— Значи аз здрав?
— Не съвсем.
— Тез таблетки добри, а? — В черните му очи се четеше признателност; беше му приятно, че и тя се радва на изписването му.
— Такива таблетки сам ще си купувате в аптеките. А аз ще ви изпиша и друго лекарство, ще го пиете — Евгения Устиновна се обърна към сестрата: — Виамин „C“…
Строгата Мария се наведе и си записа в тетрадката.
— Само три пъти на ден! Запомнете, това е много важно! — опита се да му внуши Евгения Устиновна, която знаеше, че често внушението е по-силно от всякакво лекарство. — И трябва да се пазите! Не трябва да вървите бързо, да вдигате тежко. Ако ви се наложи да се наведете, бъдете много внимателен.
Прошка се разсмя, доволен, че и тя не всичко разбира.
— Но как… не вдига… Аз тракторист.
— Ще се наложи да не работите засега.
— А какво? По бюлетин?
— Не, ще ви изпишем като инвалид.
— Инвалид? — Прошка я погледна съвсем отчаяно. — За какво мене инвалидно? Нали здрав и ще живей? Аз млад и иска работи.
Бе протегнал здравите си ръце с груби пръсти, които сякаш се молеха за работа.
Но това не убеди Евгения Устиновна.
— Слезте в превързочната след половин час. Ще приготвим бележката и ще ви обясня.
Тя излезе, следвана от върлинестата Мария.
Веднага след това в стаята започнаха да говорят: Прошка за инвалидността, която искаше да обсъди с останалите, но тях ги вълнуваше Федерау; за всички бе необяснимо, че човек може да има чиста, бяла и непоразена от нищо шия, който не се оплаква, а изведнъж идват и — операция!
Подуев, опрял се на ръцете си, без да изправи краката си (отстрани изглеждаше така, сякаш се обръщаше безног човек), се изви към Федерау и цял почервенял, извика сърдито:
— Не им позволявай, Хенрих! Не бъди глупак! Започнат ли да те режат, ще те довършат като мен.
Но Ахмаджан бе на противоположното мнение.
— Трябва, Федерау! Току-така няма да те оперират.
— Но защо е нужна операция, след като не го боли? — възмущаваше се Дьома.
— Ти какво, братче? — басово протръби Костоглотов. — Полудял ли си? Нима може да се оперира здрава шия?
Тези викове тормозеха Русанов, но той не направи на никого забележка. След вчерашната инжекция се радваше, че я е понесъл леко. Но подутината, както и преди — и през деня, и през нощта — му пречеше да движи главата си и днес се чувстваше безкрайно нещастен, защото тя съвсем не спадаше.
Наистина доктор Хангард идва и подробно разпита Павел Николаевич както за самочувствието му вчера през нощта и днес, така и за амплитудата на болката и му обясни, че не е задължително подутината да започне да намалява след първата инжекция и дори това е нормално. До известна степен успя да го успокои. Той разгледа внимателно Хангард и остана с впечатлението, че има съвсем не глупаво лице. В края на краищата в тази клиника може и да не са най-добрите лекари, но имат опит и човек просто трябва да умее да изисква от тях.
Но успокоението скоро го напусна. Лекарката си отиде, а подутината продължаваше да стърчи под челюстта и да му пречи да движи главата си, а всеки от болните бе зает със собствения си проблем; ето че предлагаха на един от тях да оперират здравата му шия. Нима е толкова зле?
Онзи ден, влизайки в болничната стая, Павел Николаевич не можеше да си представи, че толкова бързо ще се почувства свързан с тези хора.
Та нали разговорът се въртеше около поразената шия; освен него още двама страдаха от нея.
Хенрих Якобович много се разстрои. Слушаше всички съвети, които му даваха, и се усмихваше смутено. Всички го убеждаваха как да постъпи, само той не виждаше ясно положението си (другите също смътно виждаха собственото си състояние). Бе еднакво опасно и с операция, и без нея. Федерау беше видял доста неща тук, в клиниката, още миналия път, когато бяха лекували с рентгенови лъчи долната му устна, както сега лекуваха Егенбердиев. Оттогава струпеят на устната първо подпухна, а после изсъхна и падна, но той разбираше защо оперират шийните жлези; правеха го, за да спрат по-нататъшното разпространение на рака.
