рано; тогава отпрати Коля и тичешком изкачи стъпалата на старото стълбище.
Сред доста от приятелките й, а особено сред медичките, бе широко разпространено разбирането, че трябва да се бърза да се вземе от живота колкото се може повече, желателно е дори веднага. При тази всеобща убеденост бе невъзможно да останеш стара мома в първи, втори или трети курс или да усвоиш само една теория. И Зоя на няколко пъти измина всички етапи на сближаването, когато разрешаваш на другия все повече и повече неща — и обсадата, и превземането, и онези минути, когато дори и бомба да падне върху дома, нищо не можеш да промениш; и онези успокоено вяли мигове, когато събират от пода и столовете разхвърляните дрехи, които не би било възможно преди това да ги видиш и с очите на другия, а сега ти изглеждат съвсем делнично и ти спокойно се обличаш в чуждо присъствие.
Зоя бе едва на двадесет и три години, но вече бе успяла да види и запомни много: дългата ужасна евакуация от Смоленск отначало на товарен влак с отоплени вагони, после на шлеп, след това отново на товарен влак; кой знае защо особено бе запомнила съседа си във вагона, който с въженце отмерваше мястото на всеки върху наровете и доказваше убедено, че семейството й е заело два неполагаеми му сантиметра; напрегнатият изпълнен с глад живот в годините на войната, когато единствените разговори бяха за купоните и за цените на черния пазар; когато чичо Федя тайно крадеше от шкафчето й хляб; а сега, в клиниката, бе свидетелка на ужасните ракови страдания, на отиващия си живот и помнеше отчайващите разкази на болните и сълзите им.
Пред всичко това притискането, прегръдките и онова, което следваше след това, бяха само сладки капчици в соленото море на живота. Бе невъзможно докрай да се напиеш с тях и да утолиш жаждата си.
Означаваше ли това, че непременно трябва да се омъжиш, за да намериш щастието? Младите мъже, с които се запознаваше, танцуваше и се разхождаше, всички до един имаха намерение само да се сгреят и да си отидат; между тях те си говореха: „Бих се оженил, но защо, след като за една-две нощи винаги може да се намери момиче.“
Както на пазара не можеш да искаш за стоката си тройна цена, така бе невъзможно да останеш непристъпна, когато всички наоколо отстъпват.
Тук не помагаше и брачната регистрация — така учеше и опитът на медицинската сестра от другата смяна, украинката Мария, която се бе доверила на официалния документ, но само след седмица мъжът й въпреки взетите мерки, я бе изоставил и заминал в неизвестна посока; така тя в продължение на седем години бе възпитавала детето си сама, без да престава да се смята за омъжена.
Затова когато имаше вечерни събирания с вино и приближаваха опасни за контакти с мъже дни, Зоя се държеше нащрек като сапьор сред минно поле.
Но по-близък от примера с Мария бе животът на собствените й родители, които непрекъснато се караха, помиряваха, разделяха, отново събираха и цял живот се измъчваха един друг. Да повтори грешката на майка си, за Зоя означаваше все едно да изпие сярна киселина.
Тук бе налице същият пример, когато не помага никаква регистрация.
В тялото си, в съотношението на неговите части, в характера и в цялостното си разбиране за живота Зоя усещаше равновесие и хармония. И само в духа на тази вътрешна хармония бе възможно да се разшири кръгозорът й.
И този, който в паузите между опипването на тялото, й говореше скучни и пошли неща или почти повтаряше банални фрази от филмите, както снощи Коля, веднага разрушаваше хармонията и нямаше никакви шансове да й хареса.
Останала до края в задната част на трамвая, Зоя слушаше как кондукторката шумно разобличаваше някакъв млад човек без билет. (А той през цялото време мълчеше, но така и не си купи). Трамваят стигна до последната спирка, където правеше кръг (от другата страна вече се бе събрала голяма тълпа); преди да спре, засраменият млад човек скочи в движение. Зоя последва примера му, защото оттам й бе по- близо.
