родина; иска им се да бъдат на брега на яркосиньо море и да ядат банани, а ето какво се оказва най- важното, което притежават: черната уродлива гъба, която расте по дънера на белокорите брези и която е болестта на дървото.
Само Мурсалимов и Егенбердиев разбираха за себе си, че и тук — в степите и горите, непременно има онова, което им е нужно, защото във всяка точка на земята всичко е предвидено за потребностите на човека, но той не винаги знае и умее да го открие.
— Трябва да помолим някого да събере от тези гъби и да ги изпрати — отговори на Дьомка геологът, на когото изглежда му хареса идеята с гъбите.
Самият Костоглотов, който им бе намерил тази вълшебна рецепта обаче, нямаше кого да помоли в Русия: едни от познатите му бяха умрели, на други бе загубил дирите, към трети му бе неудобно да се обръща с такава молба, а четвърти бяха заклети градски жители, които и бреза не знаеха какво е, а какво оставаше за гъбата. Сега не му бе позната друга по-голяма радост: представяше си как като куче, което търси начин да се спаси с помощта на непозната трева, се отправя за няколко месеца в гората да събира прахан, да го дроби, да го запарва на огъня, да пие и да оздравява като животните; няколко месеца, през които да върви из гората и да няма друга грижа, освен да оздравее.
Но пътят към Русия за него бе затворен.
А останалите, които бяха в тази стая, и имаха достъп до голямата страна, нямаха житейската мъдрост и умението да се отърсват от всичко с изключение на главното; те виждаха препятствия там, където ги нямаше: как да получат отпуск, необходим им за търсенето на вълшебната гъба, как да нарушат навиците си и да се разделят със семейството, откъде да намерят пари, как да се облекат за това пътешествие и какво да вземат със себе си, на коя гара да слязат, и от кого след това да научат всичко?
Размахвайки писмото, Костоглотов добави:
— Той споменава тук, че има така наречени разпространители, просто предприемчиви хора, които събират прахан, сушат го и го изпращат с наложен платеж. Само че взимат скъпо — по петнадесет рубли на килограм, а за един месец са нужни шест.
— Но с какво право! — възмути се Павел Николаевич и лицето му стана толкова началнически строго, че който и да е разпространител веднага би омекнал, ако го видеше. — Имат ли съвест да дерат човека за това, което вземат наготово от природата?
— Не крещи! — изсъска Ефрем. — Голяма работа! А това, че е обикалял гората с чувал в ръка и с брадва? А през зимата и със ски?
— Но не трябва все пак да вземат по петнадесет рубли за килограм, проклети спекуланти! — не можеше да отстъпи Русанов и по лицето му отново се появиха червени петна.
Въпросът бе прекалено принципен. С годините у Русанов се бе оформило убеждението, че всичките ни недостатъци, дефекти и несвършена както трябва работа се дължат на спекулацията. Като се започне от малката спекулация — продажбата на зелен лук и цветя по улицата от непроверени личности, на мляко и яйца на пазара от някакви женоря, на чорапи и дори на пържена риба по гарите, и се стигне до голямата — когато от държавните складове излизаха направо коли, натоварени със стоки, които поемаха по неведоми пътища към неизвестния получател. И ако двете спекулации се изтръгнеха из корен, всичко би се оправило и успехите ни щяха да бъдат още по-поразителни. Няма нищо лошо в това човек да укрепва материалното си благосъстояние с помощта на висока държавна заплата и пенсия. (Павел Николаевич и сам мечтаеше за лична пенсия.) В такъв случай и колата, и вилата са законни и не будят подозрение. Но същата кола и вила имаха съвсем друго съдържание, ако са купени със спекулативни средства. И Павел Николаевич мечтаеше, именно мечтаеше за въвеждането на публични екзекуции за спекулантите, защото само така можеше веднъж и завинаги да се оздрави обществото.
— Не крещи — разсърди се и Ефрем, — а по-добре сам заминавай и организирай доставката. Ако искаш държавна, ако искаш кооперативна! А щом ти се вижда скъпо за петнадесет рубли, не поръчвай!