Но ето Подуев два пъти го бяха оперирали и с какво му помогнаха?
Ами ако рака вече го няма?
За всеки случай трябваше да се посъветва с жена си и особено с дъщеря си Хенриета, най- образованата и решителна в цялото семейство. Но той заема легло и клиниката няма да изчака да се размени някаква си кореспонденция (а от гарата до тяхното селище, което се намираше в далечната степ, има превоз само два пъти в седмицата, и то само при положение, че времето е хубаво). Да се изпише и да отпътува вкъщи, за да се посъветва, бе много трудно, по-трудно, отколкото можеха да си представят лекарите и онези от болните, които толкова лесно решаваха чуждите проблеми. За това бе нужно да се отчисли от местната градска военна комендатура, а толкова трудно бе успял да си издейства отпускно свидетелство, и да замине; отначало, облечен в тънкото палто и обут в почти летни обуща, да се добере с влака до малката гара, а там да облече шубата и да обуе валенките, оставени на съхранение при добри непознати хора (там времето не бе като тук; свирепите ветрове и зимни студове още продължаваха), и да се тресе още сто и петдесет километра до своето МТС и може би не в кабина, а седнал в каросерия; и веднага, пристигнал вкъщи, да напише молба до областната комендатура, после да чака две-три седмици разрешение за ново пътуване; когато го получи, отново да моли да го освободят от работа; но тогава снеговете ще започнат да се топят, пътищата ще се разкалят и едва ли ще може да се намери някакъв превоз; на малката гара, на която само два пъти в денонощието спират влакове, трябваше отчаяно да преследва поредния кондуктор, за да го качи; пристигнал отново тук, пак трябваше временно да се зачисли в комендатурата, а след това да чака няколко дни да се освободи легло в клиниката.
По същото време в стаята обсъждаха положението на Прошка. Иди, че не вярвай в лоши поличби! Бе се настанил на лошо легло! Съседите му се радваха и го съветваха да се подчини на решението на лекарите, докато не са го променили. Щом са решили да ти определят инвалидност еди-коя си група, съгласявай се! Щом са решили, значи така трябва! Но Прошка възразяваше, че иска да работи. Но ти, глупако, ще имаш време да се наработиш — животът е дълъг!
Прошка излезе, за да получи удостоверението. В стаята стана тихо.
Ефрем отново отвори книгата си, но погледът му се плъзгаше по редовете, без да разбира какво чете.
Той не разбираше, защото се вълнуваше от онова, което става в стаята и коридора. За да вникне в текста, трябваше да си спомни, че самият той нищо не можеше да промени и никого да убеди, че му оставаха броени дни да разбере какво става в него.
Само тогава страниците можеха да му открият смисъла си. Те бяха изпълнени с обикновени черни буквички, но за да ги прочетеш, не бе необходима само обикновената грамотност.
Когато Прошка, взел необходимите документи, радостно се изкачваше по стълбището и преди да стъпи на горния вестибюл, срещна Костоглотов, веднага го спря.
— Виждаш? И печати кръглички, туйто!
Единият лист бе молба от името на клиниката до гарата да дадат веднага билет на еди-кой си болен, опериран еди-кога си. (Ако не напишеха, че е претърпял операция, можеше да прекара на гарата два-три дни, защото трябваше да чака по опашките на общо основание.)
А на другия документ, предназначен за медицинското заведение по местоживеене, бе написано:
„Tumor cordis, casus inoperabilis.“
— Не разбира — посочи с пръст латинския израз Прошка. — Що написано, а?
— Сега ще помисля — навъси се недоволен Костоглотов.
Прошка отиде да събира вещите си.
А Костоглотов се облегна на перилата и се загледа в стълбището.
Никакъв латински не знаеше, както впрочем и какъвто и да било друг чужд език; от науките познаваше