Вече бе осем и една минута и затова Зоя тичешком се насочи към болницата по асфалтовата алея. Като сестра не бе прието да го прави, но като студентка имаше извинение.
Докато стигне до раковото отделение, докато свали палтото и се изкачи на втория етаж, стана осем и десет. Нямаше да й се размине, ако дежурството предаваше Олимпиада Владиславовна; Мария също би й се скарала за закъснение така, сякаш идваше по средата на смяната. Но за щастие дежурен бе също студент — Тургун от Каракалпакия21, който бе особено снизходителен към нея. Той поиска да я удари за наказание по-ниско от кръста, но тя му се изплъзна и двамата се засмяха, а Зоя дори го блъсна шеговито в гърба, когато Тургун заслиза по стълбището.
Независимо, че бе все още студент, той като национален кадър вече бе получил назначение като главен лекар на болница, обслужваща няколко села, и можеше да се държи така само в последните си свободни месеци.
Тургун й остави тетрадката с лекарските предписания и особено поръчение от старшата сестра Мита. В неделя нямаше визитации, процедурите бяха съкратени, нямаше болни след трансфузия; наистина главоболия създаваха роднините на пациентите, които се опитваха да се доберат до болничните стаи и без разрешението на дежурния лекар, и затова Мита прехвърляше на дежурните през деня в неделя част от своята безкрайна статистическа работа, която не успяваше да свърши.
Днес тази работа се състоеше в обработката на дебела купчина болнични картони за декември на миналата 1954 година. Свила пълните си устни, сякаш се готвеше да свирне, Зоя шумно плюнчеше пръста си и прелистваше картоните, мъчейки се да си представи какъв е броят им и дали ще й остане време да бродира, но в този миг почувства, че някой стои до нея. Спокойно се извърна и видя Костоглотов. Той бе гладко избръснат, почти сресан и само белегът до устната му напомняше за разбойническия му произход.
— Добро утро, Зойче — произнесе той съвсем като джентълмен.
— Добро утро — тръсна глава тя, сякаш бе недоволна или се съмняваше в нещо, а в действителност не бе нито едното, нито другото.
Той я гледаше с големите си тъмнокафяви очи.
— Но аз не мога да разбера дали сте изпълнили молбата ми или не…
— Каква молба? — удивено се намръщи Зоя (тази нейна гримаса винаги излизаше много сполучлива).
— Не се ли спомняте? А аз вече си бях задал гатанка на тема молбата ми…
— Помня, че вие взехте от мен учебника по патологоанатомия… Помня го добре.
— Сега ще ви го върна. Благодаря.
— Успяхте ли да разберете за какво става дума?
— Струва ми се, че разбрах всичко за онова, което ме интересуваше.
— Не ви ли навредих с тази книга? — сериозно попита Зоя. — Съжалявах след това…
— Не, Зойче! — той докосна ръката й, за да възрази. — Напротив, тази книга ми вдъхна бодрост. Вие сте цяло злато! Но… — погледна шията й — разкопчайте, моля ви, горното копче на халата.
— За-що? — безкрайно се удиви Зоя (изразът на учудване също изглеждаше напълно искрен.) — Не ми е топло!
— Напротив, цялата сте изчервена.
— Да, наистина — разсмя се добродушно тя. Действително й се искаше да махне халата, защото още не бе успяла да си поеме дъх след тичането и разговора с Тургун.
Зоя разкопча халата си и блеснаха златистите нишки на сивата й рокля.
Костоглотов я погледна широко отворил очи и каза почти шепнешком:
— Така е добре. Благодаря. А след това ще ми покажете ли повече?
— Зависи какво сте си пожелали да видите.
— Ще ви кажа по-късно. Става ли? Днес ще бъдем заедно, нали?
Зоя завъртя очите си като кукла.
— Само ако дойдете да ми помагате. Аз бях зачервена и поради това, че днес имам много работа.
— Ако ще бодете живи хора с игла, не ставам за помощник.
— А ако се занимавам с медицинска статистика?
— Статистиката уважавам. Когато не е секретна.