Русанов разбираше за какво намеква Ефрем. Той ненавиждаше спекулантите, но сега знаеше, че докато това ново лекарство се изпробва в Академията на медицинските науки и докато в Средна Русия се организира непрекъснатата доставка, подутината му не може да чака.
Безгласният болен с тефтерче в ръка напираше като кореспондент на влиятелен вестник към леглото на Костоглотов и с болезнена гримаса се опитваше да разбере:
— А адресите на доставчиците в писмото няма ли ги?
Павел Николаевич също се приготви да си ги запише.
Но кой знае защо Костоглотов не отговаряше. Не можа да се разбере дали има някакъв адрес в писмото, защото той мълчаливо слезе от перваза и започна да търси под леглото ботушите си. Въпреки болничната забрана се бе изхитрил да ги внесе в стаята, за да ги обува преди разходка.
А Дьома прибра рецептата в шкафчето си и без повече да се интересува, сложи внимателно болния си крак на леглото. Такава сума той никога не бе имал и едва ли някога щеше да има.
Значи помагаше брезата, но не на всички.
На Русанов просто му бе неудобно след сблъсъка с Хищника, вече не първи за тези три дни, да изглежда прекалено заинтригуван от разказа, но не можеше да изпусне да си запише толкова необходимия адрес. И стремейки се по някакъв начин да омилостиви Хищника, но така, че това да не излезе нарочно, той прибягна до помощта на болестта, която ги обединяваше, и напълно искрено каза:
— Да, кое може да бъде по-лошо на света… (Ракът? Но той нямаше рак!) от тези… онкологични… и въобще от рака!
Но Костоглотов въобще не се трогна от доверчивостта на стоящия по-високо от него и по възраст, и по положение, и по опит човек. Като намота около крака си пожълтялата партенка и го пъхна го в отвратителния ботуш с груби кръпки там, където се прегъваше от пръстите, той изтърси:
— Кое е по-лошо от рака ли? Проказата!
Тежката, ужасна дума отекна в стаята като залп.
Павел Николаевич миролюбиво се намръщи.
— Как да кажа? А защо всъщност по-лошо? Процесът протича по-бавно…
Костоглотов погледна недоброжелателно големите очила на Русанов.
— По-лошо е затова, защото приживе ви изключват от числото на живите. Откъсват ви от близките и ви пъхат зад телена ограда. Мислите ли, че това се понася по-леко от буцата?
На Павел Николаевич му стана неприятно, че се намира толкова близо до тъмния пламтящ поглед на този недодялан, неприятен човек.
— Исках да кажа, че въобще тези проклети болести…
Всеки културен човек би разбрал, че трябва да направи съответната крачка, но Хищника дори не би могъл да си представи подобен жест от своя страна. Не можа да оцени тактичността на Павел Николаевич. Вече станал и облякъл мръсносивия, дълъг бархетен женски халат, който стигаше почти до ботушите му и служеше като палто за разходка, Костоглотов доволно обяви, убеден, че думите му ще прозвучат научно:
— Един философ е казал, че ако не боледуваше, човек никога нямаше да разбере какво е това предел.
Извади от джоба на халата навит армейски колан, широк четири пръста, с петолъчка на токата, и се препаса, стараейки се да не пристегне болното място на кръста. И размачкал жалката евтина папироса, една от онези, които угасват, преди да са догорели, се запъти към вратата.
Независимо от банкерско-министерската си външност снажният мъж се отстрани, за да му направи място, и умоляващо попита, сякаш Костоглотов бе прославено светило на онкологията, което завинаги напуска клиника:
— Кажете примерно в колко случаи от сто бучката в гърлото е рак?
— В тридесет и четири — усмихна му се Костоглотов, отстранявайки го с ръка от пътя си.
Зад входната врата нямаше никой.
Олег щастливо вдъхна хладния въздух, но веднага запали папиросата, без която щастието му нямаше да бъде пълно, макар сега не само Донцова, а и Масленников да го съветваха да откаже тютюна.
Бе тихо. В една от локвите се отразяваше светлината на някакъв прозорец. Бе едва пети февруари, но времето бе необичайно пролетно. Леката мъгла смекчаваше острата светлина, която идва от далечните фенери и прозорци.
