, духовно устойчив, превес вземат натриевите соли и никаква болест не може да го победи! Но достатъчно е да преживее духовен упадък и калиевите соли да надделеят и може спокойно да си поръча ковчег.
Геологът слушаше със спокоен, преоценяващ израз на лицето; приличаше на силен студент, който се досеща какво ще бъде написано след паузата от преподавателя на дъската. Той одобрително се обади:
— Физиология на оптимизма. Добро като идея.
И сякаш ценейки всяка минута, отново се задълбочи в книгата си.
Тук не можеше да възрази дори и Павел Николаевич. Хищника разсъждаваше напълно научно.
— Така че няма да се изненадам — развиваше тезата си Костоглотов, — ако след сто години открият, че още и някакви си цезиеви соли се отделят в нашия организъм, когато съвестта ни е чиста, и не се отделят, когато имаме угризения. И от тези соли ще зависи дали раковите клетки ще се размножат или ще загинат.
Ефрем шумно въздъхна.
— А аз много жени бременни съм изоставял… Плачеха… Моята подутина няма да ме остави на мира.
— Какво бръщолевите! — излезе от себе си Павел Николаевич.
— Та това е върла и реакционна попщина! Така да се мисли! Начели сте се на всякакви дивотии, другарю Подуев, и сте се обезоръжили идеологически! И ще ни мънкате за някакво си морално усъвършенстване…
— А вие какво толкова се хванахте за нравственото усъвършенстване? — озъби се Костоглотов. — Защо то толкова ни измъчва? Никого не обижда… Само нравствените инвалиди!
— Вие се забравяте! — блеснаха очилата на Павел Николаевич, който в този момент гледаше толкова строго и така надменно държеше главата си, сякаш нямаше никаква подутина на шията си.
— Има въпроси, по които съществува вече определено мнение! И вие не можете да разсъждавате!
— А защо да не мога? — спря тежкия си поглед върху Русанов Костоглотов.
— Престанете! — зашумяха болните, опитвайки се да предотвратят спора.
— Слушайте, другарю — обади се от леглото на Дьомка руснакът, който едва говореше, — вие бяхте започнали да говорите за манатарката, която расте под брезите…
Но нито Русанов, нито Костоглотов имаха намерение да отстъпят. Не знаеха нищо един за друг, а се гледаха с взаимна неприязън.
— Ако искате да се изкажете, бъдете поне малко грамотен! — опита се, изричайки бавно всяка дума, да постави на мястото му опонента си Павел Николаевич. — За нравственото усъвършенстване на Лев Толстой и компания веднъж и завинаги е написал Ленин! И другарят Сталин! И Горки!
— Извинете — сдържано протегнал ръката си отговори Костоглотов, — но веднъж и завинаги никой на земята не може да каже нищо, защото тогава животът ще спре. И за всички следващи поколения не би останало нищо за говорене.
Павел Николаевич се слиса. Ушите му се зачервиха, а и по бузите се разля руменина. (Нямаше смисъл от възражения и спорове в тази събота, а просто трябваше да провери що за човек е опонентът му, откъде е, от кои е и дали неговите очевидно неверни разсъждения не вредят на заеманата от него длъжност.)
— Не казвам — побърза да се изкаже Костоглотов, — че съм специалист по социалните науки, защото не
